— Надбягванията с колесници са опасни — предупреди я той първия път, когато излетя от завоя, и безучастно превърза ожулените й ръце. — Счупиш ли си врата, няма да се извинявам на семейството ти.

— Хвърли тялото ми в конюшнята на Сините — предложи разсеяно Диана, оглеждайки разкървавеното си коляно. — Ако извадим късмет, ще ги набедят за убийци.

Лактите и коленете й се покриха със струпеи, бедрата й почервеняха от блъскане в предната стена на колесницата, а овързаните поводи очертаха постоянен колан от тъмни синини около кръста й. В края на дългите следобеди слизаше от колесницата, краката й се подгъваха, ръцете й трепереха под тежестта на сбруите, когато разпрягаше кротките жребци и поемаше, олюлявайки се, към къщи.

— О, красавци мои, напредвам добре! — шепнеше тя, когато се отбиваше при своите Анемои в конюшнята на Червените. Четирите огнени жребеца пъхаха нетърпеливо муцуни в шепите й, защото вече я познаваха добре. — Де да можех да ви подкарам в истинско състезание!

Сънуваше понякога как носи червена туника с избродирани златни пламъци около врата, как се изправя в колесницата с изрисуваната глава на огнения бог и пришпорва четирите си огнени стихии към победата. Как държи победната палмова клонка — тези прости листа, които дори не натежават в дланта, но значат всичко.

Знаеше, разбира се, че никога няма да подкара Анемоите или да стисне палмовата клонка. Млади мъже от патрициански семейства понякога се състезаваха по арените, ако семействата им не ги бяха изпратили в легионите или в Сената, или на някое друго престижно място, но жени от никоя класа не стъпваха на арената.

Е, поне се научи да кара колесница.

— Вече мога да управлявам по-бързи коне, нали? — опита се да придума Лин.

— Твърде дребна си за по-бърз впряг.

— Напротив! Укрепнах! — Тя улови дланта му и я стисна с всички сили.

Въпреки кожените ръкавици ръцете й загрубяха като рога. Твърди като дланите на Лин.

— Ще си помисля — отвърна с бегла усмивка британецът.

Обнадеждена, Диана поведе жребците към конюшнята. Освободи ги един по един и надникна в съседното отделение.

— Помона лежи.

— Помона? — извика Лин от другия край на конюшнята, където окачваше сбруите.

— За разлика от теб аз измислям имена на конете. Червеникавокафявата кобила с бялата муцуна — време ли е да ражда?

Той приближи с тихите си дълги крачки, влезе при бременната кобила и клекна до нея. Тя изви очи към него, когато прокара длан по подутия й корем.

— Така изглежда.

Диана погледна небето навън, вече сумрачно притъмняло. Обикновено се прибираше у дома след обучението, но сега застана до ограждението и се облакъти върху гредите.

— Да помогна ли?

— Дръж й главата. Непрекъснато се опитва да стане.

Диана влезе при него и коленичи в сеното, уловила муцуната на кобилата.

— Шшш… — зашепна й успокоително, а Лин свали туниката и гривните си и заопипва сръчно утробата й.

— Жребчето се е обърнало лошо — прецени той. — Винаги ражда трудно. Дръж я, докато оправя положението.

— Да, сър — отдаде чест Диана и той й се усмихна.

Тя приседна до кобилата и й зашепна тихо.

— О… — последва миг търпеливо опипване. — Така е по-добре. Остави я да напъне.

Лин изплакна ръката си във ведро с вода и нахлузи туниката през глава. По цялото му тяло личаха стари белези — прорез през лявата ръка, кратер върху едното рамо, зараснала пробойна рана от копие върху смуглите ребра. Колко странно, че бе прекарал младостта си на бойното поле и бе убивал римляни рамо до рамо с баща си. „Радвам се, че са го заловили. Иначе нямаше да имам Анемои и да се науча да карам колесница“, помисли си Диана. „Но по-добре да не му го казвам.“

Зачакаха в уютно мълчание: Диана дъвчеше сламка, Лин стоеше със скръстени ръце пред гърдите.

— Не бива да замръкваш тук — погледна той към здрачаващото се небе отвън. — Близките ти няма да останат доволни. Навремето се разправяше, че щом слънцето залезе, татко похапва млади девойки за вечеря. Сигурно съм наследил репутацията му.

— Не ме е страх — усмихна се тя. — Колко остава, докато се роди жребчето?

— Малко. — Лин прокара огрубяла длан по муцуната на кобилата, просната върху сеното до крака му. — Семейството ти може би не ти създава главоболия, но не ми се иска разяреният ти баща да ми конфискува къщата и конете, твърдейки, че съм изнасилил дъщеря му и после съм я хвърлил в пастта на някой друид.

— Баща ми се разярява само ако му се счупи длетото — уточни Диана. — Както и да е… Така или иначе не съм целомъдрена.

— Някой колесничар, предполагам? — Той поклати глава. — Римските домини са много интересни. В целия град няма нито един истински войник, та се надпреварват за всяко подобие, попаднало им пред очите.

— Прояви малко уважение, велики предводителю на бунтовници! — изсумтя Диана. — Не беше колесничар, а потен преторианец. Вонеше на бира и издържа колкото да се свари едно рохко яйце.

— А! — Кратко мълчание. — Надявам се семейството ти да го е хвърлило на лъвовете.

— О, семейството ми не знае. Не е тяхна работа.

След метежа на Отон тръгна да търси главата на Пизон и в крайна сметка я намери у един преториански страж. Наложи се да я откупи, но той не искаше пари.

— Беше въпрос на чест… Горе-долу — проточи Диана, забелязала втренчения поглед на Лин. Не разбираше защо откровеничи с него, след като никой от близките й не знае, но продължи: — Аз взех решението. Затова не засяга семейството ми.

Само щяха да вдигнат ненужна врява. А така сянката на Пизон най-сетне намери покой и Корнелия се умиротвори. Струваше си в края на краищата.

— Друидите наистина ли ядат хора? — попита Диана.

— С имелови филизи. Гледай! Кончето!

Кончето се хлъзна в света — безкрайни крака и лепкава грива.

— Имаш си хубаво жребче! — възкликна Диана, докато Лин го подсушаваше с наръч сено. — Червено-кафяво. Ще го поискам за Червените.

— Почакай първо да изсъхне.

Жребчето се озърна с ококорени очи, когато майка му го подуши.

— Това е по-приятно дори от състезанията — усмихна се Диана.

— Любимата ми част.

Лин приклекна отново. Жребчето се помъчи да се вдигне на крака, а кобилата го побутна окуражително. След половин час то стана, олюля се нестабилно, но се задържа право, а мъхнатата му кожа поизсъхна.

— Определено червено-кафяв — заяви Диана.

Лин се изправи.

— Да го оставим с майка му.

Излязоха навън, сподиряни от черното куче. Вече се беше стъмнило и нощта беше топла. Звездите най-сетне грееха, неприбулени от облаци, и Лин вдигна глава към тях. Диана се почуди дали изглеждат различно от звездите, под които е отрасъл.

Докосна го по ръката.

— Утре?

— Утре.

Баща й не забеляза колко е закъсняла за вечеря, но той никога не забелязваше. Диана подозираше, че е странен баща, но и тя се смяташе за странна дъщеря. По-скоро бяха като жребец и кончето му — кръвно родство и известна привързаност, ала не биха си помислили да се месят в живота си. Странно или не, това ги устройваше.

— Имало е битка — уведоми я мъгляво баща й. Светлата му коса беше покрита с мраморен прах след деня в ателието. — Някъде около Бедриакум, казват.

— Нима? — възкликна Диана, чудейки се без особен интерес къде се намира Бедриакум, и изкачи тичешком стъпалата до стаята си, за да си преброи синините.

Погледна се в огледалото от полирано сребро и не видя момичето от свила — Корнелия Кварта, ухажвана от половин Рим. Видя девойка в стара вълнена туника, прокъсана на коляното, коса, заплетена в нехайна плитка, спускаща се по гърба, лунички край носа и ръце, осеяни със синини. Девойка, мечтаеща не за съпруг, а за пестеливите похвали на размирен вожд, превърнат в дресьор на коне. Погледна в огледалото и видя колесничар.

Глава единайсета

Четирийсет хиляди загинали.

Колкото и пъти да подхващаше разказа си за битката при Бедриакум, той започваше с тези думи. Четирийсет хиляди загинали. По-късно Марсела разбра, че не са толкова много — може би десет хиляди, но не четирийсет. Никой не знаеше със сигурност. Четирийсет хиляди обаче беше числото, което отекваше в съзнанието й. „Четирийсет хиляди“, съобщи задъханият вестител на император Отон.

Марсела седеше безмълвно сред крясъците и острия смях и преглеждаше бележките си.

„Вителий не беше с войската си. Движеше се назад с подкрепленията. Командирът му нападна призори Плацентия, където генералът на Отон лагеруваше с три кохорти преториански стражи. Преторианците се биха като диви зверове и отблъснаха атаката.“

„Като диви зверове“ — цветисто сравнение, неподходящо за безпристрастна и трезва хроника. Марсела обаче видя как преторианците се завръщат като богове на войната да докладват на императора си в Бедриакум, на няколко мили от бойното поле. Трима офицери донесоха вестта — зашеметени и тържествуващи. Единият беше центурион Друсус Денсус.

— Вителианците побегнаха, цезаре — с ликуващ глас съобщи главният центурион. — Принудихме ги да подвият опашки.

— Ха! — Отон тупна доволно с юмрук по дръжката на стола.

Той не беше поел на поход в оскъдица. В грубата войнишка палатка императорът седеше в собствения си позлатен стол от Домус Ауреа до сребърна кана с любимото си вино. Личният му бръснар го бръснеше два пъти дневно, а личните му музиканти го веселяха. Отдръпнали пръсти от струните на лирите, музикантите му застинаха, любопитни като останалите от многобройната императорска свита да чуят разказа на преторианците. Марсела седеше в дъното на палатката с малкото други жени, придумали съпрузите или любовниците си да ги вземат със себе си, и надигаше глава, за да вижда по-добре.

— Научихме, че Фабий Валент е на няколко дни път от тук, цезаре — докладва Денсус. От рана над лакътя му струеше кръв към пръстите му, но той сякаш не я забелязваше. — С Цецина Алиен са враждували в миналото. Няма да се спогодят и когато обединят сили.

— Да пием тогава за смута в редиците на противника! — Отон вдигна чашата си на фона на буря от въодушевени възгласи.

„В името на безопасността император Отон се премести на няколко мили по-далеч в Брикселум. Отведе значително подкрепление и остави няколко наблюдатели, които да изпълняват ролята на вестители и да му носят новини за битката.“

Един от наблюдателите беше Луций Елий Ламия. Почти не продумваше на Марсела, откакто напуснаха Рим.

— Не е редно жена да наблюдава битка — отсече той, когато тя обяви намерението си да остане с него край бойното поле.

— Съжалявам — рязко отвърна Марсела. — Да не би да ти се стори, че искам разрешение?

Изгледа я с нескрита омраза.

— Заради теб ставам за смях!

Марсела се усмихна.

— Мисля, че го дължиш изцяло на себе си, Луций.

— Ти, своенравна кучко… Ще се разведа…

— Направи го — насърчи го Марсела и се отдалечи. — Междувременно аз ще наблюдавам битката.

Император Отон очевидно се развесели, когато чу молбата й.

— Колко дръзко! — засмя се той. — И какъв късмет, че си се родила в римско семейство, скъпа Марсела. Ако беше дъщеря на пикт[1], щеше да си боядисваш лицето в синьо и да размахваш бойна секира.

— Не, цезаре — поклони се Марсела. — Аз съм само съзерцател.

— Е, опиши стилно поразителната ми победа и непременно ми дай да прочета разказа — потупа я той по ръката. — С удоволствие ще намеря време.

И макар да знаеше, че ще забрави за хрониката й още щом й обърне гръб, жестът му беше толкова неподправен, а усмивката — толкова топла, че Марсела се изчерви от удоволствие. Той отпътува бляскаво за Брикселум, заобиколен от преторианци. Заливаше се от смях и хвърляше зарове с всички млади придворни, които се стараеха извънмерно да му подражават. Марсела чу, че същата вечер отишъл на театър, докато войската му се готвеше за битка няколко мили по-далеч, и целият град се възхитил от самообладанието му. „Вярвам го“, мислеше си Марсела. Представяше си го как се настанява в ложата, обкръжен от сияйните си приятели, парфюмиран, окичен с гривни и съвършено невъзмутим, и как подхвърля монети на актьорите с комедийни маски.

„Генералите на Отон започнаха битката с два легиона, а трети чакаше, ако потрябва подкрепление. В центъра на строя се намираха преторианските стражи.“

Научи имената на легионите по-късно, когато й остана време да сглоби фактите. По онова време бойното поле представляваше просто гъмжило от мъже в ризници и върхове на копия. Отдалеч не различаваше легионерите, но една кохорта мина съвсем близо под хълма, където стояха Луций и другите наблюдатели, и внезапно въоръжените мравки отново станаха мъже. Светли гали с изгорели от слънцето лица, смугли испанци, египтяни с медна кожа, по-тъмни нубийци. Мъже от всички краища на Империята, някога непознати, а сега стълпени в страшна и жестока анонимност.