— През последните два месеца ядеш толкова много, че започнахме да се питаме дали пък Маккълог не те е лишавал от храна през цялото време, докато беше негова гостенка.

Гуендолин смачка сладката в ръката си. Вече нямаше да мълчи.

— О, разбира се, че ми даваше достатъчно да ям. Хранеше ме с амброзия и нектар, докато почивах върху копринени възглавници.

Глинис и Неса слушаха жадно, опиянени от чуждия, скандален тон в гласа на сестра си. Гуендолин не забеляза, но и околните бяха спрели да я чуят.

— Слагаше в устата ми зрели, напукани гроздови зърна. Едно по едно. После изсмукваше с целувки всяка капчица гроздов сок по гърдите ми.

Неса шумно пое въздух, Глинис вдигна ръка към устата си. Гуендолин беше толкова заета да следи реакцията на сестрите си, та не забеляза, че вниманието им вече не беше съсредоточено върху нея, а се насочи към онова, което се разиграваше зад дясното й рамо.

— Когато изблизвах нектара от пръстите му — продължи измислената си история тя, разрешавайки си да се усмихва знаещо, — той ме хвърляше върху копринените възглавници, смъкваше роклята ми и ме любеше през цялата нощ, обезумял от страст.

— Не е нужно да ме ласкаете по този начин, мис Уайлдър — проговори мъжки глас точно зад нея. — Предполагам, че добросърдечните ви сестри не биха се разочаровали да чуят, че дори мъж с моята издръжливост понякога се нуждае от кратка почивка между тези изморителни… как да кажа… занимания.

Добре познатият дрезгав баритон удари Гуендолин като могъща вълна. Последва я порой от дива паника. Тя изчака малко, за да се увери, че бог не се е вслушал в молбата й и не е разтворил земята, за да я погълне. След това се обърна с усилие и се вгледа в ухиленото лице на Бърнард Маккълог.

— Още ли не ви е омръзнало да се промъквате тайно? — попита тя.

Ако вярваше, че в сърцето му е останало поне малко чувство за срам, може би спуснатите черни ресници щяха да я убедят.

— Съзнавам колко непростимо е примитивното ми поведение, но ако винаги обявявах пристигането си, нима щях да подслушам такъв деликатен разговор? — Той вдигна една от тъмните си вежди и й припомни страстната сцена, която току-що беше описала на сестрите си. Пак беше избрал най-лошия момент да й се покаже. Затова пък направи неотразимо впечатление на хората от Балиблис.

Противно на всички кралски заповеди той носеше къса дреха и богато надиплен тартан на червени и черни карета върху снежнобялата риза. Романтичните рюшове на маншетите и деколтето подчертаваха мъжествената сила на широкия гръден кош и мускулестите крака. Носеше къси чорапи, кожени обувки и беше с голи колене. Гъстите черни коси се вееха по раменете му.

Сигурно светлината на факлите я заблуди, но тази нощ той приличаше на момчето, което Гуендолин беше обичала през целия си живот. От него беше израснал мъжът, какъвто си го беше представяла. Тя се почувства отново деветгодишна, мечтаеща за нещо, което никога нямаше да има.

— Добър вечер, господарю — изгука Неса и двете с Глинис направиха няколко реверанса като кукли от механични часовници.

Сигурно някой насила беше изтръгнал гайдата от ръцете на Тавис, защото лютнята и планинската свирка подеха замайващо нежна мелодия, която всички познаваха. Баладата за нещастното младо момиче, имало глупостта да се отдаде на първото момче, което го погледнало дълбоко в очите.

Бърнард протегна ръка и погледът му потъмня.

— Ще танцуваме ли, мис Уайлдър?

Изведнъж множеството замлъкна. Остана само мелодията — сладка, изкусителна и опасна.

Гуендолин погледна ръката му. Някога беше готова да му даде не само ръката, но и сърцето си. Тогава беше една малка глупачка.

Вирна гордо глава и впи очи в неговите.

— Това покана ли е или заповед?

— Кое предпочитате?

— От вашата уста? Нито едното, нито другото. — Гуендолин се обърна рязко, решена да го остави на хихикащите си сестри.

— Тогава го приемете като заповед. Все едно дали ви харесва или не, аз съм ваш господар и повелител.

Гуендолин се обърна толкова бързо, че полите й изплющяха.

— Лъжете се, Бърнард Маккълог. Никой мъж няма да стане мой господар и повелител.

Селяните зяпаха смаяно. Никога не бяха виждали толкова открита съпротива срещу господаря на клана. Изведнъж Бърнард се засмя.

— На твое място, момиче, нямаше да съм толкова сигурен.

Той улови ръката на Гуендолин, но не я заведе на мястото за танци, а закрачи към замъка. Тя нямаше друг избор, освен да подтичва след него. Още веднъж пленница на дракона.

21

— Зад цялата ви самодоволна външност, зад целия този превзет авторитет… — изсъска вбесено Гуендолин, докато той я влачеше немилостиво. — Можете да се увиете в няколко тартана едновременно, да сте звяр или човек, но за мен сте само жалък клоун.

— А вие сте си все същата невъзпитана хлапачка — парира я умело той, без да забави ход.

— Какво ще правите сега с мен? Пак ли ще ме затворите в кулата?

— И какво, ако го направя? Никой от вашите няма да дойде да ви освободи. Според тях аз имам пълното право да си водя момичета за забавление — изфуча той.

Като видяха израза на лицето му, слугите и пътуващите артисти, струпани на входа, се разстъпиха с уплашени лица, сякаш за да потвърдят думите му.

За голямо облекчение на Гуендолин Бърнард не се запъти към кулата, а я завлече в голямата зала. Когато минаха под високата арка, тя затаи дъх.

Драконът беше изложил съкровищата си на показ.

Луната вече не можеше да хвърли поглед във вътрешността на помещението. Покривът беше ремонтиран, строшените греди — сменени, таванът измазан и боядисан. На средната греда висеше бронзов полилей, отрупан с восъчни свещи. Старата тапицерия на стените беше заменена с бургундскочервена дамаска. Върху полираната махагонова поставка до камината се виждаха два големи меча.

Прозорците към двора бяха закрити с наситенозелени завеси. Когато минаха покрай масата, Гуендолин се помъчи отчаяно да забрави онази нощ, когато в наивността си беше повярвала, че с целувката си ще укроти дракона.

Пред камината бяха поставени две огромни кожени кресла. Бърнард я бутна в едното и Гуендолин седна. Тя изобщо не се изненада, като видя Тоби, излегнал се удобно на топлата каменна плоча. Котаракът примигна сънено и продължи да дреме. Очевидно смяташе, че тя е отсъствала най-много две минути, не два месеца.

Гуендолин се местеше неспокойно върху меката седалка, докато домакинът й наля две чашки портвайн от бутилките върху малката масичка. Той й подаде едната чаша и вдигна своята.

— Ще трябва да се задоволя с портвайн, защото котешката кръв свърши.

Очевидно обиден, Тоби стана и мързеливо се запъти към изхода.

— Благодаря, но не желая да пия — отклони поканата Гуендолин. — Затова пък умирам от глад. Ще ви се намери ли нещо за ядене?

— Боя се, че нямам нито нектар, нито амброзия — отговори нежно той. — Но ще ви нахраня с няколко зърна грозде.

За да успокои превъзбудените си нерви, Гуендолин все пак взе чашата от ръката му и я изпразни на един дъх. Веднага се стопли и езикът й се развърза.

— Значи когато жената откаже да танцува с вас, я отвличате за косите. Така ли правят джентълмените в лондонските салони? — попита хапливо тя и завъртя празната чаша. — Впрочем, в селото разправят, че не обичате особено салоните, а предпочитате други места за забавление.

Бърнард елегантно отпи малко портвайн.

— Който сам си пробива път в живота, скоро установява, че е по-умно да плаща предварително за забавленията. Така на следващата сутрин не изпитва угризения на съвестта.

Гуендолин стана и остави чашата си на перваза на камината. За да не гледа към него, се заигра с плетените златни шнурове, вързани за дръжката на единия меч.

— Ако искате, — каза той, пресегна се и остави чашата си до нейната, — ще угася свещите, за да ви спестя неудобството да ме гледате.

— Не! — извика тя с много повече страст, отколкото възнамеряваше.

Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше топлия му дъх в тила си. Знаеше, че не бива да затваря очи, но добре познатият аромат на санталово дърво и подправки я опияни по-силно и от най-силното уиски.

— Погледнете ме, Гуендолин.

— Не мога — пошепна задавено тя.

— И защо не? Защото не съм горещо обичаният от вас дракон? — Гласът му ставаше все по-нежен. — Лъжете се, Гуендолин. Аз съм същият мъж, когото целувахте. — Устните му се плъзнаха по ъгълчето на устата й, но тя се отдръпна. — Същият мъж, когото прегръщахте. Същият мъж, когото…

Обичахте.

Той не беше толкова жесток, че да го каже на глас.

— Не, не сте! — отговори тя, без да смее да отвори очите си. — Вие сте Бърнард Маккълог, господар на Уейркрейг Касъл и водач на клана Маккълог.

— Този Бърнард е отдавна мъртъв — отговори сухо той. — Що се отнася до него, вие през цялото време бяхте права да го мислите за мъртъв. Той умря преди петнадесет години тук, в тази зала. Стана жертва на неоправданото си доверие в хората от своя клан. Той умря, а аз съм онова, което продължи да живее. — Той я улови под брадичката и обърна лицето й към себе си. — Погледнете ме, Гуендолин! Вижте кой съм аз.

Ако беше груб, тя щеше да му се противопостави. Ала докосването му беше толкова нежно и неустоимо като в спомените й, че тя бавно повдигна ресници.

Той беше свалил маската си от сенки и й показа своето открито, ранимо лице. Тя претърси чертите му с безпомощен поглед и намери същите вежди, които беше проследила с върховете на пръстите си, същите устни, които я бяха целували с такава нежност. И все пак — въпреки измамната интимност това беше лице на чужд човек.

— Прав сте — изрече тихо тя и се освободи от прегръдката му. — Вие не сте Бърнард Маккълог, защото момчето, което познавах, никога нямаше да се бие на страната на англичаните. Това момче никога нямаше да продаде меча или душата си на враговете на своя баща.

Бърнард я погледна с неизказана горчивина.

— С камата право между ребрата, както винаги, скъпа моя мис Уайлдър! — Той протегна ръка и нежно помилва бузата й. — Англичаните те пронизват право в сърцето, но тогава поне виждаш как ударът се насочва срещу теб.

Той взе чашата си от перваза и отиде да си налее още.

— Червените мундири убиха баща ми, но след като собственият му неверен клан го предаде в ръцете им.

Гуендолин усети как куражът й угасна.

— Значи не сте им простили. Просто изчаквате подходящия момент, за да ги накарате да си платят за онова, което сториха на семейството ви.

— О, не — възрази Бърнард и остави празната си чаша. — Чакането свърши.

— Не знам какво възнамерявате — отговори страхливо тя и погледна към прозореца, — но ви умолявам да не разваляте вечерта на сестра ми.

— Наистина ли мислите, че бих вгорчил сватбата на Тапър? — Той я погледна обвинително. — Не съм чак такова чудовище. Естествено възнамерявам да изчакам заминаването им за Единбърг, преди да произнеса малката си реч.

— Каква реч?

Бърнард си наля още порто и вдигна чаша като за наздравица.

— Ако до сутринта моят лоялен клан не ми донесе хилядата фунта, които са били платени за живота на баща ми, ще прогоня всички от земята си.

Гуендолин загуби ума и дума. Беше чувала за жестоки английски земевладелци, които прогонили шотландците от земите, обитавани и обработвани от тях от столетия. Но не можеше да си представи, че един от нейните сънародници е способен на такава чудовищна неправда.

— Вие не бихте… Не можете…

Бърнард остави чашата си на масичката.

— Проклятие! Какво значи това — не можете? Земята е моя и мога да правя с нея, каквото си искам. Щом съм решил, ще ги пратя по дяволите! — Гневният изблик направи гласа му по-дълбок и й напомни болезнено за дебелоглавото момче, което се бе качило на дървото само защото тя му беше забранила.

Когато осъзна страшните размери на заплахата му, тя изпадна в паника.

— Но тези хора са прекарали целия си живот в Балиблис. Тук са живели родителите им… прародителите им… Те не познават друг живот. Къде ще отидат? Какво ще правят?

— О, не виждам защо се притеснявате толкова. Те трябва просто да ми донесат златото и ще си останат в любимото село.

— Вие не искате това злато, нали? — попита спокойно Гуендолин, макар че вътрешно трепереше от жестоката решителност в очите му. — Никога не сте го искали. Искате човека, който го е скрил. Не искате справедливост. Искате отмъщение.

— Откакто видях как майка ми умря, давейки се в собствената си кръв, вече не вярвам в справедливостта. Вярвам в отмъщението, откакто войниците на Къмбърленд ме откъснаха от всичко, което познавах и обичах — най-вече от баща ми, който беше смъртно ранен и трябваше да види как единственият му син е окован във вериги и отведен като добитък.

Гуендолин сведе глава.

— Не виждам какво бих могла да кажа, за да променя решението ви. А сега ви моля да ме извините, господарю. Трябва да си отида.