Той погледна Тапър право в лицето.

— Давам ти още една нощ да изтръгнеш истината от селяците. Ако се провалиш, ще им изиграем един последен номер, ще напуснем това прокълнато място и никога вече няма да говорим за него. Разбрахме ли се?

Тапър сведе глава.

— Както кажеш. — Той се обърна към стълбата и проговори меко, без да погледне приятеля си: — Би могъл да й кажеш кой си.

Драконът се усмихна измъчено.

— Ако знаех кой съм, щях да й кажа.

* * *

„Би могъл да й кажеш кой си.“

Докато вървеше с бързи крачки през обляното от лунна светлина пасище, Тапър непрекъснато повтаряше тези думи. Спъна се в един корен и отново се почувства като тромавото хлапе, за каквото го смяташе баща му.

Вдигай глава, като вървиш. Дръж гърба изправен. На твоята възраст не бях такъв парцал.

Сигурно баща му е имал право. През цялото време. В края на краищата, кой мъж би се представил за някой друг, за да се хареса на едно наивно младо момиче?

Тапър въздъхна. Представи си как страхопочитанието в искрящите очи на Кити ще се смени с презрение, когато открие истината — че той беше просто една глупава овца във вълча кожа.

Когато се украсяваше с блестящите драконови люспи, той можеше да бъде остроумен и да говори красиво. Можеше да изненада любимата си с букет полски цветя и да се радва на нежната розовина по бузите й. Можеше да лежи до нея в тревата и да й показва диамантените съзвездия по небето. За пръв път в живота си имаше възможност да се възползва от класическото образование, което беше получил.

Той беше тайнственият чужденец, за какъвто го смяташе тя, а не обикновеният англичанин с вид на невестулка, който говори твърде много и постоянно се изчервява.

Когато прескочи бистрото поточе, единият му крак остана в студената вода. Драконът иска да заминем утре, помисли си потиснато той, и за това до голяма степен съм виновен аз. Беше си въобразил, че ще научи повече за селяните, като ухажва Кити, вместо да пуска димки и да надава злокобен вой, когато някой се осмели да се отдалечи твърде много от дома си нощем.

Щом никога вече нямаше да види Кити, значи не беше нужно да й разкрива кой е в действителност. Защо да разруши романтичните й мечти? Защо да не й остави спомена за откраднатите мигове, които бяха споделяли? Поне в едно сърце да остане като герой.

Но само докато Гуендолин се върнеше в селото и разкажеше на сестра си как са я измамили.

Тапър спря и затвори очи. Знаеше какво трябва да направи.

Когато отново отвори очи, тя беше там, въздушна и лека като изпаренията, които се надигаха от влажната трева. Беше увила крехките си рамене в наметката на дракона, както всяка нощ след първата им среща.

— Толкова се радвам, че дойде, Катриона. Трябва да ти кажа нещо.

Тя пристъпи към него, като въртеше изкусително хълбоците си.

— Не искам да ми говориш повече — изрече дръзко тя. — Цяла седмица слушам приказките ти. Колко съм била красива. Че очите ми блестят като капки роса върху тревата. Че устните ми са червени като розови листенца. — Тапър стоеше в очакване пред нея. Тя сложи ръка на бузата му и го привлече към устните си.

— Приятелят ти е прав. Говориш твърде много.

Сочните й устни се впиха в неговите и Тапър простена.

Целувката й беше неустоимо земна и гореща като разкошните млади гърди, които се притискаха в неговите. Всяка капка кръв от тялото му се стече към слабините. Трябваше да й позволи да го положи върху ароматната трева. Трябваше да приеме недвусмислената й покана.

Струваше му много по-голяма сила на волята, отколкото си беше въобразявал, че притежава, за да се откъсне от прегръдката на Кити. Пое дълбоко въздух и я отблъсна от себе си. Сега тя трябваше да е сигурна, че има срещу себе си лъжец. Истинският дракон никога не би се притеснил от една целувка.

Очакваше всичко друго, но не и да види сълзи в очите й.

— Неса беше права. Теб не мога да прелъстя!

Тапър посегна към нея, но тя се отдръпна, сякаш искаше да я удари. Той спря насред движението, защото тя очевидно беше готова да му избяга.

— Наистина ли мислиш, че не те целувам, защото не те желая? — попита сериозно той.

Кити спря отстъплението си, очите й бяха пълни със съмнение.

— Глинис каза, че искаш само девственици. Че никога не би погледнал момиче като мен, защото вече не съм девствена… — Тя прехапа устни и сведе глава.

— Глинис е права. Точно затова не мога да те целуна.

Преди да е изкривила лице, той пристъпи към нея.

— Не искам да те целувам, защото ти заслужаваш нещо по-добро от тайни срещи и бегли забавления в тревата. — Той изтри една сълза от бузата й. — Честно казано, аз не бих те обезчестил така подло, ако не възнамерявах да те взема за жена.

Тапър се изненада от думите си много повече от Кити. Никога не беше помислял, че иска да се върне в Лондон с това късче от шотландското небе и да го пази като съкровище до края на дните си. Не си беше представял какво би било да чува веселия смях на Кити и грациозните й стъпки по коридорите на самотната си градска къща — тя щеше да я превърне в истински дом.

В тялото му запулсира непозната възбуда. Кити го гледаше, сякаш беше свалил най-ярката перла от небето и я беше сложил на пръста й.

Той изпъна рамене и стегна корема си. Но не можа да не се засмее.

— Катриона Уайлдър, искам да ви обърна внимание, че ако застрашите добродетелта ми с вашите целувки, ще трябва да направите от мен почтен мъж.

Той очакваше неговата радост да се отрази и по нейното лице. Вместо това тя само помилва бузата му и лицето й бе засенчено от тъга, която я състари с няколко години.

— Ти отдавна си почтен мъж. Добър мъж. Достоен за обич. Аз не те заслужавам.

Преди да е проумял думите й, тя си тръгна. Истинският дракон в никакъв случай нямаше да я остави да си отиде. Но той беше само Тиодор Тапингъм, непохватният син на един дребен виконт. Посегна да я хване, но тя вече се бе разтворила в мъглата. Обаче бе оставила празната наметка, която никога не му беше отивала.



Кити тичаше през гората. Далече от дракона, който викаше името й. Заболя я, когато той й каза, че не я иска, защото не е девица. Но още повече я заболя, че той я искаше въпреки това.

Тичайки, тя бършеше сълзите си, навеждаше се под клоните на дъбовете и буковете. Гуендолин я бе предупредила, но тя не пожела да се вслуша в думите й. Но какво знаеше Гуендолин? Тя прекарваше дните си в грижи около баща им, изпълняваше глупавите му желания, докато Неса имаше десетки обожатели и се наслаждаваше на ласкателствата, подаръците и забавленията.

Какво значение имаше, че щом получеха, каквото искаха, те преставаха да я забелязват? Нали веднага идваше следващият, който искаше целувки и бързо я повличаше към навеса на ковача?

Кити бе загубила невинността си по време на една бърза среща, която беше повече болезнена, отколкото радваща. За мъжа, който я обичаше и искаше да я направи своя жена, не беше останало нищо. Тя захълца по-силно. Тя също го обичаше — мекото му лице, доброто му сърце, сериозните кафяви очи. И тъкмо затова не можеше да се омъжи за него.

Спъна се в един камък и се облегна тежко на изкривеното от вятъра стъбло на една бреза. Гласът на дракона бе замлъкнал. Заобикаляха я тайнствените шумове на нощта. Хладният бриз зашумя в клоните на високите дървета и Кити се разтрепери. В плача си не беше гледала къде отива и сега мястото, което трябваше да е добре познато, й се струваше призрачно и чуждо.

Зад нея изскърца клон и сърцето й се качи в гърлото.

— Кой е там?

Тайните на нощта бяха ужасяващи. Тя се опита да ги пренебрегне и се обърна назад, надявайки се да намери пътя преди луната да е залязла.

Само след три крачки една мускулеста ръка я сграбчи за рамото. Другата затисна устата й, за да заглуши уплашения й вик.

Та заби нокти в ръката на похитителя си и той изохка. Задушаващо горещият му дъх до ухото й я разтрепери.

— Прибери си ноктите, котенце, че ще ти ги изтръгна! — Едва сега Кити разбра, че дебелата лапа, затисната устата й, беше на Рос. Когато от мрака изникнаха Глинис, Неса и Лаклан с необичайно мрачни лица, очите й се разшириха от учудване.

Кити изрита Рос по чатала, той изруга ядно и я пусна. Тя се обърна към него и очите й засвяткаха опасно.

— Само посмей да ме докоснеш още веднъж, гаден грубиян!

Рос размаха заплашително юмрук.

— Значи позволяваш на онзи звяр да те мачка, но аз не съм достатъчно изискан за теб?

Тя очакваше Глинис и Неса да й се притекат на помощ, но те стояха зад Рос с обвиняващи лица.

— Нямам представа за какво говориш. — Кити се постара да остане спокойна. Това сигурно беше шега.

— Ние знаем какво си направила — отговори Неса.

— И с кого — добави Глинис. Съжалението в очите й беше по-страшно от ругатните на Рос.

— През цялото време си мислехме, че драконът е чудовище. Едва ти ни показа, че той е само един мъж. Смъртен — изрече Лаклан и се изсмя подигравателно.

Кити инстинктивно се отдръпна. Трябваше да бяга, и то веднага — за да спаси дракона, не себе си.

— Какво смятате да правите? — попита тя, за да спечели малко време.

На въпроса й отговори гората. Иззад дърветата и храстите изникнаха тъмни фигури както някога друидите. Но вместо свещени камъни и лечебни растения селяните от Балиблис носеха дебели тояги, мускети, въжета, факли и всички ножове и мечове, които бяха заровили в градините си или скрили в избите след оттеглянето на англичаните. Някои още лепнеха от кръвта на враговете на клана Маккълог. Даже баба Гай стискаше в костеливите си ръце вила и зъбците й блестяха заплашително в мрака.

Кити изплака тихо. Рос я хвана за лакътя.

— Е, на какво ти прилича това, момиче? Да вървим да хванем дракона!

16

Гуендолин се беше покачила на масата в стаята си. Държеше се за студената желязна решетка и наблюдаваше как мракът постепенно поглъща последната дневна светлина. Вече не беше нужно да се взира с копнеж в морето и да мечтае за свободата си. Драконът я бе освободил, но тя разбра, че всъщност не искаше да е свободна. Може би свободата просто не съществуваше.

Слезе от масата и обиколи кулата. Тоби се беше изтегнал на възглавницата като преял султан, който очакваше харемът му да танцува за него. Главата му проследи обиколката й. В златния му поглед светеше обичайната арогантност.

При първата им среща тя обвини дракона в страхливост. А сега самата тя се криеше и не смееше да излезе от самоналожения си затвор. Не искаше да вижда отворената врата. Не знаеше от какво всъщност се страхува. От него? Или от самата себе си?

Ако той се криеше в сенките, тя цели петнадесет години се беше крила зад стена, издигната от самата нея. Спойката на тази стена се състоеше от дълг, гордост и добродетел. Носеше дълга си към своя баща, както разкаяна грешница носи грубата ленена риза, и се гордееше със скромността и добродетелта си, както сестрите й с прелестите си. Дори копнежът по отдавна загиналото момче й служеше само да предпазва сърцето си от опасностите на живота и… на любовта.

Тя взе от масичката „Триумфа на рационалното мислене“ от Мандлери и го запрелиства.

Чисто напечатаните, добре подредени обяснения и разумни заключения днес звучаха като празно дърдорене. Логиката се бе провалила и тя стоеше тук, впримчена във вълненията на чувство, което нямаше нищо общо с разума.

Гуендолин захвърли книгата и се замисли за последната си среща с дракона. Когато го видя за последен път, той стоеше в края на сянката — самотен призрак, но въпреки това по-действителен от всеки друг, когото познаваше.

Как бих могла да ви се отдам, като не съм виждала лицето ви и не знам името ви? — Това е вярно, но до преди малко бях готов да се закълна, че познавате сърцето ми.

Тя присви очи. Ами ако той беше прав?

Тя не беше виждала лицето му, не знаеше дори името му, но чувстваше, че познава душата му — сърдечната му доброта, нежността му, великодушието, скрито зад грубата фасада и подигравателното равнодушие. Може би тъкмо краткият поглед зад тази фасада я бе уплашил и я беше накарал да го нарани така болезнено, че той я освободи.

Но тя не можеше да бъде свободна, докато той държеше в плен сърцето й.

Гуендолин се обърна бавно към вратата. Можеше да облече нощницата си, да духне свещите и да се сгуши в леглото, но инстинктивно знаеше, че драконът вече нямаше да дойде в стаята й както по-рано.

Ако искаше да бъде свободна, трябваше да отиде при него.

От хълмовете и пещерите се издигаха бели мъгли и се виеха около бойниците на Уейркрейг Касъл. Морето се удряше с безумна ярост в крайбрежните скали. Пълната луна хвърляше ледено сияние върху приказния замък. Всичко, до което то се докосваше, застиваше в неподвижност за вечни времена.