Той се обърна, но вместо да слезе по стълбите, както бяха очаквали, направи скок към парапета. Гуендолин застина на мястото си и сякаш пусна корени в каменния под. В първата секунда Бърнард не се помръдна. Но един кратък поглед в ужасеното лице на Гуендолин беше достатъчен. Той изръмжа някакво проклятие и се хвърли след баща й.

Успя да го хване за глезените, когато Уайлдър вече беше увиснал между два зъбера. Смяташе, че лесно ще го издърпа, но старият така отчаяно искаше да сложи край на живота си, че се сдоби със свръхчовешки сили. Скоро двамата мъже увиснаха над парапета, вплетени в смъртоносна хватка, докато вятърът безпощадно развяваше черната наметка на Бърнард.

Двамата балансираха върху люлеещия се ръб между миналото и настоящето.

Гуендолин се събуди от вцепенението си и се втурна към тях, обзета от панически страх, че ей сега ще се стоварят през парапета. Улови наметката на Бърнард и я дръпна с все сила. Ала вятърът си я искаше обратно и се опита да изтръгне тежкия плат от ръцете й.

Баща й се наведе още повече над парапета и Гуендолин видя как мускулите на Бърнард се напрегнаха до пръсване. Той трябваше да събере всичките си сили, за да не позволи на стареца да се хвърли в бушуващото море. Това го изтощи много бързо и го направи неспособен да се противопоставя по-дълго на вятъра и рева на морето. Гуендолин се опита да го хване за гърба, но не посмя да изпусне наметката.

Обзе я дива паника. Бърнард трябваше просто да пусне баща й. Ако не го направеше, тя щеше да загуби и двамата.

Силите й бяха на изчерпване, когато изотзад я обхвана огромна ръка, цял живот стъргала железните тенджери и носила тежките корита с пране. Могъщите мускули се стегнаха и жената успя да улови рамото на Бърнард. Преди Гуендолин да е успяла да си поеме въздух, Айзи спаси и тримата от смъртната опасност.

Бърнард и Гуендолин се отпуснаха на каменния под, пъшкайки тежко. Ала баща й не престана да рита и да се противи. Накрая Айзи трябваше да го укроти с един добре прицелен удар под брадичката. Мършавото тяло се отпусна в ръцете й.

— Трябваше да оставиш поне последния удар на мен — протестира мрачно Бърнард, докато разтриваше рамото си. — Макар че нямаше да си доставя особено удоволствие.

— Да не мислиш, че на мен ми беше приятно? Но този луд стар негодник си въобрази, че ще ми избяга безнаказано.

Тя метна Алистър като чувал с картофи на рамото си, поклати глава и закрачи величествено към стълбата.

Когато най-сетне разбра какво бе станало, Гуендолин избухна в плач.

Бърнард беше рискувал живота си, за да спаси баща й. Той бе взел решение да забрави миналото и да живее за бъдещето.

Бе взел решение да остане с нея.

Тя се засмя през сълзи, сграбчи го за раменете и го раздруса здраво.

— Проклет да си, Бърнард Маккълог! Не искам никога вече да се жертваш за мен, чуваш ли? Ако го направиш още веднъж, ще те убия!

Той се засмя и заприлича досущ на момчето, в което се беше влюбила преди много години.

— Но аз не се уплаших нито за миг. Ти не знаеш ли, че драконите могат да летят?

— Пак ли ще си играеш на негово благородие драконът? — попита тя и го помилва по бузата.

Бърнард я погледна в очите и стана отново сериозен.

— За първи път в живота си знам кой съм наистина. Аз съм мъжът, който те обича. Мъжът, който ще прекара остатъка от живота си да те прави щастлива.

Очакваше Гуендолин да се разтопи в ръцете му, но тя го измери с подозрителен поглед.

— Защо, за бога, ме гледаш така отровно?

— Питам се дали щеше да се ожениш за мен, ако Айзи не беше вдигнала брадвата да те посече.

— Има един начин да го откриеш. — Той улови ръката й и попита нежно: — Гуендолин Уайлдър, искаш ли да се ожениш за мен?

Тя сведе глава и го изгледа през полуспуснатите си ресници.

— Но първо трябва да ти призная нещо. Боя се, че един проклет негодник ми отне невинността. Вече не съм девица.

— О, това е прекрасно — засмя се той и я вдигна на ръце. — Така поне няма да се чувствам звяр, когато те завлека в леговището си и се нахвърля върху теб.

— Моят звяр… — прошепна нежно тя и взе лицето му между ръцете си.

Устните им се сляха в замайваща целувка и Гуендолин беше готова да се закълне, че вятърът разнася около замъка весела мелодия на гайда. Долу в селото спящите наскачаха от леглата си, когато чуха веселата песничка.

Още дълги години потомците на селяните, които бяха чули неземните звуци, си разказваха за вълнуващите времена, когато ужасният дракон подари сърцето на красивата, смела девица и на старото проклятие бе сложен край.