Гуендолин скочи, метна края на чаршафа през рамото си и вирна брадичка в посоката, където предполагаше, че се намира той.

— Ще ми трябват много неща. Би трябвало веднага да удвоите исканията си за храна. Както виждате, аз съм жена с голям апетит и очаквам да отговорите на нуждите ми.

Драконът май се беше задавил, защото гласът му пресекваше.

— За мен ще бъде безкрайно удоволствие да утоля глада ви. Надявам се да останете доволна от мен.

— А аз се надявам, че не очаквате през остатъка от пребиваването си тук да остана увита в тези… дрипи. — Не беше нужно да му казва, че коприненият сатен беше истинска благодат в сравнение с грубия лен и вълната, които беше свикнала да носи.

— Но разбира се, че не. Можете по всяко време да ги захвърлите.

— Освен това са ми нужни забавления, за да си убивам времето. Знайте, че мразя да шия и тъка, предпочитам хубавите книги. Хората в селото знаят, че поглъщам по две на ден.

— Пак се върнахме на чудесния ви апетит.

Ако не беше убедена, че в момента, когато посегнеше да свали превръзката, той щеше да й върже ръцете на гърба, тя щеше да го направи. И то само за да си достави удоволствието да го дари с унищожителен поглед.

— Желаете ли още нещо, мис Уайлдър? — попита той. — Да се погрижа ли и за музикални забавления? Може би да поръчам цигулковия квартет, който наскоро триумфира във Воксхол?

— Благодаря, мисля, че нямам нужда от музика. — Когато той стигна до вратата, тя добави многозначително: — Поне засега.

После падна тежко на високото легло и се постара да изглежда колкото се може по-величествена. И сигурно щеше да го постигне, ако беше преценила правилно разстоянието и не беше паднала на пода, право в локвата студен шоколад.

Гръмкият му смях отекна болезнено в ушите й.

Вбесена, Гуендолин смъкна превръзката от очите си, но драконът вече бе изчезнал.



Скоро след това тя седеше увита в мокрия чаршаф на края на леглото и наблюдаваше вратата, която се отвори колебливо.

Тапър внимателно провря глава в стаята.

— Ако имате намерение отново да метнете нещо по главата ми, мис, ще ми позволите ли първо да оставя таблата? В тази част на страната е много трудно да се намери пшеничено брашно и шоколад.

— От този миг нататък можете да сте спокоен за живота си, мистър Тапингъм. Това беше единственият кафез за птици в стаята.

— Това ме успокоява. Освен това трябва да ви благодаря, защото ударът прогони главоболието, което ми навлякоха многото чаши портвайн предишната вечер.

Заобикаляйки я, той остави таблата на масичката. Двамата се оглеждаха предпазливо. С кучешкия поглед и червеникаворусите къдрички той изглеждаше безобиден. Но тя в никакъв случай не биваше да забравя, че си има работа със слуга на сатаната.

— Предполагам, че господарят ви няма да ни прави компания. — Гуендолин подуши прясното хлебче, правейки се на равнодушна.

— О, той не ми е господар. Той ми е приятел. — Тапър й подаде чаша шоколад и тя вдъхна дълбоко сладкия аромат. Първата глътка беше блаженство.

— Учудвам се как човек като вас се е запознал с този… този… — Тя стисна зъби, за да не подложи на съмнение легитимния произход на дракона. — Ще ми кажете ли как се запознахте с този загадъчен дракон?

Тапър се изсмя тихо.

— Това е дълга история. Но скъпата ми леля Тафи винаги казва, че говоря твърде много. Не искам да ви досаждам.

— О, моля ви, направете го — усмихна се сладко Гуендолин и посочи затворената врата. — Нали виждате, че нямам други занимания.

Когато той се поколеба, тя му предложи хлебче, разбирайки, че е открила сродна душа. Беше го преценила правилно. Без да се колебае повече, той приседна на отсрещния край на леглото и се зае с маслените сладки. Гуендолин също си хапваше добре. Трябваше да бъде приветлива и да спечели доверието му. Ако искаше да победи дракона в собствената му бърлога, трябваше да е наясно със силните и слабите му страни.

— Срещнахме се преди две години в един от игралните салони на Пел Мел — започна Тапър, докато обираше трохите от жилетката си.

— Защо ли това не ме учудва? — Гуендолин скри киселата си усмивка зад глътка топъл шоколад.

— Бях сам в една от задните стаи и тъкмо се приготвях да си пръсна черепа… — Гуендолин ужасено пое въздух и Тапър я дари с окуражителна усмивка. — Та, както ви казах, бях сам в една от задните стаи и се готвех да се застрелям, когато… — Той направи пауза и остана с отворена уста. Гуендолин се приведе към него, молейки се да произнесе името, което очевидно беше на езика му. — Когато… драконът влетя в стаята.

— И ви спря?

Тапър енергично поклати глава и продължи, макар че устата му беше пълна:

— О, не. Каза ми, че не съм напълнил добре пистолета, че барутът ще се пръсне и няма да улучи главата ми, а ще ми отнесе крака. Взе ми пистолета, зареди го със собствения си барут и ми го върна.

Гуендолин остави хлебчето на чинията.

— След като е бил толкова… отзивчив, питам се защо не ви е застрелял собственоръчно.

Тапър се изкиска.

— Бях доста пиян. Начинът, по който се отнесе с мен, ме отрезви и ме освободи от самосъжалението. Точно тогава маркиз Едингъм ме бе заплашил, че ще протестира всичките ми полици, защото беше открил, че не съм в състояние да си платя дълговете. Намерението му беше да ме унищожи. А скандалът щеше да убие баща ми. Естествено това нямаше да бъде кой знае каква трагедия, защото капризният старик винаги ме е смятал за най-голямото разочарование на живота си, а смъртта му би ме направила виконт. За съжаление почти цялото наследство се състои от земи, които не може да се залагат. Титлата щеше да ми помогне само колкото да ме затворят в кулата за длъжници, а не сред обикновените хора.

Гуендолин поклати глава.

— Моля, не ми казвайте, че драконът е платил дълговете ви.

Тапър се усмихна меланхолично.

— Не пряко. Той предизвика маркиза на игра със зарове, която продължи до разсъмване. — Младият мъж кимна въодушевено. — Никога не бях виждал възрастен мъж толкова близо до сълзите, колкото беше маркизът, когато разбра, че не е в състояние да покрие загубите си. И ви уверявам, че те бяха застрашителни. Когато изгря слънцето, новият ми приятел ми връчи печалбата, аз я върнах на маркиза и платих всичките си дългове. Когато разбра какво е станало, маркизът скъса всички разписки, хвърли ги в лицето ми и ми пожела да се задавя с тях.

— Нима драконът не остави нищо от печалбата за себе си?

— Нищичко. Нито стотинка.

— Защо тогава този великодушен човек иска да разори бедните селяни, които нямат нищо освен парцалите на гърба си? Може би парите му трябват, за да плати собствените си дългове от игра?

Тапър се засмя подигравателно.

— Не, не е това. Някои дори твърдят, че е най-богатият човек в… — Той бързо затвори устата си и виновно наведе глава. Кръглото му лице се затвори. След минута скочи и се запъти заднешком към вратата. — Драконът ме предупреди да се пазя от вас. Каза, че сте два пъти по-умна от мен, затова трябва да си държа устата затворена и да не се доближавам много до вас.

Гуендолин стана, вдигна края на чаршафа, за да не се спъне, и отиде при него.

— Не можете да ме обвинявате, че искам да узная нещо за човека, който ме държи тук като заложница, мистър Тапингъм. Моля ви, не си отивайте.

Тапър я заплаши с пръст.

— Той ме предупреди да се пазя. Каза, че ако не успеете да ме объркате с красноречието си, ще се възползвате от възхитителните си трапчинки и от красивото си личице.

Гуендолин беше свикнала да я обвиняват в прекалена интелигентност, но никой досега не я беше наричал красива и очарователна.

— Наистина ли каза така?

Тапър извади от джоба на жакета си хартия, перо, мастилница и кутийка с пясък.

— Каза да ви оставя тези неща, за да направите списък на всичко, от което се нуждаете.

Той хвърли нещата на леглото, отвори вратата и изчезна. Гуендолин веднага позна хартията. Същия скъп пергамент, който драконът използваше, за да съобщи исканията си на селяните.

Потънала в мислите си, тя приглади дългия лист. Не беше постигнала и най-малкия напредък в разкриването на истинската самоличност на дракона. Защо не можеше да си спомни какво бе видяла снощи в двора на замъка? Ала споменът не искаше да се върне и тя трябваше да се задоволи с противоречивите сведения, които беше получила досега. Той беше играч, който подаряваше печалбата си. Грубиян, който се стараеше да не й причини болка. Крадец, който не се опитваше да й отнеме невинността, въпреки че беше изцяло в неговата власт.

Гуендолин падна на леглото и прокара пръст по долната си устна, както беше направил драконът преди малко. Какво, за бога, ставаше с нея? И тя ли оглупяваше като Неса? Защо за първи път в живота си искаше да има огледало, вместо да се ядосва на безсрамието му?

Тя се отърси бързо от смешния копнеж, който я бе обзел, отвори мастилницата, потопи перото и започна да пише. Щом драконът настояваше да я държи в плен, щеше да заплати скъпо и прескъпо удоволствието от присъствието й.

7

Женски глас отекна истерично в пустите улици на Балиблис. Селяните изскочиха от къщите си по нощници, наметнали връхните си дрехи, и намериха Кити Уайлдър в края на осветената от луната главна улица. Момичето притискаше ръце към гърдите си, сякаш стрелата, забита в кората на стария дъб, беше пробила нежната й плът.

Трима млади мъже се втурнаха да й помогнат, като от вълнение се спъваха в собствените си крака. Глинис и Неса стигнаха първи до сестра си. Говорейки една през друга, те прегръщаха треперещото момиче и се опитваха да го успокоят. В това време мрачният Албърт извади стрелата от дъба. Селяните си шепнеха страхливо. Не беше нужно ковачът да им обяснява, че скъпият пергамент на стрелата не беше мирно послание.

През последните двадесет и четири часа Уейркрейг Касъл се беше обвил в заплашително мълчание. Селяните се уверяваха един друг, че проклятието е загубило силата си и драконът е отлетял, за да си намери друго нещастно село. Намериха се и хора, които казаха, че за да спасят собствените си кожи, са добавили към списъка на старите грехове още едно позорно дело, но никой не се вслуша в думите им. После топлото пролетно слънце заличи следите от бурната нощ и лудостта, която ги бе обзела по време на нощната разходка до замъка, остана в спомените им само като лош сън.

Ала последствията от нощното безумие не можеха да бъдат отминати — Гуендолин Уайлдър беше изчезнала и нещастният й стар баща щеше да прекара остатъка от дните си в напразни надежди да чуе нежния й, успокояващ глас.

Стиснал в ръка пергамента и съпроводен от хълцанията на Кити Уайлдър, Албърт поведе ожесточеното множество. През тесните улички на Балиблис право до стълбите на къщата, която беше конфискувана от английската корона. Албърт затропа с юмруци по вратата.

След няколко минути му отвориха и лампите в антрето потопиха селяните в златно сияние.

— Велики боже, какво става тук, добри човече? — заекна отец Трокмортън, намести нощната си шапка и сложи очилата на носа си. — Да не е дошло второто пришествие?

Без да каже дума, Албърт тикна пергамента под носа на свещеника.

Отецът го бутна настрана, сякаш се боеше да не се опари.

— Какво е това? Ново известие от скъпия ви дракон? — Той поклати глава. — Знаете, че се старая да бъда търпелив, но току-що се върнах от мъчително пътуване и нямам време за езическите ви глупости. Защо не събудите малката Уайлдър? Тя ще се справи по-добре от мен. Оставете ме да спя.

Той щеше да затвори вратата под носа на селяните, но Албърт бързо мушна крака си вътре.

— Ще ви бъдем много благодарни, ако прочетете писмото веднага. Толкова благодарни, че няма и да помислим да строшим лампата, която е в ръката ви, и да подпалим къщата.

Отецът изпухтя обидено и взе пергамента от ръката му. Селяните се скупчиха пред прага, за да чуват по-добре, и Трокмортън отново намести очилата си.

— Духове, които свирят на гайда. Дракони, които изгарят нивите с огнения си дъх. Джуджета с големи уши, които заменят човешките бебета с децата си. Нищо чудно, че толкова лесно паднахте в лапите на папистите — изрече гневно той.

— Не сме дошли тук да слушаме проповедите ти, старче — изсъска Рос.

Божият служител отново изпухтя обидено и започна да чете.

— Добри хора от Балиблис! — Той беше готов да спре, но се овладя и продължи: — Макар че подложихте търпението ми на жестоко изпитание, ще ви дам още две седмици, докато съберете хилядата фунта в злато, които ми дължите.

Селяните изреваха ужасено, дори свещеникът се стъписа.

— Хиляда фунта? Това не беше ли възнаграждението, което короната даде за главата на предателя Маккълог?

— Това са само зли, празни приказки — отсече ядно Албърт. — Никой в селото не е виждал толкова пари накуп.