— Конете никога не ме ритат.

Тя се пресегна да изхлузи юздата над извитите уши на жребеца и освободи първо единия, а после и другия с по едно потупване по хълбоците. Британецът пусна своята двойка и, облакътени на оградата, двамата проследиха как огненочервеният квартет се спусна, пръхтейки, по тревата.

— Как ще ги наречеш?

— Лесна работа — отвърна тя, вперила очи в червените им гриви, лумнали като пламъци в лъчите на залязващото слънце. — Ще ги нарека Анемои. На четирите вятъра.

— Скрий ме — помоли Марсела сестра си. — Бягам от Тулия. Развика се, че някой е счупил плочките в атриума[1] и аз се спасих с бягство.

— Винаги си добре дошла тук — целуна я Корнелия по бузата, привидно спокойна както обикновено, ала ръката й, уловила Марсела, беше влажна.

— Надявах се да поклюкарстваме порядъчно — призна Марсела и смъкна воала от косата си. — Да поседнем на спокойствие с кана вино като в добрите стари времена.

„Преди съпрузите и политиката да помрачат картината.“

— Не днес, Марсела — Корнелия хвърли поглед през рамо към пренаселения си атриум, гъмжащ от шумни роби, стражи и зяпачи. — Пизон замина за двореца. Императорът разчита на подкрепата му и той отиде при него веднага щом научи вестта…

— Как легионите в Германия рушат статуите на Галба?

— Шшт!

Корнелия я улови за ръката и с невъзмутимо лице я дръпна към дъното на помещението. Кимна на ковчежника на Галба, нареди на робите да донесат още вино, поздрави топло сенатор, подкупен от Отон с хиляди сестерции да злослови срещу Пизон в Сената…

— Обстановката се нажежи, щом новините стигнаха до войниците — тихо прошепна Корнелия, без да изтрива ведрата си общителна усмивка. — Ако германските легиони не признават Галба за император, преторианците също може да се разбунтуват…

— Е, имат достатъчно поводи. Галба отказва да им плати надниците.

— Защо да ги подкупва? Те са достойни воини на Рим, а не главорези.

— Да, но честта не плаща нито хазартни залози, нито халба вино в кръчмата, нали?

Напоследък Отон се възползваше с пълни шепи от този факт. Или поне така беше чула.

— Само подлеците недоволстват. — Корнелия млъкна да поздрави е въодушевен възглас новата съпруга на много стар враг, усмихна се и продължи напред. — Центурион Денсус ме увери, че неговите мъже са предани… Денсус е центурионът, назначен да ни пази. Истинско съкровище! Де да бяха всички като него…!

Марсела се усмихна.

— Него ли те молеше Лолия да й го преотстъпиш?

— Вече не разговарям с Лолия — изсумтя Корнелия.

— Не й се сърди твърде дълго. Животът е много скучен без Лолия.

Няколко натруфени матрони приближиха и засипаха Корнелия с комплименти. Тя целуваше бузи и разпитваше за децата им. Нито една от жените не поздрави Марсела — съпругът й все пак не беше особено знаменита личност. Най-после сестрите се освободиха от матроните и стигнаха дългия коридор, където бюстовете на Пизоновите предци се взираха в дълга редица покойни Корнелии. Корнелия дръпна Марсела зад строгото лице на бюста на бледнеещата в спомените им майка.

— Днес императорът ще обяви наследника си — прошепна Корнелия, впила пръсти в ръката на сестра си с нескрито вълнение. — Налага се… за да усмири легионите. Ще се успокоят, щом разберат, че след него идва друг — млад, енергичен и щедър…

— Значи Пизон е в двореца да заяви претенциите си?

— Не, разбира се. Той просто е… там. Уравновесен, предан, готов на всичко. Отон, естествено, също е там…

Корнелия загриза лакираните си нокти.

— Престани! — перна я по кокалчетата Марсела. — Подобава ли на императрица да е с нащърбени нокти?

— Не, разбира се.

С очевидно усилие Корнелия си възвърна предишния облик на въплъщение на хладнокръвието — тъмновиолетовата й стола намекваше за императорски пурпур (но не твърде безочливо), огърлица от аметисти и перли на сребърна верижка опасваше врата й, изражението й излъчваше спокойствие.

— Ще се върна при гостите. Всеки момент очаквам вест от Пизон.

— Домина? — Центурионът й се появи на вратата към коридора. — Робите питат дали да сервират още вино.

— Разбира се.

Корнелия отплава към тълпата, а преторианецът й я следваше като колона. Марсела си помисли, че сестра й никога не е изглеждала по-царствено.

И все пак… Ако зависеше от нея, навярно щеше да избере Отон за наследник. Той беше по-интересен от Пизон; на безкрайните увеселения през последните няколко седмици Отон сякаш не забелязваше сгъстяващото се напрежение; обсъждаше нехайно новата постановка на „Тиест“ и пресните клюки от Египет, докато някъде в мизансцена Пизон предъвкваше монотонно монетната система. След Нерон Рим жадуваше за остроумни и находчиви, а не просто достойни императори. Не че Нерон се отличаваше с кой знае какво остроумие — или поетична, или музикална, или политическа дарба — но притежаваше талант да се обгражда с умници. Като Отон.

Е, с чувство за хумор или не, Марсела бе длъжна да възлага надежди на съпруга на сестра си. „Да видим ще посмее ли Тулия да ме командва, щом сестра ми стане императрица…!“

Отмина още един час. Марсела забеляза как лицата наоколо се изопват, а гласовете на гостите зазвучават по-пронизително. Само Корнелия шестваше сред тълпата като богиня.

Нетърпелива ръка я побутна по лакътя.

— Донесох ти вино.

— Благодаря.

Марсела пое чашата от обожателя, с който незнайно как се беше сдобила — набито момче на осемнайсет с втренчени черни очи и груби маниери. По-малкият син на брилянтния Веспасиан, губернатор на Иудея… който също би могъл да претендира за престола, ако не беше роден в плебейско семейство и не се намираше на хиляди мили от тук.

— Виждал съм те преди — заяви синът на Веспасиан, впил очи в нея.

Как се казваше…? — запита се тя. Аха, Домициан.

— Съпруга си на Луций Елий Ламия, нали?

— Да, за жалост — Марсела потърси с поглед братовчедките си из препълнената зала.

Напоследък Диана беше полудяла съвсем; обсебена от новите бегачи на Червените, не би обърнала внимание дори Галба да посочи кон за наследник. Лолия обаче не би пропуснала толкова многолюдно събиране, независимо от спречкването с Корнелия. Но пък Лолия се застояваше напоследък твърде често у дома с мнимо главоболие.

„И аз щях да се поболея, ако бях омъжена за Стария Флацид.“

— Генерал Гней Корбулон ти е баща — продължаваше Домициан. — Възхищавах му се.

— Нима? — отпи от виното Марсела.

— И аз ще стана генерал. Като брат си. Тит — беше женен за кратко за братовчедка ти, богатата глупачка Лолия. Тит е много добър… добър генерал, искам да кажа, но аз ще го надмина. Несий го каза.

— Кой е Несий?

— Много вещ астролог.

— За пръв път го чувам.

— Е, той никога не греши! — възкликна предизвикателно момчето. — Казва, че един ден ще стана генерал, а после…

Марсела потисна прозявката.

— Разбира се…

Оповестиха новината — макар и съществена — твърде дискретно. Двама души влязоха в атриума. Сенатор Отон с лъскави, парфюмирани черни къдрици и с широка усмивка, озарила цялото помещение. Пизон, приглаждащ гънките на тогата си, с изморено и зашеметено лице. Марсела забеляза как сестра й застива, видя как гостите се люшват като вълна пред крачещия с бодра стъпка Отон, подхвърлящ поздравления наляво и надясно, сподирян от изтощения Пизон. Марсела заобмисля съчувствени речи, преди да осъзнае какво казват.

— Овации за сенатор Пизон! — отметна усмихнато глава Отон. — Нашият бъдещ император!

В залата избухнаха аплодисменти и Пизон придоби още по-замаян вид. Корнелия се озова някак си до него и го извърна леко, за да получи първата му усмивка. Прошепна му нещо и той най-сетне се усмихна широко. Тъмната му коса сияеше в светлините на лампите и изглеждаше далеч по-висок.

„Кой би си помислил?“, размишляваше Марсела. Галба беше претеглил двете възможности за императорски наследник и в крайна сметка бе предпочел потеклото и почтеността пред обаянието и популярността. Император Луций Калпурний Пизон Лициниан.

Помещението отесня и новодошлите се тълпяха в мрака отвън. Лолия пристигна със забележително закъснение, явно наконтена твърде набързо и с прекалено много смарагди, ала не пропусна да обсипе Корнелия с поздравления.

— Държах се ужасно с теб.

Разкаяният й шепот долетя до Марсела, а Корнелия я прегърна съвсем непринудено. Диана дойде и забърбори за досадните си нови коне, докато Марсела си пожела мълком да си счупят краката. Колкото и отегчителна да беше Диана, още двама сенатори й предложиха брак. Защо не? Вече не беше просто красива малка досадница, а красива малка досадница и сродница на бъдещата императрица на Рим.

„Като мен.“ Странна мисъл. Марсела обаче не виждаше с какво ще се промени животът й. Историята винаги продължава напред, независимо кой носи пурпурната тога, а историците са вечните наблюдатели.

Би могла всъщност да измоли от Корнелия пост за Луций тук, в Рим. За да получи най-сетне свой дом и да се отърве от Тулия…

— Позволете ми да ви поднеса поздравления, сенаторе — Отон стисна десницата на Пизон. „Сигурно вече го боли лицето да крепи тази усмивка“, помисли си Марсела. — Извадихте късмет, че императорът ви удостои с честта…

— Късмет? — повтори Пизон с властен, вече императорски, глас.

Марсела се запита дали не си е спомнил деня на състезанията с колесници, когато Отон го засенчи без никакво усилие пред собствените му гости.

— Фортуна облагодетелства достойните, сенаторе. Не глупците.

Звънък смях огласи залата — стотиците гости изгаряха от желание да възнаградят остроумието на императорския наследник. За миг усмивката на Отон замръзна. После той отметна глава и се засмя гръмко като всички останали.

— Добра шега, сенаторе. Надявам се да ви е доставила удоволствие. За в бъдеще няма да ви остава време да подкачате нищожните клети глупци.

Пизон вече се беше обърнал към следващия доброжелател. Отон остана сам. Марсела загърби импулсивно упорития черноок син на губернатора на Иудея и застана до Отон.

— Сенаторе?

Той веднага вдигна очи, все още ослепително усмихнат.

— Корнелия Секунда! Макар да предпочитам Марсела. Както предпочиташ и ти. Сестра ти е обсебила името, нали, а специална жена като теб заслужава свое име.

Думите му прозвучаха нехайно, но Марсела наклони глава на една страна и впери поглед в широкия безлюден кръг, който гостите бяха образували около Отон, кръжейки като рибен пасаж около Пизон.

— Виждам, че всички бързат да възславят изгряващото слънце и обръщат гръб на заника.

— Мислиш, че слънцето ми залязва? — попита Отон, все така широко усмихнат.

— А не залязва ли? — рязко отвърна Марсела. — Ти изгуби. И мнозина тук — включително Пизон — мечтаят да те видят в калта.

— Ще ме поздравиш, предполагам, колко добре го приемам. Лично аз смятам, че се представям великолепно.

— Е, нима имаш избор? — живо полюбопитства Марсела. — Какво ти остава? Да си блъскаш главата в стената и да рониш сълзи? Да подхвърлиш подкуп на жреца, за да обвея Пизон в лоши поличби и суеверните войници да се стълпят отново край теб?

Отон я изгледа стъписано.

— Скъпа Марсела, дори в най-смелите си представи…

— О, остави учтивостта! Просто признай, че изгаряш от желание да извиеш врата на Пизон. Ще ти олекне.

Отон се засмя.

— Понякога и на мен ми се приисква да извия врата на Пизон. Особено когато разказва дългите си, безсмислени смешни историйки…

Марсела се сбогува с усмивка с Отон и се вля в множеството. Дали не беше време да се прибира вкъщи? Гай и Тулия още не бяха научили добрите вести, а тя с радост щеше да ги осведоми лично.

„Освен това за нищо на света не бих пропуснала изражението на онази къдрокоса крава, когато понечи да ми заповяда нещо, а аз й кажа, че първо ще се допитам до сестра си. Бъдещата императрица на Рим.“

[1] Атриум — приемна, парадната част на дома — Б.пр. ↑

Глава четвърта

— Ще ми донесеш ли ечемичена отвара, скъпа?

— Да, цезаре.

Пизон се засмя, втренчил поглед в тавана.

— Не ме наричай така!

— Защо не? — Корнелия го целуна. — Някой ден ще бъдеш император.

Той се засмя отново, придърпа я към себе си и Корнелия усети радостни тръпки да пробягват по гръбнака й. Лъчите на зимното слънце нахлуваха през прозорците на спалнята — бяха си легнали едва преди няколко часа, когато и последният от антуража им — вече имаха антураж! — си тръгна, олюлявайки се, от дома им.

— Обявиха ме за наследник, но това не означава, че ще стана император — напомни й Пизон. — Както дълбокомислено отбеляза сестра ти: „Помисли за всички наследници, които не са облекли пурпурната мантия.“ Всички внуци и племенници на Август… Не бива да се възгордяваме. Да не изкушаваме боговете.