— Не изглупявай. — Лолия подаде одеяло на жена с тревожни очи, притисната от две дрипави деца, стиснали я за полите. — Това ми е работата.

— Икономът ще ви замести.

— Той ще прибере монетите и ще продаде зърното.

— Не и ако го наблюдавам — възрази Тракс.

Той вече хвана един коняр да измъква чулове, за да ги продава на отчаяни просяци пред задния вход на конюшните. Вдигна го с една ръка, блъсна го няколко пъти върху покривните греди и го захвърли в прелялата, смрадлива канавка. „Харесвам дейни мъже!“, помисли си Лолия.

Тракс не се отдели от нея цял следобед. Подаваше й нови торби с монети, когато раздадеше и последните грошове. Намръщи се на един касапин, оплакващ твърде гръмогласно причинените му щети. Когато Флавия избяга от бавачката си и се втурна тичешком в двора, Тракс я забеляза пръв и я вдигна върху раменете си, преди дори да си накаля краката. Подхвърли я нависоко под капките, а тя размаха весело ръчички да ги улови. После я свали и я подаде на бавачката. „Под дъжда златните му коси греят ярко като под слънцето“, помисли си Лолия. Изглеждаше прекрасно мокър. Туниката прилепваше по широките рамене и дългите бедра, мускулите играеха под засиялата от капките кожа…

— Хлябът свърши, господарке — докладва икономът.

— Тогава затворете портите до утре.

Прислужниците раздадоха последните одеяла; Лолия подхвърли последните монети и позволи на разтрепераните деца да бръкнат отново в котела с купичките си и да ги отнесат. Тракс и конярите изпроводиха последните наематели през портите. Неколцина възроптаха, но Лолия беше въоръжила конярите с яки сопи и никой не посмя да вдигне врява. Отчаяни плебеи, търсещи убежище, бяха превзели не едно имение в града. Същата съдба очакваше и други, но не и нейното.

— Ето те и теб, скъпа моя. — Дядо й влезе от атриума, изтръсквайки мократа си мантия. — Има ли произшествия?

— Никакви.

— Гордея се с теб, съкровище — потупа я той по бузата. — Току-що уредих да докарат още една каруца с бурета с жито. Ще пристигне утре. Ще се погрижиш ли?

— Разбира се — подсмръкна Лолия. — Рухнали ли са още жилища?

— Не, но се налага да укрепим сградата, която наскоро купих до Пинцианския хълм. Покривът едва се държи. Утре ще наглеждам лично работниците. — Дядо й положи пухкава длан върху мократа й коса и се намръщи. — Отивай на топло, скъпа моя, отивай веднага. Не искам да се разболееш. Тракс, сложи я в леглото, моля те.

— Да, господарю.

Тракс метна последното одеяло върху раменете на Лолия. Лолия целуна отново дядо си по бузата и се заизкачва с натежали крака по стълбите към пищната си спалня в розово и сребърно. В нея се приютяваше винаги когато се връщаше в имението на дядо си. Между съпрузите, с други думи. Половината лампи в коридора не светеха и статуите съзерцаваха сенките с празни мънистени очи, сякаш дъждът е хвърлил в униние и тях. Спалнята миришеше на влага, розовите корнизи бяха потъмнели, а кепенците — спуснати да не пропускат дъжда.

— Обзалагам се, че всичките ми рокли са мухлясали — подсмръкна Лолия.

— Предупредих ви да не стоите на дъжда, господарке. — Тракс разтри раменете й през грубото вълнено одеяло и го свали. — Вдигнете ръце!

Лолия въздъхна щастливо, когато той отпрати прислужниците и започна да я разсъблича като бебе, разтри я със затоплен зехтин, докато кожата й изтръпна и я уви в дебела роба. Прокара гребен през влажните й къдрици и Лолия заподсмърча отново.

— Най-добре не оставай. — Издуха си носа, когато Тракс я зави в леглото. — Ще те заразя.

Той обаче се пъхна под завивките до нея, обви я с едрото си златно тяло и я затопли за миг.

— Ти си бог — въздъхна тя и се сгуши до гърдите му.

— Благодаря, господарке.

— Казах ти да престанеш да ме наричаш така поне когато сме сами. Абсурдно е.

— Да, господарке.

В дълбокия му глас отекна усмивка и тя се усмихна, сгушена до рамото му. Колко приятно беше усещането да се отпуснеш — откакто Отон облече пурпурната тога, я измъчваше безпокойство. Не заради новия й съпруг — Салвий беше красив и сговорчив, но не оставяше кой знае каква следа в живота й. Закусваха с фурми в приемливо мълчание и Лолия го придружаваше с приемливо достолепие на всяко празненство, където ги повикаше Отон, ала между закуската и празненствата нямаше кой знае какво. Нито пък между празненствата и закуската. Салвий издържаше темпераментна актриса в просторен апартамент. Тя ангажираше достатъчно вниманието му и след сватбата Салвий посети постелята на Лолия едва два-три пъти.

Не, не новият съпруг безпокоеше Лолия. А поличбите. Винаги предпочиташе да ги тълкува в положителна светлина, но в сегашния случай не й хрумваше нищо оптимистично. Щом Отон спомена, че ще тръгне на север срещу Вителий, Тибър се разбуни и преля от коритото си, а небесата полудяха. Сподели опасенията си с Тракс, очертавайки невидими кръгове върху широките му рамене.

— Мисля, че Рим не иска императорът му да замине.

— Казваш го, сякаш Рим е жена — констатира Тракс.

— Може би е. Императорът е неин съпруг и тя иска той да си остане у дома.

— А дали не й е все едно — усмихна се младежът. — Ти се справяш добре, господарке.

— Вярно е.

Лолия облегна глава върху възглавницата, за да го целуне. Салвий я бе изгледал втренчено, когато за пръв път видя Тракс, но като цяло му беше безразлично. Стига да внимава с египетските трикове и в корема й да не започне да назрява нещо, Салвий нямаше да й създава неприятности. „Ако си имам любовник в къщата, няма да търча из града и да го поставям в неловко положение с мъже от неговата класа.“

— Все пак — продължи замислено Лолия — не можеш да отречеш, че поличбите са злокобни. Всички го усещат. Целият град е настръхнал и изнервен. И подгизнал. Да не споменаваме и гладните, бездомните и смачканите под рухналите тухли.

— Шшшт… — отрони Тракс, притиснал устни към корема й.

Лолия се засмя и прокара пръсти през златната му коса, когато дланта му я погали по гърдите. „Има ли значение, че Рим е изтръпнал от лоши предчувствия?“, помисли си тя. „Тук аз съм в безопасност.“

Глава девета

— Моите Корнелии! — посрещна ги император Отон, поемайки всяка длан. — Скъпи момичета, чудесно е да ви видя всичките. — Той вдигна чаша. — За войната!

— Не намирам, че войната е повод за празник — отбеляза Марсела. — Тя е само неизбежно зло.

— „Неизбежно“ е съществената дума — засмя се Отон. — Неизбежно е да тръгнем на север и да се разправим с онзи дебелак Вителий, затова вдигнете чаши за наздравица!

— За войната! — повториха в един глас, но Марсела си помисли, че причина за ликуване е не толкова свикването на Отоновата армия, колкото дългоочакваната поява на слънцето.

Водите, залели бедняшките квартали в ниското, се бяха оттеглили, магазините вече отваряха врати, проветряваха мухлясалите дрехи, а Отон разпореди да организират боеве с гладиатори от Британия и Галия и преследване на диви зверове на арената, а после — пиршество в Домус Ауреа в чест и на ясните небеса, и на очаквания погром над Вителий. „Ако увеселенията в Рим можеха да сразят пияницата от Севера, той вече щеше да е мъртъв.“

— Поканени сме всички — нервно съобщи Гай и стрелна с поглед Корнелия, когато оповестиха тържествата. — Всички! Този път не бива да отказваш на императора.

— Ще дойда — съгласи се изненадващо Корнелия.

Марсела с радост отбеляза, че несполучилият опит за самоубийство е послужил като отдушник на сестра й. След него плака тихо през целия мокър следобед, докато чичо Парис я скицираше.

— Изобрази ме като Муза на трагедията — въздъхна тя.

— О, не — поклати глава той. — Музата на трагедията е много нежна и загадъчна, а не с подуто от сълзи лице и прискърбно изражение. Опитай се да се усмихнеш, моля те. С тези трапчинки за нула време ще те направя Муза на комедията. Знаеш, че трагедията и комедията всъщност са тясно свързани…

— Радвам се, че на някой му е смешно — подхвърли укоризнено Корнелия, когато Марсела се разсмя.

И от тогава тя несъмнено се подобряваше. Продължаваше да се храни оскъдно, но поне понякога присядаше пред стана или се настаняваше в някой ъгъл на атриума с горчиви очи и чаша затоплено вино в ръка.

— Ще посетя зрелището на Отон — предупреди ги тя, зърнала грейналото лице на Гай, — но ще нося черно. Ще ям от трапезата на узурпатора, но няма да се откажа от траура.

Лолия се намеси бързо, преди другите да настръхнат.

— Чудесна идея! — възкликна тя много въодушевено. — Всички ще облечем нюанси на черното, бялото и сивото, за да ги впечатлим. Ще бъдем поразителна гледка!

Лолия надмина себе си и император Отон вдигна възторжено чашата си, когато влязоха в императорската ложа като жива картина: Корнелия в тясна черна копринена роба с гривни от злато и абанос, опасали ръцете й под и над лактите; Лолия с диадема от черни перли и плисирана роба от тъмносребриста тъкан, отразяваща всеки слънчев лъч; Диана в пищно надиплено бяло, развяващо се при най-малкия полъх на вятъра, и със светли коси, вдигнати високо със златни гребени.

— Не бива да идваш с тази обикновена рокля — Лолия порица Марсела, втренчена в бледата перленосива стола със сребърен подгъв. — Нямаш ли поне огърлица или обици?

— Мислиш ли, че Луций и безкрайните му пътнически разходи са ми оставили някакви бижута?

— О, няма страшно, аз ще ти заема от моите. Ето… лунни камъни…

— Не искам гривни назаем, Лолия!

Сякаш се бяха върнали в детството, когато отрупваха Лолия с нови рокли, перлени огърлици, понита и кученца. Споделяше ги охотно наистина, но това не променяше факта, че тя има всичко.

— Моят прекрасен квартет Корнелии! — просия Отон и свали чашата си след тоста за войната. — Малка Диана, уверявам те, че след няколко дни ще организираме и състезания с колесници. Аз ще подкрепям дискретно твоите Червени, макар от императора да се изисква безпристрастие.

— Нищо подобно — възрази Диана. — Император Калигула е бил страстен почитател на Зелените.

— И го застигнал тъжен край! — Отон щипна Диана по бузата, което очевидно не й хареса, и погледна към Корнелия. — О! Корнелия Прима! Радвам се да те видя най-после, скъпа моя. — После императорът се обърна към вдовицата на бившия си съперник и Марсела забеляза как в очите му просветват предупредителни искрици. — Защо се забави толкова дълго?

Навярно Корнелия също видя искриците, защото съумя да се поклони леко.

Бяха пропуснали първите церемонии — напевите на жреците, стражите в червено и златно, белите бикове, обикалящи парадно арената с момченца в позлатени туники, танцуващи върху гърбовете им. Гладиаторите минаха край ложата със застинали безизразно лица зад шлемовете и поздравиха императора като един. Половината щяха да умрат този следобед, освен ако тълпата не проявеше милост. Отон им отвърна с нехайно помахване, без да прекъсва ведрия разговор с дузината си събеседници.

Група пламенни обожатели наобиколиха Диана, а Корнелия стисна устни и се облегна върху стената в дъното на ложата. Марсела знаеше, че сестра й не одобрява игрите. Като всички тях всъщност. Диана не обичаше да убиват животни, робската кръв на Лолия й вдъхваше съчувствие към обречените на арената, а Корнелия смяташе боевете за безвкусица. Марсела просто не разбираше какво целят. „Толкова дребнава проява на могъщество — да караш неколцина отчаяни мъже да се борят до смърт за удоволствие на тълпата.“ Истинската власт представлява нещо по-голямо, нещо по-велико… ала плебеите се трупаха с хиляди край арената и поздравяваха с въодушевени възгласи гладиаторите, сякаш са богове, преди да умрат като кучета.

Марсела се настани до Диана, чиито ревностни обожатели със сигурност щяха да закрият гледката, а Лолия си осигури забвение по свой начин — с щедри глътки вино и механични усмивки на шегите на императора. Лолия все още изглеждаше унила и непрестанно обсъждаше мрачно поличбите.

— Рим е като жена — повтаряше тя. — Тракс ми го каза и е прав. Рим е жена, императорът е неин съпруг и тя не иска да я напуска.

„Или иска нов съпруг“, помисли си Марсела, надзъртайки към Луций, който се смееше гръмогласно със свитата на Отон. „Аз лично не бих имала нищо против.“ Тази сутрин за пореден път се спречкаха с Луций.

— Разбирам, че няма да ми осигуриш дом, но наистина трябва да разполагам с лични средства.

— Защо? — примигна той. — Брат ти те храни. Какво друго ти е необходимо?

— Какво друго? Искаш да кажеш, че трябва всеки път да прося от Тулия пари за банята, за театър или за нови пера?

— Просто помоли мило Лолия, тя ще ти купи всичко, което поискаш.

Той махна пренебрежително с ръка.

— По-добре да си намеря щедър любовник — озъби му се Марсела.

— Идеята ми харесва. Сигурен съм, че ще успееш да го задържиш седмица-две.