— Защо съм жива и аз? — Устреми се да го удари отново. — Защо не ги остави да ме убият?

— Домина… — подхвана дрезгаво той, стиснал здраво ръцете й. — Съжалявам.

— Не искам да слушам извиненията ти, центурионе! — изпищя Корнелия. — Искам си съпруга!

Стори й се, че го чува да хлипа, когато се откъсна от ръцете му и излетя от стаята. Очите й горяха като сухи кости.

Сълзите й бяха пресъхнали.

[1] Едил — длъжностно лице, отговарящо за спортните състезания, строителния надзор, осигуряването на зърнените запаси и грижа за инфраструктурата; осигурява санитарен контрол над обществените бани. — Б.пр. ↑

Глава седма

„Римските съпруги трябва да умеят да тъкат“, повтаряше често сестра й. „Станът е символ на трудолюбие и добродетел. Дори богините в небесата седят пред становете си.“

— Дори богините в небесата търсят начин да изглеждат заети, докато сплетничат — съгласяваше се Марсела.

— Нямах това предвид!

Обожателят на Марсела също нямаше това предвид, впил поглед в нея с безочлив възторг.

— Римските жени вече не тъкат — констатира малкият син на губернатор Веспасиан, залюля чашата си с вино и пристъпи по-близо до нея. — Но аз одобрявам.

— Жадувам за одобрението ти.

— Наистина ли? — доволно попита Домициан.

„Ирония. Безполезно средство при младежите.“ Марсела прокара совалката напред-назад с чувството, че е много обиграна под бремето на своите двайсет и една години. Не сядаше често пред стана. Само когато я глождеше належащ проблем — тъкането винаги успяваше да изглади възлите в съзнанието й. Днес я измъчваха много възли.

„Дали Отон е искрен… че съм му дала идеята за…“

— Слушаш ли ме? — прозвуча настойчивият глас на Домициан и Марсела издърпа рязко совалката. Освен че служи като умствена опора, тъкането обикновено е прекрасен начин да изглеждаш зает и следователно — да отбягваш досадни посетители, но Домициан очевидно не схващаше намека. Вече се бе заседял цял час тази сутрин.

— Сигурно ще останеш доволна, че имам обожател — бе заявила Марсела на Лолия. — Бившият ти девер. След онази скучна лекция Тит Флавий Домициан твърдо реши да ме отвлече на бял кон от Луций и да се ожени за мен.

— Домициан? — възкликна Лолия, изтръгната от апатията. — Не съм го виждала, откакто с Тит се разведохме. Ужасно момче. Все изскачаше иззад някой ъгъл, дебнеше като паяк и подслушваше.

— Е, сега е влюбен в мен. Запознахме се в нощта, когато обявиха Пизон за императорски наследник. Не бих нарекла срещата паметна, но очевидно Домициан не смята така.

— Защо разговаря толкова дълго с императора по време на лекцията? — полюбопитства Домициан сега. — Той не е толкова интересен. Пише си предварително шегите. И къдравата му коса всъщност е перука.

— Изказа ми благодарност.

— За какво? — подозрително попита Домициан. — С какво си му помогнала?

Марсела се усмихна.

— Много си млад, нали?

— Не толкова — настръхна той. — Само една година по-малък от теб.

— Три години. И наистина съм много заета…

— Добре — съгласи се Домициан, не разбрал намека. — Съпругите трябва да се трудят. Останат ли без работа, кривват от правия път.

— Съгласно дългогодишния ти опит със съпругите — разсмя се Марсела.

— Искам да опитам с теб! — изстреля Домициан в отговор. — Омъжи се за мен.

— Съпругът ми може да възрази — отвърна развеселено Марсела и я възнаградиха с намръщване.

— Няма да ти е съпруг завинаги. Накарах Несий да разчете звездите ти…

— Да, да, любимият ти астролог. Прости ми, но се съмнявам в уменията му.

Марсела знаеше имената на неколцина прочути астролози, ала Несий не фигурираше сред тях. „Шарлатанин, който печели пари за сметка на момчешки мечти.“

— Несий никога не греши!

Домициан се впусна в обширно обяснение как скоро смята да се кандидатира и как Несий му гарантирал, че ще го изберат за претор. Марсела движеше совалката напред-назад, без да го слуша. Все още се опитваше да опише смъртта на Галба, за да довърши свитъка за мимолетното му управление; питаше се дали ще успее да пресъздаде атмосферата на странната, хищническа истерия, обзела хората, когато убиха Галба пред очите им. Особено състояние, трудно изразимо с думи, и тя ги подбираше старателно на фона на монотонната реч на Домициан, когато познат глас долетя от прага.

— Скъпа моя, колко усърдно се трудиш.

— Луций! — Марсела изви равнодушно лице за целувка, а съпругът й — Луций Елий Ламия — подхвърли наметалото си на роба и застана до нея.

— Не знаех, че ще се върнеш толкова скоро от Иудея.

— Аз също. Но на губернатор Веспасиан му потрябва пратеник…

— Как е баща ми? — прекъсна го намръщено Домициан.

— Много добре — отговори Луций. — Младият Домициан, нали? Нося ти писма от баща ти и брат ти. По-късно ще намина да ти ги предам.

Махна с ръка и на Домициан не му остана нищо друго, освен да стане.

— Скоро ще те видя отново — информира той Марсела, пренебрегвайки съпруга й, и излезе.

— Явно имаш обожател — констатира Луций.

— Досадник — сви рамене Марсела. — Как си ти, Луций?

— Добре.

Той се настани на освободения от Домициан стол и даде знак да му донесат вино и храна. Марсела взе отново совалката, а той се заоплаква от шосетата и дългия път. Беше висок мъж на трийсет и четири, с красиво лице, с вдадена навътре брадичката и тъмна коса, проредяваща на тила за негово разочарование. Ожениха се преди четири години, но едва ли бяха прекарали и четири месеца под един и същи покрив. „Звучи шокиращо, но ти го приемаш толкова нехайно“, мърмореше Корнелия неодобрително на времето. Сега обаче, потънала в скръб, не намираше сили да кори каквото и когото и да било.

— Какво те доведе толкова внезапно в Рим, Луций?

Марсела остави совалката да оправи объркала се прежда.

— Веспасиан реши да засвидетелства подкрепа на Отон. — Луций се пресегна към подноса със стриди в маслен сос с подправки, който робът донесе. „Винаги готов да похапне обилно на чужда трапеза“, помисли си Марсела. — Изпратиха ме да предам обета му за вярност.

— Отон ще го приеме с облекчение. Германия създава достатъчно проблеми и без да добавяме Иудея.

— Има повече проблеми, отколкото подозираш.

— Нима? Разкажи ми!

Луций сви рамене. Обикновено й спестяваше драматичните новини, но сега явно предпочете съпругата си пред никаква публика.

— Легионите на губернатор Вителий от Долна Германия го провъзгласиха за император и той тръгна към Рим.

— Не! — Марсела изпусна совалката и се обърна с вдигнати вежди. Луций толкова рядко успяваше да я изненада. — Отон е император едва от един месец.

— Да, Веспасиан мисли дълго, докато реши кой претендент да подкрепи. — Луций пъхна поредната стрида в устата си. — Но накрая прецени, че, общо взето, Отон го устройва повече. Отон все пак не е глупак. А Вителий…

— Е пияница — довърши Марсела и в ума й изплува образът на Вителий, който си беше изградила от няколкото срещи с него. Пияница, точно така.

Веднъж го видя на празненство на състезателните фракции, където на висок глас превъзнасяше Сините, чийто горещ привърженик беше, и после припадна, забил лице в близката цветна саксия. Показвал ли беше някога стремеж към нещо друго, освен към храна, вино и състезания с колесници? Подробен анализ на предишните му постове сигурно би осветлил отговора на този въпрос…

— Сигурно е бил много пиян, когато легионите са го обявили за император. Иначе щеше да умре от страх.

— А сега го подкрепят шепа негодници. — Луций нападна отново стридите. — Тулия трябва да слага повече масло. Подай ми този поднос, моля те.

— Негодници? — полюбопитства нетърпеливо Марсела.

— Да, двама военачалници на Вителий. Фабий Валент и Цецина Алиен. Придружават го неотлъчно, плячкосват всичко по пътя и го наливат с вино, когато го заглождят съмнения.

— Фабий Валент и Цецина Алиен — Марсела складира имената в паметта си и допълни чинията на съпруга си с надеждата да го подтикне да говори. — Изненадана съм, че Вителий напредва на юг с армията си. Ако аз възнамерявах да стана император, щях да платя на някого тук, в Рим, да забие нож в гърба на Отон. По-лесно е.

— Скъпа, Вителий няма никакъв шанс да седне на престола. Той е просто поредният узурпатор.

— Тази година един вече успя. Нищо чудно и друг да реши да опита. — Марсела взе отново совалката. — Сигурна съм, че Вителий е действал много церемониално — датирал е управлението си от деня, когато се е събудил с махмурлук и с лавров венец върху главата. И легионите го подкрепят… А нима императорът не е човек с лавров венец и няколко легиона? — Тя натисна отново педалите на стана. — Трябва да напиша и история за Вителий, за да не пропусна момента. Толкова лесно беше, когато се редуваха! Но по-безинтересно…

— Още пишеш значи? — изгледа я развеселено Луций.

— Защо не?

— Скъпа, никога няма да публикуваш.

— Може да публикувам под мъжки псевдоним.

— Ама че идея! — разкикоти се Луций. — Всеки би познал женския стил.

— Не пиша глупави празнословия, знаеш — напомни хладно Марсела. — Описвам достоверно и безпристрастно римските управници.

— Е, ще прочета нещичко някой ден… — съгласи се сговорчиво Луций.

— Колко жалко, че не стана политик, Луций. Притежаваш неоспорим талант да даваш обещания, които не възнамеряваш да спазиш.

— За място в Сената трябват покровители, скъпа — веселието в гласа му поизбледня. — Клиенти… пари… съпруга, която поощрява кариерата ти с полезни средства.

— Защо не започнеш от парите — мило предложи Марсела. — Сигурна съм, че дядото на Лолия няма да ти откаже заем. По-скоро още един заем, а? Върна ли първия, Луций?

Последва раздразнен поглед. Едва ли това беше най-добрият начин да получи желаното. В ума й изплува един от любимите семейни лозунги на Корнелия: „Медът въздейства на съпрузите по-ефикасно от оцета“.

— Чул си за загубата на сестра ми, разбира се. — Марсела се приведе помирително да допълни чашата на съпруга си. — Ще й олекне, ако й поднесеш съболезнования.

— Естествено… Клетият Пизон. Какъв досадник! Сестра ти трябва да се омъжи отново. Отон сигурно има много последователи, които си търсят съпруга.

— Корнелия не иска дори да чуе името му. — Марсела остави каната е вино. — По-скоро би си разкъсала гърлото с нокти, отколкото да се омъжи за някой от приближените му.

— Колко драматично!

Луций завъртя чашата между пръстите си с изрядно поддържан маникюр. Въпреки дългите пътешествия винаги успяваше да изглежда безупречно. Открай време кореше Марсела за вечните й мастилени петна.

— Значи сега служиш на Веспасиан? — Марсела нареди на робите да отнесат празните подноси и да сервират плодове. — Прилича ли на отегчителния си син?

— Не познавам Домициан, но баща му е много находчив. Легионите искаха да обявят и него за император.

— В името на Фортуна! Не четирима! — въздъхна Марсела. — Трима създават достатъчно грижи. Защо отказа?

— По-добре да си жив губернатор на Иудея, отколкото мъртъв император на Рим.

— Наистина е прозорлив. Но синът му е досаден.

— Не мога да виня младежа, че ти се възхищава, скъпа. Явно има отличен вкус.

Марсела възнагради комплимента с тънка усмивка. Прекрасно знаеше, че съпругът й предпочита жени с по-момчешки вид — колкото по-млади и по-кльощави, толкова по-добре. „Мнозина съпрузи биха се радвали на гърди като тези, но не, не и Луций.“ Не че бленуваше да го вижда в постелята си, ала все пак…

— Богове! Изморен съм до смърт — той се прозя и се протегна. — От зори чакам Отон да ме приеме за аудиенция.

— Ще пренощуваш при нас, нали?

Марсела залепи усмивка върху лицето си, изоставяйки стана и трисантиметровото сукно.

— Ще наредя да ни подготвят спалня.

Поведе го нагоре, възлагайки пътьом на робите да пренесат багажа му и да сменят бельото.

— Благодаря, скъпа.

Той понечи да се отдалечи, но Марсела го улови за ръката.

— Само това ли ще получа за поздрав, Луций? — Тя притисна леко дланта му. — Отдавна не си се връщал… Липсваше ми.

Погледна я с вдигнати вежди. Марсела махна на робите да затворят вратата. Той се усмихна, сви рамене и смъкна презрамката на роклята й.

— Между другото — прошепна Марсела след учтивата размяна на ласки, по време на които се преструваше на по-въодушевена от обикновено… — неотдавна разговарях с император Отон и той спомена, че ще ти даде пост тук, в града. Не е ли чудесно?

— Едва ли ще излезе нещо от това. — Луций придърпа завивките. — Много фаворити на Отон очакват възнаграждение.

— Аз съм сред фаворитите му, Луций. Правел ми лична услуга. — Марсела облегна глава върху голото рамо на съпруга си — беше виждала Лолия да постъпва така, когато придумва за нещо мъжете. — Винаги си казвал, че някой ден искаш да те назначат тук, в Рим. Най-после ще се преместим в собствен дом. Реших да потърся подходяща къща.