Той погледна към морето и напоеният със сол въздух запари в очите му. Ала хапещият леден вятър отдавна вече не проникваше през драконовата кожа, която му служеше като броня. Откакто бе дошъл на това място, нищо не беше в състояние да го подразни. Няколко пошепнати нежни думи, нежно докосване, мекият дъх на жена: толкова далечен и горчиво-сладък като споменът за един сън.

Далече на хоризонта избухна буря. Поривите на вятъра превърнаха северното море в кипящо гърне, първите високи вълни се разбиха в скалите под него. Светкавици опъваха мрежите си от облак към облак и след угасването им мастиленосиньото небе ставаше още по-тъмно.

Наближаващата буря беше сякаш отражение на собствената му необузданост. Тя го гледаше от парчетата на старото огледало. Далечният грохот беше като призрачен бой на оръдия или като ехото на собствения му потиснат рев. Той бе претърсил всяко ъгълче на душата си, но не откри нито следа от човечност. Като дете се страхуваше от звяра, който се криеше под леглото му. А сега бе открил, че той самият е този звяр.

Той беше такъв, какъвто го бяха направили.

Представи си как враговете му се мятаха неспокойно в леглата си и трепереха от ужас само при мисълта за отмъщението му. Никой не би изтълкувал оголените му зъби като усмивка. Всички го смятаха за безсъвестно чудовище, което не знае милост. Той им бе заявил недвусмислено, че неговата воля е закон, неустоим като песните на сирените във воя на вятъра, който се носеше през клисурите на планината.

Бързината, с която онези страхливци се признаха за победени, трябваше да го удовлетвори, но тя само засили апетита му. Гладът вилнееше като огън в стомаха му и заплашваше да го погълне отвътре. Винаги когато го обземаше това желание, той захвърляше пред краката им жалките жертвени дарове и заплашваше да изгори всичко с огнения си дъх. Един ден щеше да го направи и тогава след него щеше да остане само пепел.

Те бяха осъдени на гибел, но неговата душа гореше в огньовете на ада. Той беше осъден да броди из руините на сънищата си без спътница, която да сподели самотата му.

Търсещият му поглед се плъзна през планината от облаци и във вътрешността му отново лумнаха пламъци, по-страшни и по-мъчителни отпреди. Нищо не беше в състояние да насити ненаситния му глад. Но поне тази нощ трябваше да намери вкусна хапка, която да утоли поне малко желанието му. Тази нощ той щеше да се поддаде на инстинкта, който дебнеше у всеки звяр — даже ако той е човек.

Тази нощ драконът щеше да излезе на лов.



Гуендолин Уайлдър не вярваше в дракони.

Някой тропаше като луд по портата на господарската къща и крещеше отчаяно:

— Драконът е излязъл на лов! Сега ще убие всички ни! Ставайте, за бога!

Вместо да го послуша, момичето само въздъхна тежко, обърна се по корем и нахлупи възглавницата на главата си. Предпочиташе да я убият в леглото, отколкото крясъците на някакъв полуидиот да я изтръгнат от сладките сънища.

Тя запуши ушите си, но все пак чу как Айзи тропаше долу в залата и бълваше едно след друго проклятия, отнасящи се до различни части от тялото на господа. Повечето не звучаха особено прилично. След глух удар последва жалко скимтене, което накара Гуендолин да изтръпне. Айзи очевидно беше настъпила нещастното куче, което бе посмяло да й се изпречи на пътя.

Момичето седна на напълнения с пирен дюшек, огледа се и с ужас установи, че беше сама. Предпочиташе да се буди от острите лакти на малката си сестра, отколкото да установи, че и Кити я е изоставила.

Тя отметна завивката и изтърси на дървения под снопче брошури на „Кралското общество“. Всяка вечер четеше по няколко часа на светлината на единствената свещ, скрита под одеялото, и всичките й чаршафи бяха станали на дупки.

Айзи гръмогласно се кълнеше, че един ден Гуендолин ще подпали къщата и всички ще изгорят в леглата си.

Тя погледна към леглото в отсрещния край на стаята и не се учуди, че беше празно. Даже драконът не би могъл да убие Неса в собственото й легло просто защото тя почти никога не спеше в него, а предпочиташе чуждите. Всъщност сестра й не настояваше непременно да спи в легло. Яките селски момци си шепнеха ухилено, че дъщерята на Уайлдър го прави със същото удоволствие в купа сено или на обраслия с мъх речен бряг. Гуендолин се наметна с шала си и се помоли необузданата й сестричка да не намери заслужения си край от ръката на някоя ревнива съпруга. Тъкмо беше излязла в галерията, която в добрите дни на господарската къща подслоняваше музикантите, когато видя Айзи да отваря входната врата.

Хам, чиракът на ковача, застана, треперейки, под арката.

— Дяволите да те вземат, глупако! — изруга ядно Айзи. — Защо си дошъл да тропаш по вратите на добрите християни в това нечестиво време?

Хам очевидно беше поразен от едрата слугиня с разноцветен тюрбан, но това не го спря.

— Ако не събудиш веднага господарката си, стара краво, всички ще идем по дяволите! Онзи ще подпали цялото село, ако не получи, каквото иска.

— И какво иска този път, ако мога да узная? — попита с дълбокия си глас Айзи. — Да му поднесат жалките ти черва на тепсия?

— Никой не знае точно. Затова ме изпратиха да повикам господарката ти.

Гуендолин извъртя очи. Никога не беше помисляла, че един ден ще съжалява за страстта си към четенето. Но след като отец Трокмортън беше заминал, тя беше единствената, която можеше да прочете писмото на дракона.

Ако в този момент в залата не бе влязъл баща й, тя щеше да предостави Хам на своеволието на Айзи и да се върне в топлото легло. Баща й излезе от тъмната си стаичка — жалък призрак на представителния, жизнерадостен мъж, когото помнеше от детските си дни. Нощницата с цвят на слонова кост се развяваше около мършавото тяло, тънката бяла коса стърчеше от главата му като семената на глухарчето.

Сърцето на Гуендолин се разтуптя и тя се втурна надолу по стълбата, без да мисли. Не знаеше кое беше по-болезнено — неговата безпомощност или нейната собствена.

— Гуени! — извика с треперещ глас баща й.

— Тук съм, татко — отговори тя и го хвана за лакътя, преди да се е спънал в кучето както преди малко Айзи. Бедното животно я дари с благодарен поглед.

— Чух ужасен шум — продължи със същия хленчещ глас баща й и я погледна с воднистите си сиви очи. — Англичаните ли идват? Да не би Къмбърленд да се е върнал?

— О, не, татко — отговори Гуендолин и нежно приглади косата му. Алистър Уайлдър нерядко забравяше собственото си име, но никога нямаше да забрави жестокия английски лорд, който преди петнадесет години го лиши от разума му.

— Къмбърленд няма да се върне — обеща твърдо Гуендолин. — Никога, никога.

— Надявам се, че сестрите ти отдавна са в леглата си? Би било ужасно, ако проклетите червени мундири им отнемат добродетелта.

— О, да, татко. Те са в леглата си, извън опасност. — Беше по-просто да го излъже, отколкото да обяснява колко много млади мъже бяха напуснали селото, за да търсят щастието си другаде, и че Глинис щеше да посрещне всеки английски полк с отворени обятия, а Неса — с разтворени бедра. Стана й мъчно, като си помисли, че и Кити беше тръгнала по същия път.

— Няма защо да се боиш от Къмбърленд и войниците му — побърза тя да успокои баща си. — Шумът идва от оня глупав дракон, който се забавлява за наша сметка.

По бузите на Алистър избиха трескави петна и той заплаши дъщеря си с пръст.

— Кажи им да изпълняват безпрекословно желанията му, все едно какво ще поиска. Ако не му се подчиняват, той ще унищожи всички ни.

— И аз тъкмо разправях същото на тази упорита дърта… — Айзи смръщи чело и Хам млъкна насред изречението. — Аз… имах предвид слугинята, господарю. Ако позволите, сър, Гуендолин ще дойде с нас и ще ни прочете писмото, изпратено от дракона. Някои казват, че не било написано с мастило, а с кръв.

Пръстите на стареца се впиха болезнено в ръката на дъщеря му.

— Върви с тях, момиче. Ти си последната ни надежда.

— Е, добре, татко, ще отида — въздъхна Гуендолин. — Но само ако позволиш на Айзи да ти налее горещо козе мляко и си легнеш с хубава затоплена тухла.

Бащата стисна ръката й и я дари с жалка усмивка.

— Ти си оставаш най-доброто ми дете, Гуендолин, и най-милото.

Девойката беше чувала тези думи безброй пъти, докато сестрите й се скитаха някъде в мрака и си крадяха целувки от изчервените селски момчета. Тя беше добро момиче, чувствително момиче. Тя беше момичето, което опази целостта на семейството, когато баща й бе сполетян от лудост, а майка й почина от родилна треска, след като роди мъртво момче.

Никой не смееше да спомене нощта, когато Гуендолин беше заварила баща си в страничния двор на господарската къща да разравя с голи ръце пресния гроб на починалата си жена.

— Да, татко. — Тя го целуна нежно по бузата. — Знаеш, че ще направя всичко за теб… даже ще убия дракона.

Над сънливото малко селце Балиблис се надигаше буря. Стръмните планински склонове щяха да предпазят долината от най-лошото, но въпреки това във въздуха се усещаше напрегнато очакване. Миризмата на първите дъждовни капки се смеси със соления аромат на морето. Гуендолин бързаше към големия огън, запален от селяните на пазарния площад. Вятърът измъкна лененорусите кичури на косата й изпод дебелата вълнена кърпа и тя усети как косъмчетата на тила й настръхнаха от лошо предчувствие.

Тъкмо се бе увила по-плътно в кърпата, когато силен порив на вятъра се изви над огъня и в нощта се разпръснаха рояци искри.

Тя не се изненада, като видя сестрите си в края на вълнуващото се множество. Двете обичаха подобни вълнения й бяха известни с това, че при нужда си ги създаваха сами. Разпалваха безкрайни скандали, инсценираха мелодрами, провокираха гневни изблици и разбиваха сърца.

С пламтящи бузи и развени коси Глинис висеше на ръката на сивокосия ковач, влажните й устни бяха червени и подути, сякаш до преди малко се беше целувала жадно. За разлика от Неса Глинис не бе допуснала да се компрометира преди сватбата. Тя беше изпратила и двамата си възрастни съпрузи в гроба и дори беше получила наследство — две къщурки и няколко парчета земя.

Неса седеше върху купа сено заедно с Лаклан, по-малкия син на селския ковач. Той непрестанно шепнеше нещо в ухото й и тя се кискаше. Ако се съдеше по сламките в косите й, това не беше първата й любовна среща за тази нощ.

Острите очи на Катриона първи забелязаха Гуендолин. Тя скочи от скута на един момък с луничаво лице и си проби път през множеството, докато стигна до нея.

— О, Гуени, чу ли какво става? — извика възбудено тя и гарвановочерните й къдрици нападаха по лицето. — Драконът пак ни е изпратил искане!

— Да, Кити, знам. Но аз не вярвам в дракони. Мисля, че и ти не бива да вярваш.

Гальовното име много й подхождаше. Кити, къдравата кукличка, беше мило бебче, което най-много обичаше да спи и да се изтяга като котенце. Е, и да си сръбва сладка сметана от порцелановата сосиера, която майка им беше донесла от Англия. Отскоро обаче й харесваше да седи в скутовете на чужди мъже — факт, който изпълваше Гуендолин с болка.

— Никой не знае какво пише в писмото — довери й Кити, — но майката на Мейзи Смята, че драконът е зажаднял за човешко месо. Мейзи пък твърди, че искал да спи с момиче от селото. — Кити потрепери от сладостен ужас. — Можеш ли да си представиш как ще те обладае звяр?

Погледът на Гуендолин се насочи към Лаклан, чиито тъмни къдрици падаха в безредие по челото му.

— Не мога, мила. По-добре попитай Неса.

Гласовете, които вятърът довя до тях в този момент, отклониха вниманието й.

— Аз казвам да му дадем, каквото иска — прозвуча мазният глас на пекаря Норвал. Даже в сиянието на огъня лицето му изглеждаше разплескано като неопечено хлебче. — Може би тогава ще си слезе в ада и ще ни остави на мира.

— Аз пък настоявам да отидем в замъка и да го изгорим до основи — изрева Рос. Най-големият син на ковача, някогашният мъчител на Гуендолин, удари по земята с дървената дръжка на чука си. — Или нямате достатъчно кураж да го сторите?

Отговори му само неловка тишина. Мъжете сведоха очи към земята.

В средата на кръга излезе ковачът Албърт. Докато Рос беше известен с хвалбите си, а Лаклан — с умението си да ухажва младите жени, баща им беше човек на делото. Едрата, все още изправена фигура и мрачното лице вдъхваха уважение на съселяните му.

Той вдигна високо пергамента и остави вятъра да го развие. Бяха го намерили на същото място, където драконът оставяше известията си — забит със стрела в кората на прастария дъб, който охраняваше селото.

Гласът на Албърт отекна като камбана, предвещаваща обща гибел.

— Колко още трябва да ни вземе това чудовище? Той иска най-доброто ни жито, стадата ни, най-хубавото уиски и вълната ни. Какво още можем да му предложим? Дъщерите си? Жените си?

— С готовност ще му дам жената, но няма да дам и капчица уиски — промърмори един от близнаците Слоан и поднесе към устните си глинена стомна. Споменатата дама заби лакът в ребрата му и част от уискито се изля върху ризата му. Околните се изсмяха нервно.