— Центурионе! — извика му сърдечно тя, когато мина, накуцвайки, край нея. — Радвам се, че си се възстановил от раните.

Той я погледна объркано.

— Съжалявам, домина… Познавам ли ви?

— Спаси ми живота.

Той я изгледа неразбиращо. Марсела го бе посетила да му благодари, но тогава той лежеше сънено върху леглото, унесен от маковата отвара, и явно не я помнеше.

— Аз съм Корнелия Секунда — впусна се в обяснения тя, а Домициан се намръщи ревниво, че заговаря друг красив мъж. — Сестрата на домина Корнелия. Ние сме четири — ти ни спаси пред храма на Веста. Братовчедка ми Лолия е ей там, а Диана е онази върху статуята.

Лицето му се проясни.

— Помня домина Диана… косата й… — той посочи къдриците от бяло злато, които се бяха изплъзнали от златните гребени и се спускаха по мраморната грива на коня. — Само че тогава беше окървавена.

„Помни Диана, разбира се.“ За кой ли път Марсела потисна обзелото я раздразнение.

— Върна ли се вече на служба? — попита тя, забелязала колко сковано се покланя.

Носеше червено-златното преторианско снаряжение — твърде протоколно за увеселение.

— Не, гостенин съм.

— От кога гостите носят оръжие? — вметна Домициан.

— Така разбират какъв съм — Денсус кимна над чашата си с вино към пъстрата тълпа около Отон. — Сложа ли си туника и парфюм, ми се подиграват, че се опитвам да им подражавам. Със снаряжението съм в безопасност.

Значи центурионът също се числеше към особняците на Отон. „Бивш бунтовник, който развъжда коне, и единственият верен воин в Рим“, помисли си Марсела. „Превърнати в зрелища на императорските пиршества.“

— Ще участваш ли в похода срещу Вителий?

— Да. После… — той сви широките си рамене. — Може би ще се оттегля от преторианската стража.

— Защо? Нямаш причини да се срамуваш.

— Провалих се, домина. Сестра ви Корнелия… ми го заяви ясно.

— Империята се нуждае от хора като теб.

— Безсмислено е. Всичките ми другари станаха предатели заради парите на Отон. Не го виня, че ги подкупи, но те не биваше да се продават. А сега ме канят да играем зарове, да ходим заедно на баня и да гоним фустите по кръчмите. Все едно нищо не се е случило.

Пресуши чашата с вино. „Не е първият пиян тази нощ“, отбеляза си наум Марсела. Погледна я, без да я вижда, и в очите му просветнаха сълзи.

— Богове, каква бъркотия! — възкликна той.

— Наистина — съгласи се Марсела.

— Върви си! — отпрати го грубо Домициан. — Тя не разговаря с пияници.

Денсус се отдалечи нестабилно.

— Защо го направи? — попита Марсела.

— Защо разговаряше с него? Той е най-обикновен войник!

— Но ми спаси живота.

— И аз щях да те спася, ако бях там — промърмори Домициан.

„Кулминацията на вечерта ми“, рече си Марсела, „флирт с осемнайсетгодишно момче.“

Погледна неволно към Лолия, която се смееше с приятелите си; Диана клатеше крака върху гърба на мраморния си кон; Корнелия излъчваше непоклатимо достойнство до колоната си и се взираше ледено в поддръжник на Отон, опитал се да я заговори. „Винаги им прощават всичко. И на трите. Но не и на мен.“

— Невидимата Марсела — изрече гласно.

Нито привилегирована съпруга като Лолия, нито глезена дъщеря като Диана, нито дори скръбна вдовица като Корнелия — само нежелана съпруга, прехранваща се от подаянията на брат си. Положението щеше да е различно, естествено, ако беше красива като Диана или богата като Лолия, или отдадена на мъката си като Корнелия — богатството, красотата и скръбта винаги предизвикват снизхождение. „Но ако аз започна да спя с роби, да замерям вратата с вази или да се катеря по статуи, ще ме опекат жива.“

— Какво разгневено лице! — развеселено отбеляза император Отон, когато Марсела се поклони пред него. — Не идваш да ме кориш за поста на съпруга си, нали? Предложих му да остане в града…

— И той отказа — Марсела се изправи и погледна императора в очите. — Тоест, цезаре, все още ми дължите услуга?

[1] Еквирии — конни състезания на 27 март в чест на бог Марс. — Б.пр. ↑

[2] Цереалии — празници и игри от 12 до 20 април в чест на богинята на плодородието и земеделието Церера. — Б.пр. ↑

[3] Бестиарии — специално обучени стрелци да се бият с диви зверове. — Б.пр. ↑

Глава десета

Най-трудната част от любовната афера е да се измъкнеш от къщи. Корнелия го беше чувала неведнъж от римските съпруги с по-нисше потекло. Някои наемаха носилки, за да стигнат по мъчително заобиколни алеи до мястото на тайната среща, други заемаха дрехи на робите си, за да излязат незабелязано, трети наемаха стаи в бордеи, четвърти харчеха цели състояния, за да подкупват прислужниците си да мълчат.

А всъщност се оказа много лесно.

— Отивам в банята — обяви Корнелия следобед.

Най-близката баня се намираше на пресечка от къщата — в хубав ден се стигаше пеш — и никой не я изгледа подозрително, когато вместо носилка, взе само една робиня да я придружи. Нареди на прислужницата да я чака, влезе през входа на банята, прекоси аподитериума, където се разсъбличаха дузина бъбриви жени, и веднага излезе през задната врата. Измина бързо още четири пресечки, почука веднъж по страничната порта на елегантна къща и веднага й отвориха.

— Моя скъпа Корнелия!

Мъж с широка сенаторска лента върху тогата си стана и улови ръцете й — малкият брат на провъзгласения за император от легионите в Германия Вителий, който сега напредваше на юг с армията си.

— Толкова се радвам да ви видя отново. Позволете да ви представя…

Половин дузина мъже в овалната библиотека закимаха, но никой нито стана, нито й предложи вино и Корнелия седна, без да сваля мантията си. Все пак не ставаше дума за приятелско събиране. Нито за любовна среща.

Ставаше дума за война.

— Отон е назначил и Марий Целсий за генерал — съобщи отсечено Корнелия. — Изпратил е вест и до дунавските легиони, но те едва ли ще успеят да го подкрепят навреме. — Разказа им всички подробности, които с нехайни въпроси бе научила от Марсела.

Сестра й се оказа източник на безценна информация. Тя притежаваше неоспорим талант да сглобява цялостна картината от дочути откъслечни слухове. Марсела, разбира се, се интересуваше от цялата картина, за да я опише в свитъците и хрониките си, но същевременно с радост обсъждаше с Корнелия всичко — от числеността на Отоновата войска до недостатъците на генералите и съперничествата помежду им.

— Отон възнамерява да предприеме и морска експедиция — добави друг сенатор. — Но не знаем къде. Ако разберем…

Още подробности. Корнелия попиваше всяка дума и кимаше бавно. Тези дни крайниците й тежаха като мрамор — статуя, преобразена наполовина в жива плът. Като легендата за Галатея — статуята, съживена от любовта на скулптора. Попитал ли беше някой Галатея дали иска да е жива, да крачи, бавна като мрамор и озадачена, сред забързания свят?

„Бъди мрамор. Бъди камък.“ Така е далеч по-лесно.

— Войската на брат ми прекоси Алпите в две колони — съобщи братът на Вителий. — Напредва бързо.

— Отон също няма да се бави — прекъсна го Корнелия. — Иска да пресрещне Вителий северно от Плацентия.

— Сигурно ли е?

— Научих го от братовчедка ми Корнелия Терция, която се омъжи за брата на Отон.

— Благодаря, домина Корнелия. Чуете ли още нещо…

Кимна му отсечено. Чуваше много и сега знаеше как да наостря слух. Край на скръбта, край на опитите да отиде при Пизон в подземния свят. Откри далеч по-добър начин да му помогне — откри го в нощта на Отоновия банкет след игрите, когато Марсела спомена за плановете на войската да потегли на север. Информация. Информация за Отоновата армия, за заповедите, които дава на генералите си, кога ще потегли на поход, как ще му доставят припаси, какви са условията по пътищата…

Корнелия познаваше отдавна брата на Вителий — приятел на Пизон и гост на трапезата им понякога.

— Поддържаш ли връзка с брат си? — попита го тя дръзко, пристъпвайки в просторното му антре.

В очите му просветна предпазливост.

— Не, разбира се, скъпа домина Корнелия. Аз съм верен поданик на император Отон…

— Ако не си, ще ти предоставям сведения.

— О!

Той, естествено, поддържаше връзка с брат си заедно с половин дузина римски благородници, преценили, че благосъстоянието им ще бъде в безопасност по-скоро при император Вителий, отколкото при Отон…

И неколцина като Корнелия, които просто искаха главата на Отон, започнаха да си разменят по няколко припрени думи и приключваха. Никога не се срещаха два пъти в една и съща къща и никога не се бавеха. Братът на Вителий се ръкува за сбогом с всичките си потайни гости.

— Домина Корнелия, приносът ви е неоценим. Дори само новината за маршрута на войската — стисна пръстите й. — Брат ми ще се погрижи да отмъсти за съпруга ви и да ви възнагради. Ще ви уреди прекрасен брак с някой от поддръжниците си…

— Не искам друг съпруг — отдръпна ръка тя. — Искам Отон да умре.

Корнелия се върна в банята, съблече се набързо и влезе в калдариума — залата с гореща вода. Въздухът тегнеше горещ и запарен. Неколцина жени лежаха върху мраморните пейки, без да спират да обсъждат вяло непокорните си деца и крадливите си роби, докато слугините обтриваха телата им. Корнелия остана колкото да се запоти лицето й и излезе. Натопи припряно косата си в басейна и се върна у дома навреме за вечеря с влажни коси и поруменели от парата скули. Дори зорката Тулия не я погледна подозрително.

„Бих могла да преспя с половин Рим“, помисли си Корнелия, застинала като статуя до масата, „и роднините ми щяха да разберат последни. Глупци!“

Слушаше внимателно и когато Марсела спомена, че на другия ден ще ходи на Марсово поле, Корнелия се окопити и пожела да я придружи. Скрита в спалнята си, не би могла да събере кой знае колко сведения.

— Радвам се, че започна да излизаш — потупа я Гай по ръката.

Неочакваната й жертвоготовност предизвика любопитство само у Марсела.

— Някой трябва да те придружава, както си му редът — с усилие придаде строгост на гласа си Корнелия. — Съпругът ти е в града. Не бива да обикаляш улиците сама като актриса.

— Колко мило, че се застъпваш за благоприличието — намеси се Тулия. — Защо не разубедиш сестра си да се откаже от налудничавата идея да потегли с войската на север?

Тази новина ги връхлетя като буря — Марсела някак си бе придумала императора да й позволи да придружава армията.

— Луций е бесен — изкикоти се Марсела в ухото на Корнелия. — Но е безпомощен. Обещах на Отон да напиша ярка хроника за величавата му победа. Той остана доволен и ми разреши да отпътувам, независимо колко змии и гущери ще избълва Луций.

Семейството жужеше като разбунен кошер, но и те се оказаха безпомощни. Корнелия не се съмняваше, че Марсела го е предвидила.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — предупреди я Марсела, когато пристигнаха на Марсово поле.

— За нищо на света — усмихна се Корнелия и я улови за ръката, както се разхождаха в добрите стари времена.

Сега Марсела поглъщаше жадно всичко за похода и се превръщаше в неизчерпаем източник на сведения. Лолия можеше да й бъде още по-полезна в ролята си на съпруга на Отоновия брат, но разсъдъкът на братовчедка им беше същинско решето. Задържаше единствено информацията кой сенатор организира следващия банкет и чия преторска съпруга си има таен любовник. Маршрутите на войските и подробностите за обоза се стичаха през ума й като вода. Марсела обаче запомняше всичко.

Говореше за армията, за трудностите при доставките на припаси, за желанието на мнозина от антуража на Отон да ги придружават бръснарите и слугите им и да си носят собствената сребърна посуда. Корнелия задаваше съществени въпроси и складираше наум отговорите. Около тях на Марсово поле цареше оживление — групички наперени претори, млади трибуни, подкарали с бясна скорост колесниците си, кикотещи се момичета, вперили дръзки погледи във войниците. Небето беше прибулено от сиви облаци, подухваше остър вятър и развяваше мантиите на всички във въздуха, но нищо не помрачаваше възторжената празнична атмосфера.

— Домина Корнелия! — долетя дрезгав глас иззад тях и Корнелия се обърна.

От пищна позлатена носилка с небесносини завеси се приведе мъж и помаха с ръка, натежала от гривни. Прокул — новият преториански префект и генерал на Отон.

Този път усмивката й разцъфна без усилия.

— Префекте! — Протегна му топло длан. — Поздравления за новия ви ранг!

— Прокул, домина Корнелия, наричайте ме Прокул. И благодаря. Вино?

Корнелия прие чаша. Марсела спря, вдигнала учудено вежди, но друг познат я извика и Корнелия я отпрати с махване. Префектът наля чаша и за себе си, оплисквайки роба, който държеше каната.