Сочните устни на изваянието се усмихваха нежно, а от мраморните къдрици стърчаха малки ушенца от житни зърна.

— Не е Венера? — усмихна се Корнелия. — Нима Лолия не е богиня на любовта.

— О, не — възрази чичо Парис. — Богините на любовта са ревниви и капризни празноглавки. Нашата Лолия е топла като земята. И като Церера обича дъщеря си повече от всичко на света.

— Мамо, мамо! Изчерви се!

— Не съм — Лолия притисна Флавия до себе си. — И без това не ставам за Венера с месестата си брадичка. Ами Корнелия? Юнона е, предполагам.

Корнелия погледна мраморното си подобие и се намръщи. Никаква императорска корона не увенчаваше мраморните й коси; най-обикновено було обкръжаваше лицето й.

— Веста — обясни чичо Парис. — Богиня на дома и семейното огнище. Понеже така или иначе няма да станеш императрица.

— Чичо, моля те… — прекъсна го Лолия.

— Не, прав е — усмихна се горчиво Корнелия.

— Марсела ли е това? — попита озадачено Лолия, вперила поглед в бюста. Мраморните очи се цъклеха празни и зловещи и вместо коса, върху главата се виеха змии.

— Да… — отвърна бавно Корнелия. — Но в чий образ?

— Ерис — отвърна чичо Парис.

Богинята на раздора и хаоса, сееща бедствия, откъдето мине? Корнелия наклони объркано глава, но чичо Парис се бе отдалечил.

— Велики богове! — прошепна Лолия. — Понякога е съвсем смахнат.

Корнелия се зае да опакова бюста на Лолия като Церера и нареди на един роб да го отнесе в носилката. Не й се мислеше за собственото й превъплъщение като Веста. Богиня на домашното огнище и семейството. Ала без съпруг, без домашно огнище, без дом.

Прегърнала задрямалата Флавия, Лолия влезе в къщата, която по-скоро й служеше като затвор, и чу плющене. Предчувстваше прекрасна начумерена вечер, съдейки по убийствения поглед на Флавий, когато я свари в леглото с Тракс.

— Слез, Флавия, ще те занеса в спалнята, ако ти се спи…

Нов трясък. Лолия се озърна, но нито една статуя не беше паднала от пиедестала си, а по пода не се валяха отломки. Извика роб и му нареди да донесе мраморния бюст и да го сложи в празна ниша в преддверието. Дано придаде уют на къщата…

Острото плющене прозвуча отново. И нещо като приглушен стон.

— Какво е това? — попита Лолия. Робинята сви рамене и впи очи в пода. — Кажи ми!

— Господарят… — промълви момичето.

Внезапно Лолия се вледени.

— Фабий? Къде е? Какво прави?

— В атриума… Моля ви, господарке, не можахме…

Ново свистене. Този път Лолия чу вик. Вдигна поли и затича. Флавия я последва по петите. „Не, не, невъзможно…“ Но беше.

Беше Тракс.

Стоеше гол пред колона в атриума. Ръцете му бяха вдигнати нависоко и завързани за колоната. За миг на Лолия й се стори, че носи червена мантия, но той, разбира се, не носеше никаква мантия. Червени ивици опасваха гърба му, по който се стичаха десетки ручеи кръв. Кръвта шуртеше по бедрата му и се оттичаше от стъпалата. Лолия застина ужасена. Фабий стовари отново камшика.

Тракс извика задавено през стиснати зъби и краката на Лолия се раздвижиха. Прекоси тичешком атриума и улови ръката на Фабий, вдигнала отново камшика.

— Не. Недей! Какво правиш!

Фабий я перна силно. Тя се завъртя, блъсна се в декоративна каменна пейка и падна на колене. Фабий оголи злостно зъби, но устните му се разтегнаха и в усмивка, която я смрази до мозъка на костите.

— Само аз спя с жена си! — каза той, обърна се и стовари камшика върху раменете на Тракс.

Тракс изкрещя. Лолия се изправи с мъка и посегна към камшика, който Фабий пак беше вдигнал във въздуха. Той я удари по гърлото — силно и точно — и тя се строполи, останала без дъх. Фабий я улови за косата и я изправи. Очите му се озоваха на сантиметър от нейните.

— Хвана ли те още веднъж с друг в леглото — просъска той, — ще набия теб. Разбираш ли?

— Да — проплака Лолия. Чуваше дълбокото дихание на Тракс, което напомняше хлипане. — Да, разбирам.

— Добре.

Фабий я изгледа още една дълга минута, стиснал косите й, и после се олюля. Малката Флавия се беше хвърлила към него и малките й юмручета го налагаха с всичка сила. Той я отблъсна с една плесница и момиченцето се удари в каменна саксия с лилии.

— Флавия!

Лолия се спусна към дъщеря си, но ръката в косите й я възпря. Фабий я задържа още миг, размахал камшика в другата си ръка, и сетне я бутна настрани. Лолия се стовари на колене върху плочките и запълзя към детето, което лежеше, свито на топка, и тихо плачеше.

Фабий захвърли камшика и той изтрополи глухо. Като в просъница Лолия забеляза как съпругът й оглежда Тракс — кървава каша, притисната към колоната.

— Изхвърлете този боклук — нареди Фабий и Лолия чу ботушите му да отекват, отдалечавайки се по дългия коридор с колони.

Щом стъпките му заглъхнаха, Лолия се изправи мъчително на крака, прегърнала Флавия.

— Трябва да те оставя за малко, миличка, пусни ме…

Дъщеря й обаче я стисна още по-силно, сякаш залепна за нея. Наложи се да развърже Тракс с една ръка. Чуваше как другите роби пристъпват зад нея, но никой не дойде да й помогне — естествено, сега Фабий Валент им беше господар, а волята му — закон. Бори се дълго с възлите. Тракс, отлепил чело от колоната, я наблюдаваше с няма признателност. Очите му я пронизваха като ножове. „Ако не бях го задържала при мен, ако не бях си въобразила, че Фабий няма да си направи труда да го накаже…“

Спомни си какво й каза Корнелия, когато се счепкаха веднъж: „Някой ден ще разбереш каква уличница си.“

Сега разбра.

Последният възел се разхлаби под треперещите й пръсти и Тракс рухна. Не само гърбът му кървеше. И двете му очи бяха подпухнали и насинени, носът му беше разбит. Златната му красота бе съсипана, но Лолия нямаше време да я оплаква.

— Тракс… Тракс, моля те, трябва да станеш. Само няколко крачки?

Той я улови за ръката и се изправи бавно.

— Домина — промълви. Окървавената му длан досегна гърлото й, където юмрукът на Фабий беше оставил синина. — Съжалявам… домина…

— Шшт… Ела с мен.

Прегърнала Флавия, Лолия поведе Тракс през коридора. Усещаше как робите надничат иззад ъглите, онемели от жестокостта на Фабий. Тракс оставяше кървави следи по красивите мозайки, а бюстовете на предишните собственици на къщата се взираха надолу в сляп укор. „Дори да живея тук сто години, това място няма да стане мой дом.“

Лолия извика носилката и помогна на Тракс да легне по корем в нея. Гърбът му още кървеше обилно и тя го покри с розовата си мантия от фина вълна, потупвайки леко материята да попие кръвта. Недостатъчно, но засега се налагаше да се задоволят с толкова. Флавия изхлипа, когато разтвори ръчичките й, ала Лолия я изтръгна безмилостно от прегръдката си и я настани в ъгъла на носилката.

— Не плачи, миличка — помоли я Лолия, обляна в сълзи. — И не пипай Тракс. Боли го.

— На къде, господарке? — попита носачът.

— В къщата на дядо — отвърна със задавен глас Лолия. — Кажи му, че робът се нуждае от лекар. Да му осигури най-добрия. Кажи му, че ще изпратя бавачката на Флавия и нещата й.

— Докога ще гостуват на дядо ви, господарке?

— Завинаги. — Лолия се извърна и избърса очи. — Не искам да остават в тази проклета къща.

Същата вечер в Домус Ауреа Лолия носеше смарагдите си, защото огърлицата прикриваше синината върху врата й. Влезе в просторната зала, уловила съпруга си под ръка, грейнала в усмивка срещу стотината гости, когато императорът им подвикна за поздрав и им помаха да влязат, стиснал препечен врат на фламинго. Стоя излегната на ложето до съпруга си, смя се на шегите му, яде паунски гърди и пи вино. Изпълни дълга си.

„Засега“, мислеше си тя, вперила поглед в съпруга си над ръба на чашата. „Но ще дойде ден… Само почакай.“

[1] Волтурналии — празник на 27 август в чест на бога на р. Тибър. — Б.пр. ↑

Глава четиринайсета

— Кажи му, че съм излязла — помоли Корнелия. — Кажи му, че съм болна.

— Глупости! — сряза я небрежно Тулия. — Защо не се преоблечеш? Синята стола например? Не, няма време. Закачи една брошка върху това черно нещо; разголи малко гърди. Новият ти съпруг ще иска да види какво взема.

— Не мога да сляза, не мога…

— Не ставай смешна. Радвай се на късмета си. Полезно е за семейството ни.

Тулия придърпа надолу деколтето на Корнелия, затършува из ковчежето за бижута, извади обеци от злато и абанос и й ги закачи. „Пизон ми ги подари“, помисли си Корнелия със свито сърце, „а сега ме разхубавяват за нов съпруг.“

— Тай чака да даде официално съгласието си. Ти само дай знак на роба — нареди й Тулия. — Сигурно ще организират сватбено пиршество във ваша чест…

Корнелия усети, че й се завива свят.

— Не мога…

— Можеш, разбира се.

Малките лакирани нокти на Тулия се впиха болезнено в китката на Корнелия.

— Длъжна си. Не ме разочаровай. Живееш в къщата ми, ядеш от моята храна…

— Имам ли избор? Конфискуваха дома ми!

— … дължиш ми един изгоден брак!

Тулия я улови за ръката, издърпа я от стаята и я повлече по стълбите. На площадката долу Гай пристъпваше нервно от крак на крак, когато Тулия профуча край него, помъкнала сестра му след себе си.

— Гай… — Корнелия се освободи от хватката на Тулия и се обърна към брат си. Не бяха близки като деца, но сигурно… — Сестра съм ти, Гай. Моля те…

Гай обаче само й се усмихна гузно. Тулия сграбчи отново ръката й я затегли навън.

— Ощипи се по бузите — нареди й Тулия. — Пребледняла си като мъртвец. Върви в градината! Чакат те до фонтана.

— Тулия, няма…

Корнелия се люшна назад, защото осеяната с пръстени ръка на снаха й се стрелна и я зашлеви — първо по едната буза, после по другата. От очите й бликнаха сълзи.

— Поне доби цвят — констатира Тулия и блъсна Корнелия към градината. — Усмихни се!

Двама офицери в тежки брони се извърнаха, дочули стъпките й.

— Домина Корнелия — усмихна се Фабий Валент и двамата се поклониха.

Лицето на другия се размазваше пред очите й. Насили се да възпре сълзите. Зад гърба й Тулия се отдалечи, трополейки по плочките. Пред нея фонтанът бликаше нависоко точно зад гърба на бъдещия й жених. Струята сияеше на слънцето като ослепителен ореол около главата му. Под краката й мъхът беше зелен и мек, цветове покриваха всички храсти, из въздуха се носеше аромат на жасмин. „Разцъфнала градина, прекрасен летен ден, възлюблен ме чака за среща“, помисли си като насън Корнелия. „Хиляди поеми започват така.“ Спусна се по двете мраморни стъпала към градината, без да усеща земята под краката си.

Фабий я стисна за лакътя. Кожата й настръхна от допира му, но днес той се усмихваше широко.

— Познаваш Цецина Алиен, разбира се?

Мъжът — следващият й съпруг — се поклони и Корнелия видя острите, красиви черти като през мъгла. Алиен, друг доверен съветник на Вителий, римлянин, живял толкова дълго в Германия, че не подстригваше късо косата си, носеше панталони като варварин и се наливаше с германска медовина на пиршествата, докато изгубеше свяст. Той се ухили, очите му пропълзяха по тялото й и обзелото я презрение се смеси с горчилката, надигнала се към гърлото й.

— Императорът ще ви организира сватбено пиршество, разбира се. Открай време те цени високо, Алиен…

Алиен наклони глава назад и поизви Корнелия да огледа хълбоците й. В гърдите й забушува гняв — гняв към Тулия и към Гай. „Бях съпруга на Луций Калпурний Пизон Лициниан, императорски наследник, потомък на Крас и Помпей Магнус. А сега ме продават на мъж като този.“

— … След сватбата я заведи в Бая, Алиен. Ако решиш да я изпробваш за няколко дни, аз ще поема делата тук…

Беше зима, когато Пизон дойде да поиска ръката й. Първо разговаря с баща й, както си му е редът, а после им позволиха да се поразходят няколко минути из замръзналата градина. От устите им излизаше пара, но от вълнение тя не усещаше студа.

— … Ще живеете в къщата на Авентинския хълм, онази с розовите мраморни колони. От нея се открива великолепна гледка към Тибър…

— Знам я — успя да каже Корнелия. — Не принадлежи ли на сенатор Септим Фулвий?

Фабий се усмихна.

— Сега принадлежи на новия ти съпруг.

Корнелия си искаше своята къща. Къщата, в която живя осем години със съпруга си. Искаше си мозайката с преплетени лозови клонки и пъпки, фреските с акантови листа и гроздове, статуите, които бе избирала лично за всяка ниша. Беше конфискувана отдавна и несъмнено приютяваше поредния блюдолизец.

— … Ще организираш много приеми, разбира се. Императорът очаква истинско пиршество, когато гостува за вечеря — поне шейсет ястия, — но ще се справиш. Далеч по-добре от глупавата уличница, за която се ожених.

Корнелия се посъвзе.