Тя оттегли рязко ръката си. Почувства се измамена в самото дъно на душата си — любимият й дракон не беше чудовище, а самата красота. Досега се беше смятала за умна, а той я направи пълна глупачка.

Не можеше нито да го гледа, нито да отвърне поглед от него, затова се освободи от прегръдката му.

Той вече не беше далечното момче от спомените й. С тесни бедра, но много по-едър и с по-широки рамене, отколкото си го беше представяла. Така и не бе обул ботушите си, отворената риза разкриваше впечатляващия гръден кош. Небрежната му външност подчертаваше още повече силата, която беше скрита в него. Зареденият пистолет изглеждаше съвсем естествено в ръката му, сякаш беше роден стрелец.

Гуендолин се отдръпна още назад, опитвайки се да избегне неизбежното. Неговото внимание беше насочено не към множеството, а към нея. Свободната му ръка стисна китката й и погледът му потъмня. В очите му светна въпрос.

— Не можех просто да те напусна — проговори тихо, настойчиво той. — Трябваше да се върна.

Да чуе гласа на дракона от измамническата уста на Бърнард — това беше повече, отколкото Гуендолин можеше да понесе.

— Е, поне този път не се наложи да чакам петнадесет години — изсъска тя.

Когато отново се опита да се освободи, Бърнард захвърли за момент сдържаността си и я привлече към себе си. Без да изпуска от поглед слисаните селяни, той заговори бавно, през стиснати зъби:

— Искрено съжалявам, че съм останал жив, защото това очевидно ви е неприятно, мис Уайлдър. Но в момента трябва да свършим много по-важни неща. Например да си спасим кожите.

— Ами ако аз вече не смятам, че си заслужава да се спасите? Какво ще направите? — попита язвително тя. — Ще ме застреляте ли?

В момента искаше точно това. Откакто беше паднала от дъба върху него, не се беше чувствала толкова унизена. Защо тогава не го уби наистина — така щеше да си спести днешните адски мъки. Да се влюби два пъти в един и същи мъж — това беше прекалено!

Преди драконът да е успял да й отговори, Тапър излезе от замъка, търкайки брадичката си.

— По дяволите, приятелю, не биваше да ме нападаш така! Защо просто не ме попита любезно? Много добре знаеш, че нямаше да ти попреча да скочиш от лодката.

Гуендолин огледа спасителя си. Чорапите и панталоните на Бърнард бяха мокри, залепнали за невероятно силните мускули.

— Драконът! — Жените и мъжете в двора се смаяха още повече, когато дребната тъмнокоса красавица полетя като вихър нагоре по стълбата и се хвърли на шията на Тапър.

— Кити! — Тапър се изчерви, но отговори на прегръдката с трогателна страст.

— Това вашата Кити ли е или неговата? — попита тихо Бърнард.

— Вече не съм толкова сигурна — отговори смутено Гуендолин, докато Тапър милваше косата на сестра си.

— Откъде ти хрумна, че той е драконът? Аз си мислех, че е другият. — Баба Хай посочи с пръст Бърнард.

— Не бъди такава глупачка — изграчи старият Тавис и се завлече до стълбата. — Всеки вижда, че този е Маккълог, излязъл от гроба, за да иска разплата.

След тези думи някои от селяните се прекръстиха, други се опитаха да се измъкнат към портата. До този момент Гуендолин не беше разбрала защо селяните са толкова ужасени от появата на някогашния си господар. Ала когато осъзна, че Бърнард беше живо копие на баща си, и тя се разтрепери.

— Глупакът си ти, старче! — Албърт издърпа Тавис обратно в навалицата. — Не помниш ли как на сутринта след нападението на Къмбърленд дойдохме в крепостта. Маккълог беше мъртъв.

Гуендолин хвърли бърз поглед към Бърнард, който слушаше с ледено лице, и потръпна.

— Маккълог не е между живите! — Албърт говореше с такава страст, сякаш искаше да убеди не само селяните, но и себе си. — Нали присъствахме, когато изпусна последния си дъх! Нали чухме последните му думи!

— Гибелта ви ще дойде от драконови криле. — Дълбокият глас на Бърнард омагьосваше. — Огненият му дъх ще ви отнесе в гробищата. Отмъщението ще трае вечно, докато му дадете неопетнена кръв.

Той вдигна равнодушно рамене.

— Баща ми винаги се е смятал повече за учен, отколкото за поет, но намирам, че стихът не е лош. — Погледът му обходи множеството. — Особено като се има предвид, че го е създал, преди да изпусне последния си дъх.

— Не е бащата, а синът! — простена баба Хай и стисна с все сила дървеното кръстче, което висеше на шията й.

— Ама ние намерихме и твоето тяло, момче — пошепна невярващо Албърт. — В ъгъла на голямата зала, силно обгоряло. Самият аз го увих в савана и го сложих на гърба на понито. Как си могъл…?

— Аз също искам да разбера какво се е случило. — Гласът на Гуендолин трепереше от възмущение.

Бърнард я погледна многозначително и направи няколко крачки напред.

— Предполагам, че сте намерили тялото на някого от шпионите на Къмбърленд. Когато сте го открили, аз отдавна не съм бил в замъка. Бях пленен от англичаните.

Последните четири думи описваха съдба, която никой от селяните не можеше да си представи. Гуендолин изобщо отказа да помисли какво беше преживяло невинното момче с блестящи очи в ръцете на враговете.

— Станало е чудо! — Жената на Албърт изкачи стълбата, разблъсквайки всички, които й пречеха. Хвърли се в краката на Бърнард, улови ръката му и пламенно я целуна. — Накрая нашият господар възнагради търпението ни! Водачът на клана се върна при хората си!

Бърнард издърпа ръката си и я изтри в панталона си. Жената на Албърт се поклони и се оттегли. Действията й предизвикаха възбуден шепот и отделни ликуващи викове, но повечето селяни продължаваха да стоят като вкаменени и очевидно не се радваха. С изключение на двете й сестри естествено, както сърдито установи Гуендолин. Глинис я гледаше с открита завист, докато Неса зяпаше Бърнард като апетитно късче месо след дълга картофена диета.

— Той лъже! — Рос застана пред майка си и на лицето му избиха трескави червени петна. — Всеки знае, че англичаните не взеха пленници. Нито при Кулодън, нито тук. Той е лъжец и измамник! — Той се обърна към Гуендолин и в погледа му светна презрение. — А тази уличница участва в заговора му!

Едва произнесъл тези думи, пистолетът на Бърнард се опря в брадичката му и той се притаена страхливо в близката стена. Гласът на Маккълог прозвуча приглушено, но всички в двора го чуха.

— Учудвам се, че за цели петнадесет години не си се научил как да се отнасяш към дамите. Колко пъти трябва да ти повтарям: никога не забравям, когато се отнасят несправедливо към човек от моя клан!

Рос погледна с разширени от страх очи в лицето на мъжа, роден да определя съдбата на селяните от Балиблис.

— Аз… не исках да кажа това… Простете ми, сър, съжалявам… — заекна той също както в онази лятна сутрин преди много години.

Гуендолин беше смаяна: значи Бърнард беше запомнил онзи ден също както го помнеше тя. Всъщност защо не? Това беше последният му ден на свобода. Последният ден, когато беше яздил на воля по хълмовете на родната страна като господар на съдбата си.

Мъката заплашваше да разкъса сърцето й. Докато той беше мъж без минало, тя беше вярвала, че може да сподели бъдещето си с него. Сега това беше невъзможно. Замъкът беше останал пощаден от факлите на гневната тълпа, но нейният горещо обичан дракон бе намерил смъртта си в пламъците и се бе превърнал в пепел като останалите й мечти.

Правейки се, че не забелязва подигравателните физиономии на Кити и Тапър, Гуендолин изтича надолу по стълбата и дръпна Бърнард за ръката. Той се обърна бавно, което даде възможност на пребледнелия Рос да се отдръпне, и я погледна по начин, който тя не беше очаквала. Тя се опита да издържи на погледа му, но се уплаши от обезоръжаващата светлина в очите на момчето, което бе обичала някога.

— Не е нужно да ме защитавате, господарю — проговори бавно тя. — Аз не ви принадлежа и никога няма да ви принадлежа.

Остави го да я гледа изумено и си проби път през навалицата към портата. Искаше да се махне колкото се може по-бързо. Щом излезе навън, забърза, колкото я носеха краката.



Гуендолин седеше на една скала и се взираше във вълните. На това място прибоят не беше така силен. Шепот, а не рев. Ледената пяна мокреше лицето й, но тя не я усещаше. Нямаше представа как беше стигнала до тази уединена част на брега. След като бе излязла от крепостта, беше тичала дълго, без да знае накъде. Селото й беше чуждо — както някога замъкът. И тук, и там се чувстваше чужда. Вече нямаше свое местенце на този свят.

По някое време се бе отклонила от пътя и беше тръгнала по тясната пътека, която заобикаляше замъка и слизаше по скалите. Дори когато излезе на плажа, тя продължи да върви, само и само да се отърве от сянката на замъка.

Уейркрейг Касъл вече не беше леговището на дракона, а само най-обикновена, западаща руина. Скоро бледата светлина на утрото щеше да освети изгорените покои и разрушените кули и да разкрие цялата им грозота. Нощта отминаваше и тя нямаше друг избор, освен да се събуди от прекрасния сън, който през последните две седмици беше нейният живот.

Тя вдигна лице към равнодушната луна. След малко чу тихи стъпки.

— Все още не сте се научили да благодарите, както подобава, когато някой ви спаси кожата.

Гуендолин се изправи и видя Бърнард Маккълог да стои малко настрана от нея бос в пясъка. Вятърът издуваше ризата му и рошеше тъмната коса.

— Учудвам се, че не разрешихте на селяните да ме изгорят — отвърна тя. — Така щяхте да си спестите разкритието.

— Не можех да ви оставя в ръцете на тълпата, въпреки че не исках да научите истината по този начин и в такава обстановка. Ала когато видях, че те ще ви причинят повече страдание, отколкото аз бих могъл, трябваше незабавно да се намеся.

— О, нима сте възкръснал от мъртвите заради мен? Вероятно би трябвало да се чувствам поласкана. И кога щяхте да ми кажете кой сте в действителност? — Бузите й се зачервиха и това я ядоса. — След като ви пусна в леглото си или преди това?

Мъжът поклати безпомощно глава.

— Имаше мигове, в които копнеех да ви кажа. Когато ви целунах за първи път. В нощта, когато бушуваше бурята… Когато ми разказахте как селяните отнесли тялото ми в долината… когато плакахте за мен.

— Това беше съвсем малка част от сълзите, които съм изплакала за вас през последните години. Но вие го знаете отдавна, нали? Защото ви разкрих сърцето си. А вие стояхте пред мен и най-спокойно слушахте обясненията ми какво достойно за обич, какво невероятно момче сте били и как съм ви обожавала. — Тя се извърна, болна от срам. — Колко ли смешна съм изглеждала в очите ви!

— Никога не съм ви намирал смешна — отговори Бърнард и направи няколко крачки към нея. — Единственото, за което можех да мисля в такива моменти, беше, че ужасно ще се разочаровате, като видите в какъв мъж се е превърнало обожаваното от вас момче. — Той се опита да я обърне към себе си, но тя се отдръпна. — Не ви разбирам. Сега като че ли се боите от мен повече, отколкото по времето, когато ме считахте за чужденец.

— Не се страхувам от вас — излъга тя. — Просто не понасям да ме докосвате.

— И защо?

— Защото ме накарахте да обичам мъж, който никога не е съществувал. Вие не сте този мъж. — Гуендолин се обърна към морето, за да му изплаче цялата си болка. — Вие не сте драконът! Миришете като него, говорите като него, но не сте той! Не разбирате ли, за мен е непоносимо, че вие сте тук, а той изчезна завинаги!

Той не биваше да вижда повече сълзите й. Тя се втурна слепешком към скалите и го остави сам под лунната светлина.

Бърнард приседна на скалата, на която беше седяла Гуендолин, и зачака тъмносиньото небе да се оцвети в розово. Не искаше да си отиде, защото съзнаваше, че никъде другаде не може да бъде толкова близо до нея като тук. Никога, дори в най-тежките моменти, не беше помолил англичаните за милост, но когато Гуендолин избяга, беше готов да я помоли да се върне. Да я умолява да не го напуска.

Драконът щеше да я догони. При нужда щеше да щурмува селото и отново да я вземе в плен. Да я върне в кулата и да я люби, докато забравеше собственото си име и целия свят.

Само че Гуендолин вече не вярваше в дракона. Единствено силата на нейното въображение беше събудила дракона за живот. Без тази вяра той беше само един безсърдечен негодник, принудил невинна жена да се влюби в продукта на фантазията си.

Слънцето се вдигна над хоризонта и заля морето с могъщия си блясък. До вчера той избягваше ярката светлина, но сега я посрещна с добре дошла. Времената, когато се криеше в сенките на нощта, отминаха. Петнадесет години беше отричал произхода си. Най-сетне беше настъпил моментът да поиска онова, което му принадлежеше по право. Да си го върне от онези, които го бяха ограбили.

Хората от клана чакаха изгубения си син и той нямаше да ги разочарова. Може би никога нямаше да има жената, която желаеше, но нямаше да си отиде, без да открие онова, за което беше дошъл.