Има ли значение, че бялата му ленена туника е осеяна с мазни лекета, а латинският му е малко недодялан? Той срази войската на Отон и короняса Вителий. „Фортуна не подбира инструментите на отмъщението. Не ги подбирах и аз.“

— Вие значи сте домина Корнелия?

Изтри длан в гърдите си и й помаха да се изправи. Лолия бе отишла до съседното ложе да поговори с приятели и Фабий Валент посочи на Корнелия да седне на мястото й.

— Казаха ми, че сте сред онези, на които трябва да благодаря за победата си. Информирахте ни добре за придвижването на Отон.

— Да, генерале — усмихна се тя. — Действах в името на императора.

— Нашият император.

— За мен, генерале, Вителий е единственият император.

Фабий се усмихна и я огледа от главата до петите.

— Бивша съпруга на Пизон Лициниан, нали?

— Да.

— За малко да станете императрица значи. Жалко за съпруга ви. Ще видим какво можем да направим по въпроса.

— Не искам награда — започна Корнелия, но Фабий вече се бе извърнал настрани да привлече вниманието на императора.

Тънка нишка безпокойство стегна сърцето й. Ако смяташе да остане неомъжен символ на трагедията до края на дните си, навярно трябваше да се облече в траурно черно…

Робите се появиха, олюлявайки се под тежестта на следващите блюда. Екзотични този път — фламингови вратове, паунски мозък, дроб от щука, езици от чучулиги, свински бъбреци, слонски хоботи и уши, обилно поръсени с магданоз. Когато се върна на канапето си, й сервираха кефал — рибата беше още жива, удряше с опашка и лениво отваряше уста в соса от минога. Някои твърдяха, че бавната смърт подобрявала вкуса на рибата.

— Установявам — посочи Марсела от съседното ложе, — че предпочитам храната ми да е мъртва, преди да се озове в чинията ми.

Тулия възклицаваше и цъкаше с език, но, сбърчила нос, Корнелия махна с ръка да отнесат блюдото. Дядото на Лолия, естествено, бе стигнал до известни крайности в стремежа си да впечатли императора.

„Никога не е стигал до крайности преди“, прошепна тих гласец в главата й. „Сервираше на Галба пестеливи вечери… на Отон организираше изискани пиршества… а сега за Вителий — такова разточителство. Точно каквото искаше всеки.“

Гръцки поет зарецитира ода, посветена на новия император, но от пияните германци не се чу нито дума. Започнаха да стават от ложетата и, олюлявайки се, тръгваха към градината, дърпаха танцьорките и припяваха пиянски песни. Двама се скараха за кана с вино и се вкопчиха един в друг. Дядото на Лолия нареди на неколцина яки роби да ги разтърват, ала из цялата зала избухваха пререкания. Корнелия видя, че чашата й е празна, но вместо вино помоли за ечемичена отвара.

— Прибирам се у дома — обяви Диана. — Това е нелепо. И отегчително.

Стана от ложето, отскочи от рус здравеняк от Агрипинензис, изблъска ръката му от гърдите си и изчезна.

Императорът захвърли оглозган паунов скелет и избърса мазните си ръце в сините копринени възглавнички.

— Къде е вомитариумът[2]? — подвикна той на дядото на Лолия, който застина за миг, но се окопити и се усмихна.

— Позволете на домакина ми да ви придружи до банята, цезаре.

Дядото на Лолия не успя да прикрие напълно отвращението си и Корнелия не можеше да го вини. Никой от семейство Корнелий не използваше вомитариум. Император Вителий обаче се заклатушка през залата, продължавайки да дъвче залък от катеричово месо в сладък сос.

— Диана беше права — промърмори Марсела. — Хрониката ми за Вителий ще се обогати с интересна глава.

— Марсела, не ме оставяй сама!

Без да й обръща внимание, сестра й се смъкна от ложето, заобиколи олюляващ се германец, размахал ваза от алабастър над главата си, и излезе; дори не се обърна. Корнелия трепна обидено, но остана до Тулия и Гай и си залепи неловка усмивка в тон с техните.

Императорът се върна, клатушкайки се, облегнат върху рамото на Фабий Валент. Робите внасяха нови блюда — гъши яйца, сладкиши със стафиди и ядки, охлюви в сладък сос, подноси с лъскави плодове. Корнелия не вкуси нито залък. Едва се движеше от пресита. Императорът обаче се нахвърли отново на храната, тъпчейки се с фрикасе от бадеми и желирани рози.

Излегнат върху ложето, Фабий събори чашата си с вино и поля Лолия. Тя се подсмихна тъжно и започна да попива лекетата с червеното було, а съпругът й отпрати робите, притичали с чисти кърпи и легени с вода.

— Да смъкнем тези мокри дрехи — ухили се той и свлече бялата й туника по раменете. Впи устни в шията й, ръцете му заиграха по гърдите й.

Корнелия забеляза как по лицето на дядото на Лолия се изписва неприкрита ярост, но Лолия му кимна рязко да не се намесва.

— Ще се оттеглим ли? — предложи тя ведро на новия си съпруг.

— Да видим как изглеждаш под рубините.

Фабий я сграбчи за ръката и я повлече по стълбите. Другарите му задюдюкаха възторжено. Робите замръзнаха в коридора, където чакаха да съпроводят сватбеното шествие до дома на младоженеца. Стискаха запалени факли и кошници с орехи, които да хвърлят пред невястата за късмет, а флейтистите бяха готови да възпеят момента, когато пренасят булката през прага на новия й дом. Корнелия предположи, че за тази вечер сватбеното шествие се отлага. Дядото на Лолия извърна глава, потупвайки безцелно по чашата си с вино и Корнелия долови гневния му шепот.

— … вулгарни прасета… да залеят малкото ми съкровище с вино като уличница… не са достойни да целуват сандалите й…

Той излетя навън. Треперещите му устни бълваха безпомощна ярост. Корнелия огледа красивата зала от син мрамор. Цветята, храната, робите, музиката — съвършен декор за малкото му съкровище. „Татко никога не ме наричаше така“, помисли си Корнелия. Наричаше ли я другояче, освен „Ей, малката?“ Е, редно беше глава на патрицианско семейство да спазва известно благоприличие дори в дома си…

— Ще изляза да подишам чист въздух — каза Корнелия на Гай и тръгна към градината.

Небето вече чернееше — повече от пет часа ли бе продължило пиршеството? — и навсякъде гъмжеше от германци на Вителий. Двама се бореха, съблечени до кръста. Приятелите им ги окуражаваха с възторжени възгласи. Борците се блъснаха в каменна нимфа, поддържаща сандъче с летни орхидеи. Тя рухна и се превърна в отломки и смачкани цветове. Друг войник лежеше под люляков храст и хълбоците му подскачаха ритмично над една от танцьорките. Русокосият гигант, който се опита да сграбчи Диана, бе извадил камата си и дълбаеше очите от слонова кост на една от абаносовите статуи, опасващи стените. Локви повърната храна осейваха цялата градина. Някой беше повърнал и във фонтана, от който продължаваше да блика аминейско вино.

„Дядото на Лолия им даде точно каквото искат“, помисли си отново Корнелия. „А сега те съсипват красивата му къща.“

Е, пораженията не бяха сериозни. Те просто празнуваха. Какво толкова. Логично беше да са поразхайтени, разбира се — бяха надвили Отон все пак и сега искаха да се позабавляват на воля. Нищо лошо.

Някой повърна върху обувките й.

Дядото на Лолия въздъхна зад рамото й.

— Май наистина ще трябва да им инсталирам вомитариум.

— Е, това е по-добре — въздъхна облекчено Корнелия.

Преди празничните състезания с колесници в ложата на императора цареше оживление — гостите обявяваха залози на висок глас, смееха се, разменяха си грубовати шеги — но шумотевицата беше просто весела врява. Корнелия изобщо не възнамеряваше да гледа състезанията през този ден — деня на Лукария, празника на дъбравите, — винаги в разгара на лятото и винаги жежко. Книга и чаша студена ечемичена отвара в хладината на атриума бяха за предпочитане пред лепкав следобед край арената. Ала сутринта един безучастен преторианец донесе свитък, който Тулия разгърна и откри императорския печат.

— Фабий Валент ни кани в императорската ложа в Циркус Максимус — оповести доволно Тулия. — Особено теб, Корнелия. Слава на боговете за връзката ти с Галба и Пизон. Създаваше ни неприятности, когато Отон се възкачи на трона, признавам, но Вителий очевидно смята да почете всеки, дори съвсем бегло свързан с…

— Нищо чудно императорът да е решил да те омъжи за някой от поддръжниците си — намеси се Гай и дръпна свитъка от ръката на съпругата си. — Лолия не е единствената, способна да сключи изгоден брак.

— За пръв път си прав, Гай. — Тулия изгледа строго Корнелия. — Надявам се да проявиш благоразумие, Корнелия.

— Защо не намерите изгодна партия за Марсела? — Корнелия сложи ръце на кръста, за да не ги свие в юмруци. — С Луций не са си проговорили, откакто се върнаха от Брикселум — с радост ще се разведе с нея. Или на Диана — на седемнайсет е вече, крайно време е да се омъжи.

— Няма да те насилвам, разбира се — потупа я Гай по ръката. Сега лицето му беше покрито с набола брада по примера на Вителий, който за разлика от Отон не си правеше труда да се бръсне. — Но искам да те видя отново задомена, Корнелия…

— Гай, не изглупявай! — сряза съпруга си Тулия. — Важното е не щастието, а връзките! Трябва да използваш връзките си с Галба, Корнелия. В името на семейството!

„Не изпълних ли достойно дълга си?“ Корнелия се качи в стаята си и облече най-траурната черна роба, която успя да намери. Не сложи дори обеци да смекчат строгите одежди.

— Как ще си намериш добър съпруг, ако приличаш на оплаквачка? — скастри я Тулия. — Нямаш фигурата на Марсела, затова малко старание не е излишно. Гай, кажи й, че така няма да постигне нищо.

— Нищо няма да постигне, вярно — Марсела надникна иззад писалището в разхвърляния си кабинет и огледа весело сестра си от главата до петите. — Но по друга причина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако искаш да не привличаш внимание, не носи черно. Много ти отива.

Корнелия се взря в отражението си в стъклото. Черната рокля превръщаше къдриците й в абанос — лъскав ореол от коприна и коса обкръжаваше бледо лице.

— Предполагам, че ти няма да дойдеш, Марсела?

— Боли ме главата.

— Често страдаш от главоболие напоследък — изплъзна се неволно от устата на Корнелия. — Поне когато става дума за състезания, игри или нещо друго, което те отегчава. Но никога не пропускаш императорските вечерни увеселения и дискусиите в Сената.

Марсела се усмихна и разклати мастилницата с ръка.

— Предай ми всички интересни слухове, които чуеш на състезанията, моля те. Разбрах, че губернатор Веспасиан е разбунил духовете в Иудея.

— Милостива Юнона! Стига метежи! — примигна ужасено Корнелия. — Кой ти го каза?

— Младият Домициан. Не бива да поддържа връзка с баща си, но го прави.

— Не бива и да разпространява такива слухове. — Корнелия загриза ноктите си. Пръстите й все още приличаха на разранени израстъци. — Още ли е влюбен в теб?

— Лудо. Съобщи ми, че най-късно след година ще е принц, щом баща му стане император. — Марсела се подсмихна, цялата оплескана с мастило и с коси, нехайно сплетени на плитка, спускаща се по рамото й. — Искаш ли да ти прехвърля Домициан? Щом ще те омъжват, най-добре си избери бъдещ принц на Рим.

— Защо не проявиш малко съчувствие? — скастри я Корнелия. — Съпругът ти вече спечели благоразположението на Вителий и замина за Крит. Не се налага да го търпиш и никой не се опитва да те сватосва!

— Да — Марсела се протегна лениво като котка. — Погрижила съм се да ги откажа.

— Напоследък изглеждаш много самодоволна, Марсела.

Излезе от стаята, сподиряна от кикотенето на сестра си.

Когато Корнелия пристигна, императорската ложа приличаше на синьо море — сини знамена, сини цветя по пода, сини сливи и черно-сини миди в купи от лапис лазули, сини рокли и сини мантии. Фабий Валент носеше небесносиня тога, а сапфирите на Лолия бяха по-големи от сапфирите на кротката, дребничка съпруга на Вителий. Огромното шкембе на Вителий се издуваше под синя туника. Около врата му висяха половин дузина колесничарски медальона, всеки символизиращ неговата легендарна подкрепа за Сините. Дерик — звездният колесничар на Сините — заемаше почетното място до императора, самодоволно ухилен в раирана синя туника. Корнелия се почувства като врана сред стадо пауни и благодарно се настани в дъното на ложата. Вителий обаче се обърна да поиска още вино, забеляза я и й махна да дойде. Тя пристъпи към него, привела глава в поклон.

— Домина Корнелия Прима.

Отблизо по червендалестото лице на императора личаха спукани вени и лоени бучки по врата, резултат от дългогодишното обилно пируване. Този следобед обаче около него витаеше съвсем лека миризма на вино и вдигнатата ръка не потрепери.

— Длъжник съм ти, скъпа.

— Изпълнявах дълга си, цезаре.

Очите й останаха сведени, както подобава.

— Не защото ни информираше. А понеже изгуби съпруга си. — Вителий сниши глас: — Много съжалявам.