Тапър мъдро поклати глава.

— Не мога да допусна да объркаш чувствителната ми съпруга с крясъците и зъбенето си. Щом непременно държиш да узнаеш, ще ти разкрия, че малко преди разсъмване Гуендолин отпътува за Балиблис.

— Какво? — Бърнард се сгърчи като от удар. — Заминала е за Балиблис? И ти й позволи да тръгне? Защо си такъв глупак!

— Аз също не мога да проумея, че ти имаше глупостта да я изоставиш — отговори все така спокойно Тапър.

Бърнард се отпусна тежко в едно кресло и разтри пулсиращите си слепоочия.

— Честно казано, нищо не разбирам. Но аз поне имах почтеността, да й оставя писмо.

Кити и Тапър се спогледаха многозначително, Кити стана и извади от джоба на робата си сгънат лист.

— Преди да замине, тя ме помоли да ви предам това.

Бърнард позна собствената си хартия за писма и грабна писмото от ръката й. Вероятно Гуендолин го е взела от кабинета му, докато е била сама в къщата. Почеркът беше красив и прецизен като самата Гуендолин.

„Ако някога пожелаеш да прекараш още една нощ с мен — пишеше тя, — това ще ти струва повече от хиляда фунта в злато.“

Бърнард размаха пергамента под носа на приятеля си.

— И какво да правя сега?

— Каквото желаеш — отговори Тапър, набоде на вилицата си парче сьомга и го лапна.

Бърнард се взря като замаян в писмото, но Кити го подръпна за ръкава.

— Простете любопитството ми, господарю, но защо напуснахте сестра ми?

Бърнард погледна в големите, искрени очи на момичето и гневът му угасна. Още по-трудно му беше да не забрави, че и тя беше дъщеря на човека, който бе разрушил живота му. Не можеше просто да им признае, че се страхуваше. Страхуваше се, че цял живот ще кара Гуендолин да плаща за греховете на баща си.

Тъкмо щеше да измисли някаква лъжа, когато от устните му излезе истина, за която сам не беше подозирал.

— Защото се страхувам, че не съм достоен за нея.

Тапър се изсмя тихо и помилва бузата на жена си, която се притисна до него.

— Значи си още по-глупав, отколкото предполагах. Кога е имало мъж, който да се покаже достоен за любовта на обожаваната жена? По милостта на бога жените ни обичат, макар да сме такива, каквито сме.

Бърнард сгъна грижливо прощалното писмо и го сложи в джоба на жакета си.

— Ами ако вече е много късно, Тапър? Ами ако бог не желае да удостои с милостта си човек като мен?

— Има само един начин да разбереш това, скъпи приятелю.

След кратко мълчание Бърнард стана и закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Тапър и се надигна. Бърнард се обърна на вратата.

— Вкъщи, Тапър. Връщам се вкъщи.



Мелодията на гайдите го теглеше към дома.

Чуваше я дълбоко в сърцето си, докато препускаше като бесен през пустите клисури на високото плато. Тя заглушаваше ритмичния тропот на конските копита, макар че отдавна не свиреше траурен марш, за да оплаче загубата му, а напяваше весели песни.

Най-сетне бе разбрал какво го измъчваше през последните петнадесет години — носталгия. Копнееше за соления вятър, който идваше от морето, за плискането на потоците в скалистите им легла, за мелодичните гласове на планинците. Копнееше дори за ветровитата крепост, символ на разрушените му мечти.

Кулите на Уейркрейг Касъл се очертаха в далечината на фона на нощното небе. Бърнард спря коня си и си представи родителите си, които често се качваха на някоя кула, за да потърсят сина си. Майка му меко го укоряваше, че е обикалял твърде дълго в мъгливите нощи. Баща му разрошваше косата му и го предизвикваше на партия шах или — което беше по-лошо — да прочетат заедно някой галски епос. Не му беше съдено да се сбогува с тях, но когато вдигна поглед към огрените от луната кули, сякаш ги видя да му махат и спокойно да се отдалечават.

Години наред беше планирал завръщането си в Балиблис, но никога не беше помислял, че се връща вкъщи. Там нямаше никой, който да го очаква.

Оказа се, че се е лъгал.

Едно малко момиче го беше чакало. Момиче, което се беше превърнало в сърдечна, смела, красива жена. Тя го посрещна не със съжаление, а със съчувствие. Разтрепери се в ръцете му, но му се отдаде доброволно. Внуши му милостта, която той не беше проявил към нито едно човешко същество, укроти гнева му с мекотата си.

Впил поглед в далечните кули, той изпрати пламенна молитва към небето да не я променя, да я запази същата, докато се върне при нея.



Балиблис спеше мирно под сянката на крепостта. Бърнард преведе коня си през пустите улички и видя самотна светлинка в голямата къща на бившия управител.

Светлият четириъгълник го привлече неустоимо, макар че може би трябваше да го възприеме като подигравка.

Преди да осъзнае какво прави, той скочи от коня пред входната врата, готов да почука.

Айзи отвори вратата още преди пръстите му да докоснат дървото. Първият му импулс беше да се прикрие, но доколкото можа да прецени, едрата слугиня беше невъоръжена.

— Какво търсиш тук, момче? Почакай няколко седмици и вече няма да е нужно да довършиш онова, което започна. Добрият бог ще го направи вместо теб.

— Искам само да го видя — проговори тихо Бърнард. Айзи го огледа подозрително, но накрая явно се убеди в искреността му, защото му направи място да мине. Вдигна от пода кошничката си за шев и се отпусна тежко в люлеещия се стол. Ставите й изскърцаха тревожно. Очевидно се задоволяваше със светлината на огъня, за да кърпи чорапи. Запалената лампа беше в съседната стая, до леглото на господаря й.

Алистър Уайлдър се бе обърнал настрана, сгушен като безпомощно дете. Завивките бяха отметнати и разкриваха слабото старческо тяло — само кожа и кости.

Когато сянката на Бърнард падна върху леглото, старецът се разтрепери. Отвори очи, но му трябваше доста време, докато разбере кой стои пред него. Ала щом го позна, в зачервените очи светна див гняв.

— Сигурно си сключил пакт с дявола, Иън Маккълог, щом е запазил младостта и силата ти, докато аз остарях и се сбръчках.

Бърнард реши да не обяснява кой е. Нямаше нищо лошо, ако старият го смята за бившия си господар.

— Ти сключи пакт с дявола, Алистър, не аз. Продаде душите ни на Къмбърленд за хиляда златни фунта.

— И плащах за това всеки ден и всяка минута — изсъска Уайлдър.

— Също като мен — отвърна тихо Бърнард.

Алистър примигна недоверчиво.

— Защо тогава си дошъл? За да си отмъстиш на един луд старец?

Бърнард нямаше време да помисли върху този въпрос, защото лудият сключи пръсти около китката му с учудваща сила и потегли ръката му към мършавата си шия.

— Иска ли ти се да ми извиеш врата, Иън Маккълог? Няма ли да ти е приятно да чуеш последния ми дъх и да изстискаш от мен последните капчици живот?

Тези думи накараха Бърнард да се втренчи като хипнотизиран в собствената си ръка, която му изглеждаше чужда. Изобщо не беше нужно да си послужи с ръката си.

Трябваше само да нахлупи възглавницата върху лицето на стария негодник и да я натисне, докато… Уайлдър очевидно прочете мислите му.

— Хайде, момко, какво чакаш! — пошепна той. — Айзи няма да ти се разсърди. И тя ще се радва да се отърве от мен. Ще каже на дъщерите ми, че съм починал в съня си.

„На дъщерите ми“.

Гуендолин.

В очите на Алистър нямаше дори една искра страх. Старецът очевидно се надяваше на смъртта.

Бърнард поклати глава и издърпа ръката си.

— Не искам да помагам на дявола да си свърши работата. Трябва да почакаш, докато ти дойде времето. Един ден дяволът ще се появи и ще те вземе, но не днес.

Когато Бърнард се обърна да си върви, Алистър ядно заудря дюшека си.

— Знам, че искаш смъртта ми! Виждам го в очите ти. Усещам омразата, която ври като киселина във вените ти.

Вече на вратата, Бърнард се обърна.

— Ти не заслужаваш омразата ми, Алистър Уайлдър. Прощавам ти стореното зло.

Той излезе навън и не можа да чуе горчивия шепот на безумния.

— Значи си все същият идиот, какъвто беше през целия си живот, Иън Маккълог.



Бърнард не идваше.

Гуендолин стоеше между два зъбера на най-високата точка на северната кула, увита в дебелия черно-червен тартан. Цяла седмица изкачваше с мъка стръмните стъпала, за да се изправи на върха на кулата и да гледа по цели часове към морето. Но и днес, на седмия ден, на хоризонта не се появи нито един кораб.

Вдигна се леден вятър и тя потрепери.

Бърнард сигурно нямаше да дойде, но зимата идеше. И тя се боеше, че й предстои най-дългата и най-студената зима в живота й. През последните дни почти не се надяваше да я прекара сгушена в огромното легло на спалнята си в кулата, стоплена от пламъка в очите на съпруга си. Уви се по-плътно в тартана и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Нощните светила изглеждаха невероятно близо, макар да бяха недостижими.

Точно тук, на този зъбер, беше застанала, когато обясни на Тапър как смята да си върне съпруга. С право или без право, една Маккълог върти меча.

Следвайки девиза, тя развъртя меча си и загуби. Поражението беше много по-горчиво, отколкото очакваше. Чувстваше се почти както преди много години, когато Бърнард минаваше с понито си под дъба и никога не хвърляше поглед към малкото момиченце, сгушено между клоните. Момичето, което беше готово да му дари сърцето си само за една усмивка или любезна дума.

Гуендолин се изправи, раздвижи схванатите си крайници и хвърли последен поглед към морето. Нито следа от корабен фенер не се пречупваше в мастиленочерните вълни. Тя сведе глава и забърза към витата стълба.

— Кой страхливец се крие в сянката, за да наблюдава една жена? — извика внезапно тя и захапа треперещата си долна устна.

Дъхът й спря. На няколко крачки от нея в сянката стоеше мъж. Ако вятърът не бе развял наметката му, нямаше да го забележи. Нямаше ни най-малка представа откога стоеше тук и я наблюдаваше.

— Само мъж от най-лошия сорт прави такива неща — призна той и излезе под лунната светлина. — Мъж, който през половината си живот е бягал от призраци. От призраците на миналото. От призраците на собствените си родители. Даже от спомена за момчето, което той самият е бил някога.

— Сигурен ли си, че не избяга от мен?

Гуендолин усети как очите й овлажняха. Беше готова да се хвърли в ръцете му, когато на площадката на стълбата изникна призрачна бяла сянка.

Бърнард поклати безпомощно глава и черните му коси се развяха на вятъра.

— Никога не съм се надявал да ти избягам, защото те нося в сърцето си.

— Татко! — изпищя стреснато Гуендолин. — Как стигна чак дотук? Къде е Айзи?

Само по нощница, баща й се вкопчи в дървения парапет.

— Макар да не мога да ходя както по-рано — изпъшка той, — но все още имам достатъчно ум да се промъкна покрай една заспала слугиня и да си открадна кон.

— Защо дойде тук? — попита Гуендолин. Затвореното му лице събуди подозренията й. — Мисля, че е малко късно да помолим татко да благослови брака ни — промълви тя.

— Сигурно ме е последвал — промърмори Бърнард. — На идване спрях за малко в къщата ви.

Гуендолин се готвеше да попита още нещо, но забрави всички въпроси, когато в ръката на баща й блесна широк шотландски меч.

Този път треперещата ръка на баща й не му изневери и той вдигна меча сигурно и спокойно. Застана пред Бърнард и насочи смъртоносното оръжие към сърцето му.

Бърнард отстъпи назад в посока към Гуендолин.

— Пусни меча, старче. Твоята битка отдавна свърши.

— Ти трябваше да я завършиш, когато дойде до леглото ми и ме погледна с дяволските си очи. Беше длъжен да ме довършиш. Вместо това се изплю в лицето ми.

Гуендолин се вкопчи в гърба на Бърнард.

— Не разбирам, татко. Какво ти е направил?

— Предложи ми прошката си, ето какво направи. Като че ли има право! — Уайлдър се изсмя подигравателно и удостои Бърнард с презрителен поглед. — Не ми трябва проклетата ти прошка, Иън. Ти може да си водачът на клана Маккълог, но не си добрият господ!

Той направи скок напред и почти достигна Бърнард.

Драконът се опита да прикрие Гуендолин, но тя се мушна под ръката му и зае място до съпруга си, както изискваше сърцето й.

— Това не е Иън, татко. Това е Бърнард, синът на Иън. Ти нямаш право да му причиниш болка. Аз няма да ти позволя.

Алистър зяпна смаяно и гневът бавно отстъпи място на объркването.

— Бърнард? Не може да бъде. Момчето е мъртво.

— Не, татко. Войниците на Къмбърленд не са го убили. Той оцеля и стана прекрасен мъж — мил, добър, силен. — Гуендолин хвърли бърз поглед към Бърнард и видя сълзите в смарагдовозелените очи. — Той стана точно такъв, какъвто го виждах в детските си мечти.

Лицето на Алистър побледня и хлътна. Мечът се изплъзна от безсилната му ръка и падна със звън на каменните стъпала.

— Щом казваш, момиче, трябва да ти повярвам. — Той й се усмихна тъжно и в погледа му блесна един от редките мигове на яснота. — Ти си добро момиче, Гуендолин. Винаги си била. — Обърна се към Бърнард и продължи с все така ясен поглед и глас: — Аз може да съм един обезумял старец, но в едно имам право: само господ може да ми прости.