„След известна суматоха преторианците в центъра се счепкаха с легионите на Вителий. Не хвърляха копия; бореха се щит срещу щит.“

Марсела знаеше, че на бойното поле цари хаос, но смяташе, че отвисоко ще вижда по-ясно. Луций и другите наблюдатели — включително тя самата, въпреки гнева на Луций и презрителните погледи на останалите — се бяха разположили на хълм, сравнително отдалечен от битката. Известно време Марсела успяваше да проследи мъчително бавното движение на двете тълпи мъже, които се влачеха мудно по пътя един срещу друг като китове в родилна агония. После обаче прахолякът от хилядите маршируващи крака се надигна в топлата пролетна утрин и забули всичко в сива пелена, от която долитаха страховити писъци. Не подозираше, че битките са толкова шумни. Железните щитове се блъскаха, мъжете стенеха, олюлявайки се напред-назад в яростни гърчещи се линии, саби се сгромолясваха с трясък върху броните и над всичко се надигаха крясъците на ранените. Превиваха се, жестоко окървавени, превърнали се отново от въоръжени мравки в мъже, падаха и следващата редица запълваше дисциплинирано и разгорещено празнотата…

„По левия фланг Отоновия легион проби линията на вителианците и плени орела им. Вителианците се прегрупираха и отново се втурнаха напред. Заобиколиха легионерите в падината и ги избиха един по един. Генералите на Отон побягнаха, а вителианците пуснаха нови подкрепления. Централният преториански отряд остана сам.“

Сглоби всичко по-късно, разбира се — от хълма Марсела не виждаше нищо. Същата вечер попадна на легионер, един от малцината, спасили се от ужасната касапница по десния фланг.

— Кървава каша — изкоментира той, вперил празен поглед някъде над главата й, без нито да попита, нито да се поинтересува коя е тя и каква е. — Половината от нас имаха приятели от другия лагер. Насочвахме мечовете и осъзнавахме, че с човека отсреща сме делили маса в „Синята русалка“ само преди два месеца. Усмихвахме се смутено и подемахме отново двубоя, докато единият падне. Кървава каша, домина, повярвайте ми.

„С оголени флангове преторианците най-сетне се пречупиха и побягнаха.“

Какво друго да направят? По цялото бойно поле мъжете напускаха строя и побягваха, подхлъзвайки се в локви кръв, препъвайки се в трупове.

— Тръгваме! — просъска й Луций, впил пръсти в ръката й. — Претърпяхме погром. Достатъчно ли видя, кръвожадна кучко?

Изкатериха се в очакващата ги колесница, колесничарят шибна ужасено конете и пое към Брикселум. Отвсякъде го заобикаляха бягащи легионери — прашни, окървавени, изтощени. Неколцина вдигаха ръце и молеха да ги вземат. Едър аквилифер — знаменосец — се изпречи на пътя им, стиснал прокъсания си флаг, разкрещя се и заразмахва юмрук. Само дето не беше юмрук, а окървавен остатък от посечената му ръка. Марсела го мярна само за миг, преди конете да го стъпчат.

„Вителианците не виждаха причина да хранят мъже, които няма да им платят откуп, и хиляди оцелели бяха избити. Други избягаха в Брикселум, присъединявайки се към подкреплението на Отон с надежда за по-добър шанс при нова битка. Останалите се предадоха на Вителий на другата сутрин. Сред тях беше и братът на императора.“

Ставаше въпрос за съпруга на Лолия, който трескаво си пукаше кокалчетата на пръстите и съветваше Отон да предприеме незабавна атака, без да дочаква бегълците от легиона. Позволиха му да живее. Засега. Марсела си помисли, че независимо дали братът на императора ще оцелее или не, Лолия скоро ще има нов съпруг. Пети поред, Фортуна да й е на помощ, а беше едва на деветнайсет.

„В Брикселум все още беше струпана многобройна войска, подсилена от спасилите се от битката. Неколцина съветници на Отон го поощряваха да поведе второ нападение срещу Вителий.“

Луций и Марсела пристигнаха с главоломна бързина в Брикселум, оставяйки далеч назад куцукащите легионери. Проправиха им път през водовъртеж от гръмогласни мъже, цвилещи коне и бдителни стражи и ги въведоха в палатката на Отон. Един поглед към изопнатото му лице подсказа на Марсела, че не са първите, донесли новини за поражението, но Луций се поклони и докладва.

— Благодаря, Луций Елий Ламия — каза Отон и махна на роба да му долее вино.

Вдигна чашата, без да трепне; по лицето му витаеше бегла усмивка, но очите му бяха обърнати навътре като празния поглед на статуя. Последваха часове на очакване. Марсела знаеше, че мястото й не е там, сгушена в ъгъла, но никой не се сети да я отпрати. Видя как вътре докуцука центурион Друсус Денсус, притиснал с топка дрипи раната върху врата си. Последният пратеник падна ничком и обяви, че четирийсет хиляди мъртъвци осейват бойното поле. Около позлатения стол на императора изригна вулкан от викове.

„Император Отон изслуша спокойно всички съвети, преди да вземе решение. След това…“

Тук разказът на Марсела секваше.

— Не скърбете, приятели — разпери длани Отон. — Аз реших.

Всички онемяха и впериха погледи в него — придворни, генерали, пратеници, преторианци, роби.

— Цезаре… — отрони някой, но Отон го прекъсна с обичайното си съвършено нехайно помахване. — Мисля, че да излагам мъже с вашия дух и кураж на нови опасности е твърде висока цена за живота ми — каза той. — Витедий започна тази гражданска война, принуждавайки ни да се бием за трона. Аз ще я прекратя, за да не се срещаме повече на бойното поле. Нека по това ме съдят идните поколения — други са царували по-дълго, но никой не се е отказвал по-смело от мен от властта.

Гласът му отекваше във войнишката палатка, сякаш подет от мраморните стени на Сената, и той отметна глава с ослепителна усмивка. Безупречно облекло, съвършена стойка, непоклатимо самообладание. През ума на Марсела пробяга мисъл: „От кога ли подготвя тази реч?“

— Цезаре! — обади се отново някой през сълзи. — Все още можем да се бием!

Отон обаче вдигна ръка.

— Не очаквайте от мен да позволя цветът на римската младеж, тези прекрасни легиони да проливат кръв за втори път. Ще отнеса със себе си утехата, че сте били готови да умрете за мен, но вие трябва да живеете. — Той плесна с ръце. — Не бива да се бавим! Не бива да ви излагам повече на опасност, нито вие — да оспорвате решението ми. Да протакат последните мигове е навик на страхливците. Истинското доказателство за решимостта ми е, че не се оплаквам. Само онези, които предпочитат да живеят, винят боговете и хората.

Като един всички наоколо паднаха на колене. Дори Марсела. Видя мъже да хлипат, но не успя да заплаче; почувства обаче… страхопочитание. Императорът притежаваше вещината на истински актьор. Точно както се полагаше. А тя присъстваше на представлението на живота му.

То не беше свършило. Отон тръгна между тях. Изправяше ги един по един на крака, намираше по няколко думи за всекиго. Каза на просълзения претор Петус, че не бива да залага толкова на зарове; похвали центурион Друсус Денсус за храбростта му да устоява центъра, след като фланговете се бяха огънали; пошегува се със сенатор Урбин, че сега хазартните му дългове ще бъдат опростени. Един от командирите му се опита да спори, кълнейки се, че са способни да отмъстят на Вителий, но Отон му се усмихна спокойно и го посъветва да положи клетва за вярност пред Вителий.

— Сега той ти е господар и дано Фортуна му вдъхне милосърдие.

— Слава на Фортуна! — повтори като ехо Марсела.

Отон даде същия съвет на Луций Ламия — да намери начин да се завърне дискретно в Рим и в подходящ момент да предложи услугите си на новия владетел. После приближи до Марсела.

— Скъпо момиче, явно няма да мога да прочета историята ти. — Изправи я на крака. — Направи ми услуга и я напиши каквато трябваше да бъде. Дари ме с категорична победа над този лоен калъп и с величествено триумфално шествие в Рим. — Той се приведе и я целуна по ъгълчето на устните, добавяйки шепнешком: — И напиши, че поне веднъж съм те отмъкнал зад храстите!

Гърлото й удебеля. Тя кимна безмълвно. В очите на Отон просветна мимолетна уплаха, но ръцете му не трепнаха.

— О! — Обиколил палатката, Отон спря най-сетне пред завесата към спалнята. Там стоеше роб със сребърен поднос и си преглъщаше сълзите. Върху подноса лежаха две ками. — Тази струва ми се… — Огледа ги още веднъж. — По-остра е. Лека нощ на всички.

Марсела не го видя как умира.

Разбра само, че е спал спокойно. Неколцина от приятелите му се прислониха пред завесата в очакване да ги повика. Напразно. В стоманеносивото утро проехтя един-единствен вик. Стражите се втурнаха в спалнята, но Отон вече беше мъртъв с пронизано сърце. Умря сам.

„Така е пожелал“, помисли си Марсела.

Може би е предвкусвал какъв фурор ще предизвика тялото му след това — преторианците го понесоха към пламтящата клада, за да не осквернят вителианците трупа му; неколцина от приятелите му предпочетоха да се самоубият, вместо да служат на друг император; войниците роптаеха неспокойно; придворните се щураха паникьосано, търсейки начин да отпътуват за Рим. От коронацията до смъртта животът на императора е цирк.

Но дори императорите умират сами.

Обръщайки поглед назад, Марсела така и не успяваше да си спомни нито една подробност от пътуването към Рим. Луций остана да дочака новия император, нетърпелив да му декларира дълбоката си преданост, а тя намери колесница или каруца, или нещо друго на колела и плати за място. Клатушкане по пътищата, мълчаливи спътници. Само неясни образи, когато се опитваше да си ги припомни. Пътуваха седмица — две? — и ето ги обратно в града. Огледа се замаяно за носилка, за нещо, което да я отведе у дома, но роб в пищна ливрея я разпозна и я съпроводи до къщата.

— Слава на Юнона! Жива си! — прегърна я диво Корнелия, когато се появи на прага.

Половината семейство я очакваше, но братовчедките й стояха най-отпред и Марсела се отпусна в утешителните им обятия, чудейки се как ги е смятала за досадни.

— Още щом чухме вестта, разпратихме роби край всички порти на града да те търсят…

— Невредима си! — сияеше Лолия. — Посиних си коленете от молитви във всички храмове…

— Сега не аз, а ти си смахнатата в семейството — Диана я обгърна през кръста със странно ожулена ръка. — Вземи пример от мен и се усмихвай, когато ти четат конско. Това ги влудява.

— Радвам се, че отново си у дома — усмихна се Гай.

— Гай, не проявявай снизхождение! — изсумтя Тулия. — Надявам се да си разбрала недостатъците на авантюризма, Марсела. Ами ако те бяха убили?

— Сигурна съм, че съжаляваш да ме видиш жива — отвърна зълва й. — Ако бях умряла, щеше да пребоядисаш стаята ми и гадно розово като цялата къща.

— Много е изморена, скъпа — прошепна бързо Гай в ухото на съпругата си. — Бълнува.

Организираха семейна вечеря в чест на завръщането й. Корнелия седна на ложето до нея и отклоняваше всички въпроси, докато Марсела се нахрани, а Марсела едва не се разплака от благодарност. Стисна здраво ръката на сестра си под възглавничките и Корнелия я стисна в отговор.

— Значи Салвий е жив? — попита Лолия. — Радвам се. Той е напълно безобиден, въпреки че си пука кокалчетата. Това обаче означава нов развод — въздъхна тя. — Дядо вече ми търси съпруг сред поддръжниците на Вителий.

— Знаете ли, че Вителий е почитател на Сините? — сбърчи нос Диана. — Е, поне състезанията няма да спрат…

— Съжалявам — Марсела остави чашата си. — Но трябва да изляза. Искам да се поразходя. Ще ме прикривате ли?

— Разбира се — отговори веднага Корнелия и отпрати Тулия да провери дали стридите не са развалени.

Лолия отвлече вниманието на Гай, оставяйки робата си да се свлече по раменете, а Диана й подхвърли своята мантия.

Марсела се качи с разтреперани ръце в носилката и спусна завесите въпреки приятния бриз, освежаващ пролетния здрач. Косите слънчеви лъчи рисуваха цветни сенки през розовата коприна и тя се облегна върху възглавничките, притиснала с длани очите си.

— Градините — нареди на носачите, без да отпуска ръце. — Отведете ме в най-близката градина.

Едва след много време ръцете й спряха да треперят и тя откри лице.

По него грееше усмивка.

Носачите спряха и тя слезе. Безименната зеленина на върха на Квириналския хълм едва ли можеше да се нарече градина. По-скоро тревисто възвишение с няколко дървета и две-три каменни пейки, където плебейските момчета водеха любимите си в топлите вечери. Ала от височината се разкриваше изумителна гледка към Рим — цялата на нейно разположение. Марсела се изкачи до върха с все още олюляващи се крака и огледа разстилащия се долу град. Вече се здрачаваше, на запад слънцето се спускаше оранжево-лилаво зад пурпурните облаци, а небето отсреща вече тъмнееше в наситено синьо.

Факли и лампи грееха по улиците — обширна гора от светлини. Рим. През последната година видя четирима императори — Нерон, Галба, Отон и сега Вителий. Четирима императори…

„И трима от тях“, помисли си Марсела, „отстранени от мен.“