Късата му сабя прониза врата на единия и той се строполи, ала Корнелия също падна, препъвайки се на първото стъпало към светилището. Друг войник понечи да я сграбчи, Пизон извика и се хвърли към него. Върху ръкава му цъфна кърваво петно.

Денсус издърпа сабята си от тялото на първия мъж и нападна втория, разсичайки коляното му изотзад. Мъжът се стовари на земята с писък, а Пизон се олюля, вперил невярващ поглед в окървавената си ръка. Корнелия го улови за лакътя, извика му нещо и го задърпа по стълбите. Полуизвърнат, Денсус ги изблъска нагоре с крясъци и войниците го нападнаха в гръб.

Висок трибун с грозен нож улучи пролуката между гърдите и гърба в ризницата на Денсус и заби дълбоко острието. Денсус се преви одве, останал без дъх, но се хвърли към трибуна и двамата се търколиха зашеметено по стълбите. Още двама преторианци тичаха по петите на Пизон. Единият посегна, без обаче да успее да го улови, ала другият сграбчи окървавения край на тогата му.

С възторжени възгласи те го задърпаха надолу, теглейки го като риба на сухо, и с последни сили той избута Корнелия напред. Марсела зърна за миг побелялото от ужас лице на Пизон, чиито устни се разтегнаха като черен квадрат да кажат нещо — да помолят или просто да извикат. Патрициите трябва да умират гордо, но нима не е безславно да те заколят като бездомно куче след само пет дни в ролята на императорски наследник?

Остриетата потънаха в гърдите му. Отново и отново, бавно и отмерено, докато тялото му заприлича на купчина алени парцали.

Корнелия изпищя и пронизителният й крясък оглуши Марсела. Тя се изтръгна от ръцете на Диана, изскочи иззад колоната и хукна по стълбите към сестра си. Задърпа я отчаяно нагоре и видя как другите двама преторианци се извръщат ухилени към тях. Приглушено хлипане долетя зад гърба й и ненадейно Лолия застана там, с разширени, обезумели от страх очи. Втурна се напред, стиснала бронзова купа, свещена утвар навярно. Замахна диво и облак разжарени въглени от вечния огън на Веста полетя към преторианците. Искрящите въглени осеяха стълбите и войните се отдръпнаха за миг, закрили очи. Единият се строполи с гъргорене — обляният в кръв Денсус се беше изправил и беше забил ножа си чак до дръжката във врата му.

Марсела по-скоро усети, отколкото чу как сестра й пищи, бори се със сключените й ръце и се дърпа към алената купчина, в която се беше превърнал Пизон. Денсус падна, повлечен от тялото на преторианеца. Опита се да стане отново на крака, но не успя. Тръсна упорито глава и от косата му се стекоха ручейчета кръв, помъчи се да се изправи на колене, ала падна. Допълзя пред Корнелия и вдигна немощно късата си сабя. Коленичи разтреперан върху стъпалото с полувдигнато острие, треперещо в дланта му, и Марсела забеляза, че дръжката на ножа още стърчи, вклинена в хълбока му.

Диана се втурна надолу, стиснала малката си кама, и застана до него, оголила зъби в хищническа гримаса. Марсела се помоли да не замисля някаква отчаяна атака — ножът щеше да й послужи по-добре, ако пререже гърлото на Денсус, преди да падне в ръцете на събратята си по оръжие. Единственият предан воин в Рим не заслужаваше бившите му приятели да го разсекат бавно на парчета.

Впрегнала всички сили да удържи пищящата си сестра, Марсела започна да крои несвързани сметки. Несъмнено не можеше да се разчита на Лолия да се прониже както трябва, но навярно Диана щеше да се погрижи за нея, преди да се самоубие. А Марсела щеше да убие сестра си. „Значи ще получа последна ножа. Е, поне смъртта ще е бърза, с един удар в сърцето.“ Жените от семейство Корнелий щяха да загинат прави и от собствената си ръка, а не по гръб, изнасилени от шайка главорези.

— Тихо, Корнелия, тихо…

Марсела долавяше смътно накъсаното дишане на Денсус, писъците на сестра си, тихите стонове на Лолия и над тях — крясъци на мъже и звънтене на трошащо се стъкло откъм Форума. Тук обаче, пред храма на Веста, всички звуци долитаха някак приглушено.

Преторианецът пред тях сви рамене и Марсела стъписано осъзна, че е останал сам. Три тела пред стълбите, едно до Пизон и последният, мръсен и ухилен, свали гладиуса си.

— Радвайте се, че имам по-интересни занимания — гласът му смълча Корнелия, сякаш й преряза гърлото.

Впила очи в него, Марсела го видя как коленичи до притихналото тяло на Пизон. Няколко замаха с късата сабя и главата на Пизон се търкулна, но Корнелия не издаде нито звук.

— Император Отон непременно ще поиска да я види — обясни войникът. — Ще забогатея.

Късата коса беше хлъзгава от кръвта и той заби палец в зейналата уста на Пизон и понесе главата. Денсус примигна, все още борейки се да задържи сабята си във въздуха. Преторианецът се изкикоти и прескочи труповете пред стълбите.

— Здраво копеле си, Денсус! — подметна през рамо. — Но знаех, че няма да надвиеш петима.

Заподсвирква си и затича по улицата.

Марсела усети как въздухът навлиза отново в замръзналите й дробове. Осъзна, че все още шепне успокоително на сестра си, ала жената, която едва не стана императрица, се взираше в обезобразеното тяло на съпруга си, неподвижна като колона.

— Кажи ми, че сънувам — обади се Лолия иззад тях. — Моля те, кажи ми, че сънувам…

Обърна се и повърна върху каменните стъпала. Диана я обгърна през рамо и прибра малкия си нож.

Денсус се закашля тихо. Гладиусът неусетно изтрополи по стълбите и той издърпа острието, забито в хълбока му. Вгледа се за миг в него, посивял под кървавата маска, и падна тежко по гръб. Дрезгавото му дихание се заиздига към моравото небе. Кървавата му ръка намери глезена на Корнелия и го стисна.

— Предадоха ме — промълви. — Предадоха ме.

Изплю фонтан кръв, без да пуска Корнелия.

Марсела впери поглед в храма на Веста. От покрива вече не се издигаше обичайният стълб дим — вечният огън очевидно беше угаснал. Помоли се да не накажат весталките, че са оставили свещения пламък да замре.

Глава пета

„Ако на деветнайсет години си се омъжвала четири пъти“, размишляваше Лолия, „трябва някак си да открояваш сватбите“.

Най-напред, разбира се, беше Първата сватба, когато червеното було и сватбеният венец изглеждаха неописуемо свежо и вълнуващо. „Де да знаех!“ После идваше ред на Пиянската сватба, когато бъдещият съпруг на Лолия погълна толкова много вино на пиршеството, че го отнесоха на ръце в новия им дом и го положиха като труп върху брачното ложе. „Най-дългата нощ на света. Будех се през час от хъркането му.“ След това беше Древната сватба — едва преди няколко месеца с Флакус Виний, чиито приятели измерваха с неодобрителни погледи всички по-млади от тях — тоест всички. „Не че ни попречиха да се забавляваме.“

Тази сватба обаче безспорно беше предопределена да е Тихата сватба.

— Скандално! — изсумтя Тулия, когато научи, че Лолия ще се омъжва буквално десет дни след като овдовя. — Прахът на клетия сенатор Виний още не е изстинал!

Скандално. Лолия за пръв път споделяше мнението на Тулия. Не беше правилно, макар да не й хрумваше как другояче би могла да постъпи.

— Скъпа моя — въздъхна дядо й четири дни след като император Отон завзе престола със сила. — Не ми се иска да те пришпорвам, но… бракът с Виний те обвърза с фракцията на Галба. Трябва да обмислим нов съюз.

— Да.

Но…

— Все пак наследница като теб не бива да остава неомъжена. Започна ли да плета мрежите си още отсега, ще ти намеря най-добрия кандидат. Мъж, който да те закриля — потупа я по ръката. — Искам съкровището ми да е в безопасност.

— Да.

Но…

— А и едва ли скърбиш много. Знам, че не беше ужасно привързана към клетия сенатор Виний.

— Не.

Но…

Сетеше ли се за Стария Флацид, към гърлото й се надигаше горчилка. Той беше сбръчкан досадник, мразеше го от дъното на душата си… или поне я влудяваше… но не заслужаваше разгневените войници да го накълцат на парчета. „А и не беше много мило от моя страна да го наричам Стария Флацид на всеослушание. Въпреки че бях искрена.“

В крайна сметка Лолия реши, че макар да е свикнала да се развежда, ни най-малко не е свикнала да овдовява. Усещането беше съвсем различно. Изпитваше угризения. И защо? Виний искаше само парите й и ги получи — кой би могъл да я обвини в измама? Дали не я измъчваше споменът как най-сетне се прибра у дома и обяви пред ококорените слуги и зяпачи, че господарят им е мъртъв? Никой не отрони дума.

— Не ме гледайте като овце! — развика им се Лолия, оплескана в кръв — кръвта на Пизон, кръвта на центурион Денсус и кой знае чия още.

Те обаче я зяпаха като стадо глупави овце и ненадейно я напуши неудържим смях — овце — колко находчиво!

— Овце! — разкикоти се Лолия и не спря да се кикоти.

Те се взираха потресени нея, а тя се превиваше от смях и не успя да обясни, че е от ужас, а не от радост.

„Вдовица съм.“ Затова ли се чувстваше толкова странно сега, в навечерието на новата сватба? И Корнелия беше вдовица, ала поне изглеждаше така — просната с невиждащи очи върху леглото с черни завивки, потънала в скръб. Лолия се обърна към огледалото и видя младоженка с червено було — нагиздена, с лакирани нокти, гримирана, безупречна.

— Красива си — каза Марсела, когато прислужницата отнесе булото, за да го изчетка, но гласът й прозвуча неубедително.

Тя изглеждаше както обикновено — в бледозелена роба, с разголени ръце, без бижута и невъзмутима, окъпана от лъчите на зимното слънце, струящи през прозореца на спалнята. Напоследък обаче бе много мълчалива. Лолия не я притискаше — Марсела не се поддаваше на натиск. Разбра го в деня, когато я засипа с въпроси за инцидента с Нерон. Решеше ли, Марсела умееше да нареже всекиго с острия си като гладиус език.

— Кой от двата? — попита лъчезарно Лолия, вдигнала два молива за очи, но Марсела само поклати безучастно глава.

Гримьорката приближи до нея и Лолия затвори клепки да нанесе линията. Наистина се чувстваше приятно да се завърне в дядовата къща — в просторните, проветриви зали, в стаите, наподобяващи ковчежета за накити, при робите, които я познаваха от малка и я глезеха все едно е дете. Ала усещаше и нещо различно — като сянка в ъгълчето на окото, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Нещо не беше наред. Може би я заразяваше атмосферата на римските улици, където плебеите сновяха, въодушевени от блестящото бъдеще на Отон и същевременно засрамени от кървавото минало на Галба. Невиждана досега гледка.

— Чичо Парис ти обещава да извае скоро бюст на новия ти съпруг — съобщи Марсела и запремята с пръсти украсените с мъниста ресни на възглавничката. — Салвий Тициан.

— Така ли се казва? — въздъхна Лолия. — Все забравям.

— Как го намираш?

— Изглежда прилично. — Беше го срещала два пъти — висок, елегантен мъж на четирийсет, посребрял по слепоочията и с издължено красиво лице, напомнящо много чертите на брат му. — Но все си пука кокалчетата на пръстите…

— Братът на императора има право на всякакви недостатъци — отвърна Марсела. — Дядо ти явно има висшестоящи приятели, щом ти е уредил съпруг, роднина на императора.

Новият годеник на Лолия — Луций Салвий Отон Тициан, се разведе с жена си рекордно бързо, щом научи, че Лолия си търси съпруг. „Да не забравяме зестрата ми“, помисли си Лолия. „Вили в Бая на Тиренско море, в Капри и Брундизиум, две мраморни мини в Карара, квартал с жилища под наем на Авентинския хълм, дялове в пристанището в Остия, шест търговски кораба, имения в Апулия, Пренесте, Тоскана, Терачина и Мизенум, лозя в Равена и Помпей, маслинови гори в Гърция, дялове в състезателните фракции и в гладиаторската школа на улица «Марс», процент от египетската зърнена флотилия, ренти от земите в Галия, Испания, Германия и Сирия…“ О, да, братът на новия император жадуваше с повече от нетърпение да сключат брак. Почти не погледна Лолия, но бъдещите й съпрузи рядко я виждаха, заслепени от купищата злато, греещи невидими около нея.

— Значи сега ти ще станеш първа дама на Рим вместо Корнелия — оживено вметна Марсела.

— Е, и?

— Не се ли замисляш какво означава това? Означава власт, Лолия. Престиж. Обществено положение.

— Означава, че ще домакинствам на безкрайните императорски увеселения, вместо да ме канят на тях. Повече задължения.

— А всички знаем, че си готова на всичко да ги избегнеш — подбели очи Марсела. — Лолия, любителката на празненствата!

„Вече не ми се ходи на никакви празненства“, помисли си Лолия, „дори на собствената ми сватба.“ Дори на тази сватба, която щеше да е още по-зрелищна от предишната, понеже се омъжваше за родственик на императора. „Защо ми е все едно?“, недоумяваше Лолия. Животът й наистина представляваше наниз от пиршества. Откъде се взе това безразличие? Мечтаеше просто всичко да е приключило, жадуваше за вино, копнееше с цялото си сърце Корнелия да се втурне в стаята и за кой ли път да й обясни колко различен ще е светът, когато смъкне червеното було. Но Корнелия нямаше да дойде.