Марсела се усмихна, но се отдръпна.

— Вече изиграх ролята си на императорска прищявка, цезаре. Не ми допадна.

Лекцията приключи, домакинът им стоеше самодоволен и усмихнат сред обръч подпийнали доброжелатели, които не бяха чули и дума от изложението му.

— Не съди по пурпурната мантия, скъпа — Отон прокара два пръста по китката й, предизвиквайки нескрита ярост у Домициан на задния ред. — Съди по човека под нея.

— Един император ми стига.

— Може би някой ден ще успея да променя мнението ти. — Императорът отдръпна ръка от китката й и се изправи с добронамерено кимване. — Беше ми приятно да си поговоря с теб, уважаема Марсела.

— Затова ли дойде, цезаре? Съмнявам се, че е заради удоволствието от историята.

— Намирам удоволствия навсякъде, където мога.

— Жалко, че се наложи да потърсиш тук — отвърна Марсела, възприела нехайния му тон. — Заради твоите аплодисменти този скучен трактат ще пожъне огромен успех. А Рим вече изнемогва под бремето на лошата литература.

* * *

— Корнелия! Слез за вечеря! — хленчещият глас на Тулия долетя звънко през вратата.

— Не съм гладна.

Корнелия се сгуши още по-плътно в шала.

— Лолия и съпругът й ще ни гостуват…

— Няма да разговарям с този мъж. И никога няма да продумам на Лолия.

— Салвий Тициан е брат на императора! Не е разумно да го отбягваш, след като вече ни е сродник…

Корнелия изскочи от гнездото от шалове и възглавници, грабна бронзова купичка от тоалетната масичка и я запрати по вратата. От другата страна долетя раздразненото възклицание на Тулия.

— Как е тя? — попита Марсела с едва доловим глас.

— Невъзможна е! — извика Тулия. — Непоносима! Защо не се съгласи император Отон да й избере нов съпруг сред поддръжниците си, та да помогне на семейството?

— На твое място не бих й го предложила.

— Мисля само за доброто ни.

— От кога си част от нас, Тулия? Успя да стъпиш на врата на глупавия ми брат в един от многото му мигове на слабост, но това не те превръща в Корнелий. Семейството ни надживя Нерон. Ще надживее и теб. И ако трябваше да избираме между теб и този смахнат деспот, не знам кого щяхме да предпочетем…

— Гай!

Оскърбени стъпки заглъхнаха в далечината.

Корнелия се обърна и се уви в шала, когато гласовете съвсем стихнаха в дъното на коридора. Дни наред не бе напускала леглото. Собственото си легло с лилав балдахин в стаята, където живееше като шестнайсетгодишна. Преди да се омъжи. Твърде младежка за нея сега със сребристите орнаменти и нежнорозовите бродерии. „Но Тулия ме настани тук като малко момиченце, защото изгубих съпруга си.“

Корнелия протегна ръка със затворени очи и прокара пръсти по мраморния бюст до леглото. Бюстът на Пизон, изваян от чичо Парис за сватбата им — единственото, което успя да донесе от дома си. Дори на сляпо пръстите й познаваха извивката на носа му, овала на ушите му, очертанията на усмихнатите устни.

Вече не можеше да си представи усмивката на съпруга си. Виждаше само празните му изцъклени очи над посечения врат, устата, оголила паст на мястото, където преторианецът бе забил палец, за да отнесе по-лесно главата.

„Не беше той. Наистина не беше той.“ Тези устни никога не бяха се засмивали, никога не бяха я целували, никога не бяха се усмихвали пред множеството, когато го обявиха за бъдещ император. Невъзможно.

— Искам да дойда при теб — прошепна тя на съпруга си.

Ала сега той беше студен мрамор и бяла пепел — и в двата случая не можеше да я чуе.

— Спазихме поне благоприличие — констатира с огромно облекчение Тулия, щом погребалната церемония приключи и ужасяващата изцъклена глава на Пизон се приюти надлежно при тялото в спретнатата урна. — Трябва да благодарим на Диана, макар да се чудя с какъв ум е обикаляла преторианските казарми! Можеше да изпрати роби като нормален човек.

— Ужасно! — успя да изрече Корнелия и повърна върху мозайката на Тулия.

Повръщаше непрекъснато — във вази, в тоалетната, в леген до леглото. Толкова зле се чувстваше, че беше сигурна… все пак амулетът от храма на Изида още опасваше китката й. Явно беше подействал. „Фортуна ми отне съпруга, но ще ми остави детето.“ Не изпитваше никакво съмнение. Лежеше отчаяно неподвижна върху леглото, положила длани върху корема си, и си представяше момченце с името на баща му и с тъмните му коси.

Ала след седмица прокърви — като по часовник. Откъсна египетския амулет и го захвърли през прозореца. После пропълзя отново в леглото, обзета от желание да умре или поне да крещи, да крещи и пак да крещи. Жените от семейство Корнелий обаче не крещят. Не им прилича.

— Говори с мен — молеше я Марсела. — Сестри сме, нека ти помогна.

Корнелия продължи да захлопва вратата в лицето й. Какво знаеше Марсела? Тя не искаше деца, използваше мехлеми и тинктури да се предпазва от забременяване в редките случаи, когато делеше постеля с Луций. И това винаги изпълваше Корнелия с тайно облекчение, защото какво ли щяха да си шушукат хората, ако сестра й има рояк деца, а тя — нито едно?

„Засрами се, Корнелия Прима“, рече си. Марсела просто се старае да се държи мило.

Отвън долетяха ведри гласове. Корнелия чу кресливото цвърчене на Тулия и богатия тембър на Гай — упражняваше „властния“ си глас в банята и той отекваше в стените. Надигна се дрезгавият кикот на Лолия и Корнелия усети как я залива яркозелена вълна от омраза. Лолия също овдовя, въпреки че не й личеше по нищо. Ала Лолия беше плиткоумна, безмозъчна фуста, лишена от дълбоки чувства. Вече се омъжи отново, сякаш й е все едно.

Корнелия се измъкна от леглото и пристъпи мъчително до прозореца с изглед към атриума. Вечерта все още навяваше зимен хлад и кожата по ръцете й настръхна, но слънцето струеше през високия покрив и гостите се щураха из градината по тънки роби и обсипваха с комплименти орхидеите на Тулия. Лолия изпъкваше в роклята от светлопурпурна коприна. „Императорски пурпур.“ Новият й съпруг с брошки от оникс и неприлично къса тога в шафрановожълто стоеше до нея — висок и красив — копие на могъщия си брат. Стомахът на Корнелия се присви яростно. Тя преглътна жлъчката, борейки се с желанието да повърне. Горчивият вкус обаче се задържа упорито в устата й и тя усети, че не може да остане нито минута повече под един покрив с човек, в чиито жили тече Отонова кръв.

Грабна мантията си и, препъвайки се, излезе от стаята. Избегна смеховете, долитащи от атриума, и се измъкна през входа за робите. Заслепена и замаяна стигна ъгъла на улицата и едва тогава осъзна, че не е поръчала носилка. „Има ли значение? И без това няма къде да отида.“ А и кой би забелязал, че върви пеш? Преди три седмици беше бъдещата императрица — събираше погледите на всички, тълпата се разделяше да й стори път. Сега не представляваше нищо.

Отряд легионери минаха край нея в стегнат строй, поели нанякъде по заповед на центуриона си. Рояк момичета в копринени рокли и с панделки в косите притичаха засмени от другата страна на улицата. Наоколо се щураха буйни деца, преследвани по петите от намръщените си гувернантки. „Курви!“, прииска й се да им извика — и на момичетата, и на войниците, и на децата. „Всички сте уличници!“ Преди няколко седмици бяха поданици на Галба, римски граждани. Сега бяха курви на Отон. Отон, който я засипа с подсладени съболезнования, но побърза да конфискува къщата на Пизон, като й остави едно-единствено убежище — розовата детска стая.

Един мъж не им измени. Остана им верен, когато всичко се сгромоляса.

— Още ли не си благодарила на центурион Денсус? — попита я преди няколко дни Марсела. — С Диана го посетихме, а Лолия го е настанила в къщата на дядо си и му осигурява най-добрите лекари в Рим. Нали не си забравила, че ни спаси живота?

Да. Корнелия покри главата си с мантията, осъзнала, че ходи по улиците с разбулени коси като плебейка. Да, Марсела е права. Трябваше да благодари на центурион Друсус Семпроний Денсус.

Внушителното мраморно имение на дядото на Лолия не беше далеч — Корнелия зърна светлините, искрящи в здрача. Несъмнено и той забавлява шайка отонианци. Отново я обзе ненавист. Доскоро горещ привърженик на Галба и Пизон, дядото на Лолия набързо я сватоса. Носеха се слухове, че е натрупал още богатства: бил разпродал освободените от бирниците на Галба къщи на новозабогатели приятели на Отон. Но той — един роден роб — не разбираше смисъла на предаността. „Трябваше да се досетя, че Лолия с робската си кръв ще му е лика-прилика.“

Все пак се радваше, задето са приютили бившия й телохранител. Не се налагаше да ходи чак до преторианските казарми, за да изрази признателността си — не че би стъпила в свърталището на предателите.

— Да съобщя ли на господаря, че сте тук, домина Корнелия? — поклони се прислужникът. — Има гости, но сигурно ще поиска да ви види…

— Не, не го безпокой. — Тя се вмъкна през входа за роби. — Заведи ме при ранения центурион.

Пищна стая, разбира се, като всички останали в разточителната къща. Облицована в син мрамор и с разкошни драперии. През сводестите прозорци на запад се откриваше изгледа към Палатинския хълм и последните пастелни багри на залеза. Центурион Друсус Денсус, изглежда, се чувстваше неловко тук и се смути още повече, когато въведоха Корнелия.

— Домина…

Опита се да се надигне, погледна към разголените си, превързани гърди и застина. Черните шевове на раната под окото му пълзяха по скулата му като стоножка.

— Не се тревожи — успокои го Корнелия, когато той се озърна отчаяно за туниката си. — Робите ми казаха, че още си слаб.

— Възстановявам се, домина.

С поаленяло лице той потъна обратно сред възглавниците с гъши пух.

Корнелия се огледа за стол, но реши да не сяда. Все пак нямаше смисъл да се задържа повече от необходимото. Внезапно си припомни, че косата й се спуска невчесана по гърба, а старата й кафява вълнена роба е омачкана от двете нощи неспокоен сън.

— Искам да ти благодаря за усилията, които положи да спасиш съпруга ми.

Денсус сведе очи към завивката със синя бродерия, която бавно мачкаше с квадратните си длани.

— Провалих се, домина.

— Направи всичко възможно. — Искаше да изрече думите ведро, но те прозвучаха безизразно. — Остана предан — опита отново тя. — За разлика от всички други.

Пръстите на Денсус продължаваха да мачкат завивката.

— И спаси мен. — Къде, о, къде бяха изтънчените думи, които навремето съумяваше да намери за всеки случай? Навярно изчезнаха с шанса да стане императрица. — Съпругът ми щеше да ти е благодарен.

Денсус се взря през прозореца, отбягвайки погледа й.

— Не си виновен, че мъжете ти се оказаха изменници. — Корнелия отметна кичур разчорлена коса и усети как ледена треска се забива в гърлото й. — Не си предполагал…

Носилката, в която се возеха с Пизон, следваше отблизо Галба. Чувстваха се поуплашени от тълпите граждани, струпали се наоколо, но спокойни. Корнелия седеше по-високо, вперила очи над главите на хората, но Денсус пръв забеляза Отоновите убийци. Свали я толкова рязко от носилката, че синината се задържа върху ръката й цяла седмица. После изкрещя на Пизон да слезе. Мъжете му се скупчиха около тях и ги изведоха от Форума, преди събратята им да съборят Галба от носилката му. Щяха да се измъкнат невредими, ако собствените му войници не бяха нападнали Пизон, крещейки, че Отон ще ги отрупа с богатства, ако му занесат главата на наследника. Така започна преследването, завършило толкова кърваво на стъпалата пред храма на Веста.

Денсус обаче не носеше вина. В никакъв случай.

— Спаси сестра ми и братовчедките ми — тя впери очи във възглавницата над рамото на Денсус. — Семейството ми ще се погрижи да те възнагради.

— Не искам възнаграждение, домина — прошепна той. — Преторианците не служат за пари.

— Повечето ти приятели не мислят така — отсече Корнелия. Денсус отново сведе очи към завивките, а тя — към пода. — Не биваше да го казвам. Трябва да си вървя…

Обърна се към вратата и той за пръв път я погледна.

— Домина…

— Закле се, че са предани!

Думите излетяха по своя воля и Корнелия се извърна рязко към него.

— Знаех имената на всички, а съпругът ми им плащаше от собствената си кесия и ти се закле, че са добри, верни мъже!

— Мислех, че са… — тялото му изглеждаше тъмнокафяво на фона на плътните бели превръзки, опасващи гърдите му, ала очите му зееха като ужасени дупки в сивото лице. — Бяха ми приятели, домина…

— Значи не умееш да преценяваш приятелите си — Корнелия не успяваше да възпре думите, прокрадващи се край ужасната ледена отломка в гърлото й. — Обеща да опазиш съпруга ми. „С цената на живота си“, така каза…

— И го вярвах…

— Защо тогава си жив? — изкрещя тя. — Защо?

Тя се спусна към него и го заблъска с юмруци. Той улови китките й.