— А аз не обичам да гледам как умират хора, домина.

— О, наричай ме Диана! Всички ме наричат така.

— Британецо! — лъчезарният глас на император Отон надвика въодушевените възклицания в ложата. — Ела, впрегни варварския си опит в моя полза и ми избери кой боец да подкрепя! Изгубих последните два облога със Салвий и сега съм решен да го сразя.

— Разбира се, цезаре — Лин стана, поклони се учтиво и се облегна на парапета до императора. Марсела забеляза, че макар да е по-висок и по-широкоплещест, Отон го засенчва с ослепителното си присъствие.

Лин ап Карадок огледа набързо бойците на арената и посочи британец с щръкнала брада.

— Този!

— Той е два пъти по-дребен от останалите! Защо го предпочете?

— Винаги залагам на британци, цезаре.

— Колко сантиментално! — отбеляза Марсела.

Отон не я чу.

— Сто денария, Салвий! — извика и подхвърли надолу шепа монети.

Гладиаторите се нахвърлиха един срещу друг. Марсела сбърчи нос и извърна глава, преди да пролеят кръв, но синът на великия Каратак наблюдаваше съсредоточено, впил пръсти в парапета. Очите му следяха неотклонно бойците върху пясъка. Диана застана до него, стиснала чаша с вино.

— Нали не обичаш да гледаш как умират хора?

— Не обичам — отвърна той, без да отлепя очи от брадатия британец, който отскачаше насам-натам пред тризъбеца на пъргав грък. — Но умея.

Гъркът се пресегна чевръсто и събори британеца; онзи се затърчи в бавна агония със забито в гърдите острие. Императорът се обърна тъжно към Лин.

— Лош избор.

— Не казах, че изборът е добър, цезаре — уточни Лин. — Казах, че винаги залагам на британци.

Искриците просветнаха отново в очите на Отон — искриците, които винаги припомняха на Марсела непоколебимостта, скрита зад обаянието. Непоколебимостта, извършила успешен преврат с цената на смъртта на десетки съперници… В крайна сметка обаче Отон реши да се засмее и подхвърли монета на Лин.

— Добър отговор.

Британецът стрелна ръка и перна с опакото на дланта си монетата, която отскочи от парапета и се приземи на арената. Един гладиатор се втурна и я изрови от пясъка, а Лин му отдаде чест.

— Сигурно в родината ви няма гладиатори — намеси се Марсела. — Ще ми разкажете ли…

— Не — сряза я Лин ап Карадок. — Не обсъждам онези дни, домина. С никого.

— Не те виня — намеси се Диана. — Виж слоновете! Мисля, че те само танцуват и не ги убиват.

Тя подаде разсеяно чашата си с вино на Лин. Също така небрежно той отпи глътка и й я върна. Ревностните обожатели на Диана измериха британеца с омерзени погледи и Марсела усети как собствените й устни се присвиват в горчива линия. „Опитвам се да завържа интелектуален разговор с някого само за да се информирам, но Диана отново обсебва цялото внимание. Ако тя му беше хвърлила око, Маркус Норбан за нищо на света нямаше да си тръгне толкова бързо.“

Не след дълго императорът обяви края на игрите и — бляскав бог сред свита простосмъртни — поведе шествието към двореца. Преторът с влажни длани се спусна към Диана.

— Скъпа девойко, надявам се да приемете благосклонно предложението ми. Кога бих могъл да разговарям с баща ви?

Протестите на Диана погалиха слуха на Марсела. Обърна се да привлече вниманието на Лин ап Карадок, докато преторът е окупирал Диана, но британецът вече си беше взел мантията, възползвайки се от възможността да изчезне безследно сред тълпата от гости.

Лолия в сияйната сребриста рокля си проправи път през множеството и улови Марсела за ръката.

— Този път, скъпа, аз нося новини! — Усмихваше се, очевидно забравила как се спречкаха, докато мереха рокли. — Качи се в моята носилка да те поизмъча малко.

— Какви новини?

Настаниха се в носилката на Лолия — по-голяма и по-пищна сега, защото се беше сродила с императорското семейство.

— За съпруга ти — оповести Лолия, когато носилката се люшна нагоре и носачите поеха по улицата.

Марсела неволно си спомни как последния път, когато деляха една носилка, тълпата ги събори и се наложи да се спасяват с бягство.

— Чух как военачалниците на императора поздравяват Луций. Отон му предложи пост в града, но той предпочете да участва във военния поход.

— Като какъв? — изсумтя Марсела. — Платен търтей?

— Като наблюдател на битката — Лолия махна неопределено с ръка, а носилката им се сля с бавното шествие, пълзящо към двореца. — Ще разнася съобщения и прочее. Каквото там правят наблюдателите на бойното поле.

— Доколкото познавам Луций, не е свързано с мръсната работа.

— Поне ще ти се махне от главата, нали? Не се ли радваш?

— Предполагам… — Наблюдател на битката… „На мен ми подхожда повече, отколкото на Луций.“

Наблюдателността на съпруга й се изостряше само когато изникнеше възможност за израстване в кариерата.

— Слава на боговете, че войната е мъжко занятие — потрепери Лолия, когато най-после свалиха носилката им пред мраморните стъпала, отвеждащи към градините пред Златния дом. Лампите сияеха сякаш са златни мехурчета и робите вече се стичаха навън, понесли кани с розова вода за краката на гостите.

— Кал, легионери, опасности…

— И възможност да наблюдаваш историята — замислено добави Марсела. — Сблъсък между император и узурпатор, армии, решаващи съдбата на Рим… Чудесно би било да го видиш с очите си.

— Чудесно? — възкликна удивено Лолия. — Ще умират хора, хиляди и от двата лагера. Ще бъде ужасно!

— Поне ще е истинско. — Обзета от неочаквано раздразнение, Марсела огледа бижутата на Лолия, напудрената й кожа, чашата с вино в ръката й. — Някои предпочитат действителния живот пред пиршествата и виното.

— Аз не се посвених да си изцапам ръцете и да помогна на плебеите по време на наводнението — отсече рязко Лолия.

— Да, намери си повод да се измъкнеш от съпруга си и да останеш няколко часа насаме с домашния си любимец Тракс. Похвално, Лолия!

— Той не ми е домашен любимец!

Лолия издърпа ръка от дланта на Марсела и закрачи напред към залата за увеселения. Марсела не усети порив да я извика. Напоследък я доядяваше само при вида на братовчедките й. Дори на сестра й — ето я и нея, нацупена, наполовина скрита зад една колона. Не може ли поне да се опита да се усмихне?

Марсела взе чаша вино от най-близкия роб, стараейки се да заглуши горчивината. Нощта беше прекрасна все пак. Заобикаляше я обичайната екзотична свита на император Отон — сенатори, претори, консули и техните съпруги редом с актриси, астролози, колесничари, куртизанки, дори един-двама гладиатори, прославили се в днешните игри. Твърде много гости за официална вечеря и множеството се разпиля из градините, където позлатени мангали пропъждаха хладината на ранната пролет и полуголи роби в златни роби кръжаха с чаши затоплено вино и подноси с лакомства.

— Всички императорски тържества са еднакви — прозвуча ненадейно гласът на Диана зад гърба на Марсела. — Забелязала ли си?

— Красиво е.

— Да, но винаги е еднакво — Диана прокара длан по муцуната на мраморен кон, масивен и изящно изваян над жасминова леха. — Храната е вкусна, виното — скъпо, гостите — красиви, а разговорите — остроумни.

— Не всички са красиви — Марсела изгледа набит сенатор в къса бродирана туника — мода, наложена от Отон, но пагубна за по-възрастните. — И не всички са остроумни — добави тя, дочула края на особено измъчена епиграма.

— Какъв е смисълът тогава?

Диана се обърна към статуята на коня и се покатери пъргаво върху нея. Седна странично върху мраморния гръб. Хладният вечерен бриз подхвана ефирната й бяла рокля и разголи коленете й, но тя продължи да размахва крака, пренебрегвайки втренчените погледи.

— Диана — тросна се Марсела. — Слизай от там. Винаги ли трябва да си център на вниманието?

— Все ми е едно. — Диана се приведе да вземе чаша вино от императорски роб, твърде изискан да покаже изненада. — Правя каквото си искам.

— Колко мило от твоя страна.

— Диана! — просъска Тулия, втурнала се към тях с подскачащи къдрици. — Слизай от там! Не виждаш ли как те зяпат!

— Нека зяпат — ухили се Диана.

— Разгалваш крака на публично място като робиня… Що за идея?

Диана се пресегна, изхлузи сандалите си със златни каишки и ги провеси през мраморното ухо на коня.

— Върви си — посъветва тя Тулия — или ще съблека всичко.

— О, домина! — възкликна подпийнал трибун и обгърна Тулия през рамо. — Не си отивайте!

Гостите наоколо подеха думите му в пиянски хор.

— Гай! — Тулия отблъсна трибуна и гневно се отдалечи.

Диана се облегна на мраморния конски врат и вдигна лице към звездите.

— Пожела ли си нещо? — не се сдържа да попита Марсела.

Необуздана девойка върху статуя — толкова красиво! „Толкова красива, че всичко й се разминава безнаказано.“

— Пожелах си промяна.

— Промяната настъпи. Щом Пизон и Галба умряха, светът се килна. Не го ли усети?

— Животът на Корнелия се промени може би — сви рамене Диана, вперила очи в небето. — И на Лолия. Но не и моят.

— Тогава го промени — подхвърли й Марсела през рамо и се отдалечи. — Ти поне можеш.

И нейният живот не беше променен, но той и без това никога не се променяше. „Независимо колко се старая.“

— Чух, че Луций ще придружи армията на север като наблюдател! — стисна я Корнелия за ръката. — Вярно ли е?

— Да — сви рамене Марсела. — И недей да ми се сърдиш, задето Луций работи за Отон. Знаеш, че би се съюзил с всеки, готов да му предложи по-висок пост.

Корнелия сякаш не я чу.

— Излага се на опасност. Не се ли тревожиш?

— О, едва ли ще е толкова опасно. Луций не поема рискове за нищо на света. Освен това Отон няма да бие много път, защото Вителий напредна далеч на юг. Двете армии ще се срещнат някъде на север, ще последва битка и толкоз. Отон тръгва с осем хиляди войници. Предполагам, че ще спечели.

— Толкова много? — Гласът на Корнелия прозвуча остро. — Не знаех.

— Това е Несий! — заяви Домициан. Сляп за намръщените лица на Корнелия и Марсела, той дръпна пред тях закръгления млад астролог в роба, осеяна с лъскави символи. — Препоръчах го на императорския иконом, когато императорът търсеше астролози, за да предсказват бъдещето на гостите му. Несий, моята Марсела не вярва, че никога не грешиш! Кажи какво й готви съдбата, за да я убедиш…

Младият астролог имаше пъргави светли очи и отработена професионална усмивка — усмивка, която потрепна за миг, когато се приведе над ръцете на Корнелия и Марсела.

— О, добри ми домини. За мен е чест да тълкувам такива прекрасни длани. — За радост на Марсела последва известно загадъчно мърморене. — Домина Марсела, гответе се за дълго пътуване. Много скоро при това… Домина Корнелия… — продължи Несий, поемайки неохотно подадената длан. — Сърцето ви е разбито, но не се безпокойте! Идва мъж, който ще облекчи раните. Много скоро. А сега ме извинете. Фортуна ме зове другаде.

Очите му се спряха за миг върху Корнелия и Марсела, после той изчезна припряно в тълпата.

— Виждаш ли? — усмихна се Марсела на Домициан. — Шарлатаните веднага разпознават циници като мен. „Дълго пътуване.“ Не успя ли да измисли нещо по-оригинално?

— Несий не е шарлатанин! Каза, че ще стана велик генерал и принц на Рим и…

— Десетки пъти са гадали бъдещето ми — намеси се Корнелия горчиво. — И никой не спомена, че ще овдовея. А сега трябва да ликувам, защото ще срещна незнаен мъж?

— Ако беше вдовица, щях да те поискам за жена. — Пръстите на Домициан се впиха жадно в ръката на Марсела, а Корнелия поклати замаяно глава и се отдалечи. — И да си само моя.

— Едва ли ще успееш да ме вместиш в люлката си — пошегува се Марсела.

— Не съм дете! — ядоса се той. — Не ми се подигравай!

Падна мрак, а виното продължаваше да се лее. Под съвършено оформените корони на дърветата грейнаха нови златни глобуси. Отон събираше всички погледи — ярко слънце, заобиколено от бледи луни. Несий тълкуваше длан след длан за радост на закръглените матрони с белосани лица. Лолия следваше надлежно новия си съпруг, а Диана се издигаше над всички върху мраморния си кон — като богиня в лунна колесница на небесния свод. Гай се опита да я нахока, ала точно в този момент трупа акробати заподскача на фона на барабанен ритъм и Диана сви длан като фуния около ухото си, преструвайки се, че не го чува. Той се отдалечи с въздишка.

— Винаги наблюдаваш всички — сбърчи чело Домициан.

— Това умея — отвърна Марсела.

Корнелия се беше върнала до колоната си — с изопнато, гневно лице, цялата в черно — и въртеше сковано гривната от злато и абанос около китката си. Един преторианец поизправи рамене и приближи до нея — центурион Друсус Денсус, очевидно оздравял, въпреки че все още изглеждаше изтерзан. Каза нещо на Корнелия или поне опита, но тя го загърби и се отдалечи. „Значи Отон е върнал галантния центурион на служба“, помисли си Марсела. „Добре е, че понякога възнаграждават предаността.“