Прокара пръст по наточеното до блясък острие на камата и го остави върху масичката до черната базалтова урна. Никакви излишни чувства, никаква бъркотия, нищо плебейско; всичко както си му е редът. Самоубийството изисква да спазваш правилата все пак.

Корнелия си облече черната роба и завърза стегнато лъскавата си коса. Никакви бижута — твърде показно е. Една друга Корнелия се прочу преди много години с думите, че синовете й са нейните накити — е, тази Корнелия няма синове, но и тя ще се прослави. Ще я запомнят като добра и вярна съпруга, последвала съпруга си в смъртта, за да не изгуби достойнството си. Вече написа свитък с инструкции за погребението, както и прощални писма за всички от семейството. Много красиви послания между впрочем. Съчинява ги часове наред.

Отиде да затвори кепенците и видя Диана да гази през калта към входа. Светлите й коси лъщяха в дъжда като тюленова глава. Не беше взела носилка, не водеше и придружител. „Дано моят пример за съпружески дълг да я вдъхнови и да се държи по-прилично в бъдеще.“

Корнелия си сипа чаша вино и седна на ръба на леглото. Положи камата върху коленете си. По принцип трябваше да свири музика, за предпочитане арфа — най-сладкогласният инструмент. Несъмнено по-лесно щеше да отплава в обятията на смъртта на фона на хубава музика. Но за да свири арфа, трябва арфист… И, о всемогъща Юнона, каква е тази гълчава отдолу? „Защо не ме оставят поне да се самоубия на спокойствие?“

— … ще отговаряш лично, Гай, ако се удавят! — крещеше Диана.

— Диана, скъпа, вразуми се… Сигурен съм, че директорът на Червените ще съумее да изпрати конете си на сигурно място, ако конюшните се наводнят…

— Да, от другата страна на града, на цели часове път, след като Понс Силика рухна! Моля те да подслоня тук само моите Анемои, ако дъждовете се усилят. При татко няма място…

Корнелия затвори очи, пресуши чашата с вино, но цялото й умиротворение се изпари. И сто арфисти не биха успели да заглушат гласа на Диана.

Отвън долетя плющене на мокри мантии. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите.

— Велики Юпитер! — чу Корнелия възторжения възглас на Луций. — Малката Диана ли е това? Не съм я виждал, откакто навърши четиринайсет. Несъмнено е пораснала…

— Ако не си четириного, Луций, Диана няма да те погледне — сряза го Марсела.

Сърцето на Корнелия подскочи. Марсела трябваше да се върне след цял час. „Милостива Юнона, толкова ли се забавих?“

— … семеен лакей, това съм аз — възропта Марсела, изкачвайки се по стълбите. — Слугите не бива да излизат в такова време, о, не, ще се разболеят и ще умрат и петнайсет хиляди денарии отиват на вятъра! По-добре да изпратим Марсела, тя не е незаменима…

„О, защо просто не се прободох с камата, без да се церемоня?“, проплака мислено Корнелия. „Смъртта си е смърт!“

Някой похлопа на вратата.

— Корнелия? — извика Марсела.

Тя скочи да скрие урната.

— Корнелия, невъзможно е да спиш! Никой не може да спи в такава врява! — Марсела отвори рязко вратата. — Тази година убиха един император и коронясаха друг, но истерията вкъщи, когато Тулия организира увеселения, е ненадмината…

Марсела млъкна. Корнелия твърде късно се сети да скрие камата зад гърба си.

Марсела изви вежди, очите й обходиха стаята — от черната рокля на сестра си до чашата с вино и към базалтовата урна, която Корнелия не съумя да скъта добре.

— Велики Юпитер! — възкликна тя най-сетне. — Готова си на всичко, за да се отървеш от празненството на Тулия, знам, но самоубийството е твърде крайно средство.

Откъм коридора долетя звучна плесница, робиня избухна в сълзи, икономът забърбори назидателно. Долу Диана продължаваше да крещи на Гай. Корнелия се усмихна неволно, измъкна камата иззад гърба си и я завъртя в ръка.

— Всички къщи се огласят еднакво, когато подготвят тържество, нали?

— Но в нашата крещят най-силно — уточни Марсела.

— С Пизон организирахме много увеселения. — Яркият спомен стегна гърлото й. — Той винаги се суетеше в най-голямата суматоха и разпитваше къде съм прибрала най-хубавата му тога. Толкова се дразнех… но после сядахме в залата да изпием по чаша вино, докато робите разчистват, и обсъждахме какви смешни неща са казали гостите… — усмивката й потрепери и тя присви устни, за да не заплаче. — Сега не мога да си го представя засмян.

— Стига толкова! — Марсела пристъпи решително в стаята, подвиквайки през рамо на прислужницата на Корнелия да дойде.

— Върви си — Корнелия премрежи очи и прокара пръст по острието на камата. — Ще отида при съпруга си.

— О, не, нищо подобно — възрази Марсела. — Въпреки че ми иска да се насладя още малко на прекрасната сцена. Обмислила си съвършено всички подробности. Ако пишех история и ти беше императрица, щях да възхваля усета ти за благоприличие.

— Марсела, взела съм решение… Недей да… Какво правиш?

— Вразумявам те, това правя. Върни това в мавзолея — нареди тя на стреснатата прислужница, връчвайки й урната с праха на Пизон.

— Не можеш да ме спреш! — извика Корнелия.

— Напротив. — Марсела сграбчи камата, преди Корнелия да успее да я забие в китката или в гърдите си. — Държиш се абсурдно. Това пък какво е? Още една погребална урна? Поръчала си я за себе си? — Прочете гравирания надпис. — „Заедно в смъртта.“ Колко зловещо! Дали гравьорът ще се съгласи да му я върнем? Ще видим…

Внезапно Корнелия се почувства много нищожна и глупава, седнала на ръба на леглото в черната си рокля. Сякаш сега тя е малката сестра, а Марсела — по-възрастната и по-мъдрата.

— Не разбираш. Искам просто да отида при съпруга си.

— Е, Пизон искаше да живееш — отсече Марсела. — Преди да умре, те бутна нагоре по спасителните стълби. Защо не се съобразиш с желанието му?

— Не искам да живея — отрони нещастно Корнелия. — Искам него.

— Помисли за клетия центурион, който те спаси. Искаш ли да пропилееш усилията му на вятъра?

— Все ми е едно!

Марсела я изгледа мълчаливо.

— Ела с мен — подкани я тя накрая.

— Никъде няма да ходя. — Корнелия се строполи отново върху леглото, но Марсела я дръпна с една ръка.

— Напротив.

— Къде? Къде ще ходим?

— Добър въпрос. Бих предложила да погостуваме ма Лолия, но ти не й говориш, а и тя ми изпрати вест, че отива в имението на дядо си, за да помага да раздават храна на бегълците от наводнението. Което навярно означава, че е в леглото със своя гал. Представяш ли си Лолия да си накаля обувките? — Марсела затършува за мантия. — И не забравяй каква жертва правя. Цял ден се опитвам да подхвана хрониката си за Вителий — най-новия император от север, чу ли за него? — но заради поръченията на Тулия и нелепия ти опит за самоубийство успях да напиша само шест думи.

— Вителий? — възкликна Корнелия, докато сестра й я увиваше в мантията. — Животът ми приключи, а ти мислиш само за противните си политически истории.

— Това ми остава, Корнелия. Ти поне си скърбяща вдовица, придава ти известно достолепие. Аз съм само ненужна сестра и нежелана съпруга. И марионетка на всички. Включително твоя, но не смятам да се нацупя, да си тръгна и после да те намеря мъртва. Хайде!

Побутна Корнелия по стълбите към препирнята, която още се вихреше долу. Горката Диана измерваше с унищожителен поглед Тулия, която сипеше укори.

— Ама че език! Внимавай какво говориш!

Диана вирна брадичка.

— Татко ругае по-цветисто, когато си счупи длетото.

— Все ми е едно какво говори баща ти. В къщата ми ти ще се държиш като възпитано момиче!

— Тогава няма да остана за вечерята — сви рамене Диана и се запъти към атриума. — Колко жалко.

— Чакай! — извика й Марсела. — И ние идваме!

— Не смей да ми обръщаш гръб, безочлива малка уличнице! — изкрещя Тулия на Диана.

— О, ние не ти обръщаме гръб, Тулия — подвикна й Диана над кокалестото си рамо. — Ние си плюем на петите!

— Имаш ли нещо против да побегнем с теб? — настигна я Марсела, влачейки сестра си. Дъждът се лееше като водопад през квадратния отвор в покрива на атриума. — На Корнелия й трябва убежище. Беше решила да се самоубие. И аз ще я последвам, ако остана още минута в тази къща.

— Къде отивате? — изкрещя им Тулия. — Празненството ми…

— Не искам убежище — избухна внезапно Корнелия в сълзи: горещи капки, които се смесваха със студения дъжд, биещ в лицето й от открития покрив. — О, защо се прибра по-рано? Защо?

— За да успея най-сетне да свърша нещо днес — измърмори недоволно Марсела. — Шест думи!

— Каква бъркотия, а? — подмина ги Луций, вперил нехаен поглед в пороя. — Марсела, ще поговориш ли с робите за тогите ми? Прекаляват с колосването.

Марсела го погледна в очите.

— Луций — отвърна му безизразно, пренебрегнала сълзите на Корнелия, потупващия нетърпеливо крак на Диана и гневните крясъци на Тулия, които долитаха от другия край на атриума, — онзи ден ми заяви категорично, че няма да ми осигуриш собствен дом. Тук съм гостенка, също като теб, и ако не ти харесват тогите, говори сам с робите.

После издърпа Корнелия навън под дъжда.

— О, богове! Не тези завивки, не бих ги дала и на куче — сбърчи нос Лолия. — Не остана ли нищо в складовете?

— Вчера ги раздадохме, господарке.

— Конски чулове тогава. Ако са чисти и топли, никой няма да обърне внимание, че миришат на коне.

Лолия се извърна и тръгна към кухнята, а прислужниците и робите я последваха по петите като патета. Флавия подтичваше зад нея, къдрокоса и безгрижна, но всички останали бяха смръщили чела.

— Господарке! — подхвана жално пекарят, когато Лолия влетя в кухнята. — Това е обидно! Готвил съм сладкиши за императори и за крале, а вие ме карате да пека хляб за плебса.

— Сладкишите не вършат работа в пороя. — Лолия надзърна през пролука в кепенците към двора навън, пълен със сгушени, търпеливи силуети — опашка от хора, привели глави в дъжда. — Небеса! Лее се като из ведро!

— Но, господарке…

— Опий, сигурно не си виждал нещо по-ужасно от ечемичено брашно, но случаят е спешен. Помагаме на нашите наематели и ще се погрижа да получиш допълнително възнаграждение. — Потупа го по побелялото от брашно рамо. — Хляб, моля те. Колкото е възможно повече.

Вдигна Флавия, остави я да седне върху масата с купа брашно за играчка и излезе от кухнята, сподиряна от едната страна от иконома, а от другата — от Тракс, непоклатим и сияен.

— Отворете портите. Днес опашката е още по-дълга.

Каква бъркотия. Дъждовете заваляха твърде късно, Тибър преля, Понс Силика рухна. Цели жилищни квартали се събориха и се превърнаха в купища стари тухли и хоросан; няколко хамбара се наводниха и зърното мухляса; магазините навсякъде захлопваха кепенци, защото бакалите бягаха към по-високите части на града. Пред прага на модерната къща, която Лолия делеше с новия си съпруг Салвий, вече плискаше вода и тя се оттегли с дъщеря си Флавия в просторното имение на дядо си, кацнало върху по-високата част на Палатинския хълм. Дори дядо й обаче претърпя загуби от наводнението — две от жилищните му сгради се срутиха и магазините му, отдадени под наем, на четири улици се принудиха да затворят врати.

— Не се блъскайте, никого няма да върнем. Подредете се на опашка.

Тълпата се втурна в двора — преди десет дни пленителна гледка със зимните си лилии и новопокаралата пролетна трева, а сега — море от кал. Лолия вече беше обучила робите, които посрещаха човешкия поток в стройна, спокойна редица и раздаваха хляб от кошниците, ечемичена супа от котлите и наръчи груби одеяла.

— Господарке! — оплака се икономът. — Някои са плебеи от другата страна на града. Длъжни сме да храним само нашите наематели.

— Нахранете всички, Елий. Можем да си го позволим.

Роби, плебеи, наематели — всички протягаха ръце, мокри до кости и разтреперани, а Лолия стоеше от едната страна с тежка торба медни монети и раздаваше пари и утешителни думи. При това го правеше умело, независимо че братовчедките й злословеха как никога не си цапа ръцете. „Те само приказват. Вярно, обичам да се веселя и да празнувам в добри времена, но поне знам как да запретна ръкави, когато се налага.“ Дядо й я беше научил — беше роден роб все пак, а робите не забравят откъде произхождат.

— Има достатъчно за всички — успокояваше ги Лолия. — Да, вземи още едно одеяло, щом е необходимо. Жено! Не бива да стоиш под дъжда в това положение. Кога ще се роди бебето? Върви в кухнята да се стоплиш край огнището, преди да тръгнете. Не, човече, дядо опрощава наемите ти, докато не възобновиш работа. Отвори пекарната, когато можеш, и не се безпокой за наема. Жено, поговори с иконома за повредения покрив. Ще го ремонтираме.

— Господарке — прошепна Тракс със смътния си галски акцент. — Не бива да стоите тук. Ще се разболеете.