— Не наричай братовчедка ми…

— Трябва да уредя въпроса с брат ти — прекъсна я Фабий и стана делово от ръба на фонтана. — Зестрата и прочее. Няма да се бавя. Тъкмо вие двамата ще се поопознаете.

— Зестрата ми е скромна — успя да промълви Корнелия, отклонила очи от Фабий към мърлявия Алиен. — Ще си намерите много по-богата съпруга от мен.

— Искам теб.

Първите думи, които произнасяше. Говореше гърлено като германец.

— Ялова съм — отрони отчаяно Корнелия. — Бях омъжена осем години. Никакъв признак за дете. Сигурно предпочитате жена, която да ви роди синове?

— Ако пожелая синове — ухили се той, — ще си намеря друга съпруга. А теб ще задържа като конкубина.

Фабий се разкикоти и Корнелия го погледна. „Забавлява се дори повече от Алиен.“ Колко ли пъти Фабий Валент бе наблюдавал отдалеч патрицианските момичета като нея — надменни, недостъпни, които никога не би могъл да притежава. „Сега има всички ни и разполага с нас, както пожелае. Всички сме негови и го ненавиждаме. И това му харесва.“

— Цял следобед ще наглеждам преторианските префекти, но довечера ще вечеряте с мен. По здрач… не, нека да е час по-късно.

„Твой дълг е“, напомни си Корнелия. „Дълг.“

Тя кимна и грубите пръсти на Алиен се сключиха около нейните.

— Бъдещата ти съпруга е хубавица — Фабий прокара длан по ръката й. — Дали да не вечеряме само двамата с нея? Ще я изпробвам вместо теб.

Пръстите му досегнаха гърдите й и се сключиха върху зърното. Корнелия заби зъби в устната си. „Дълг, дълг…“

Той се усмихна още по-широко и я погали, втренчен в ухиления Алиен. Усещаше миризмата на помадата му.

— Ще я подготвя за първата брачна нощ.

Корнелия отблъсна ръката му и зашлеви ухиленото му лице, все едно е безочлив роб.

— Върви при Хадес, лепкав плебей! — Отдръпна ръка от Алиен. — И вземи германския си главорез!

Обърна се и закрачи с вдигната глава — покрай фонтана с блестящите му струи, покрай роба, който стоеше, стиснал празничната кана с вино, покрай Гай, готов да даде официалното си съгласие за брака.

— Корнелия? — възкликна озадачено той, но тя го подмина и тръгна към стълбите, към спалнята си и захлопна вратата.

Тишината вътре охлади кръвта, бучаща в ушите й. Сигурно последната тишина за дни напред. Седна на леглото и зачака. Не се наложи да чака дълго.

— Защо? ЗАЩО? — изпищя Тулия и заудря с юмруци по вратата. — Каза на човека, който е дясната ръка на императора, да върви при Хадес? Ти, егоистична, егоистична и неразумна…

— За в бъдеще, Тулия — студено я прекъсна Корнелия, — гледай да не подслушваш разговорите ми.

— Гай!

— Хайде, хайде… Сигурен съм, че нищо лошо не е станало — постара се да я успокои брат й. — Мъж като Фабий няма да се поддаде на женски прищевки. Тя ще се върне и ако се извини както подобава, Корнелия може…

— Няма да се извинявам — сряза го Корнелия. — Няма да се омъжвам. Няма да споря с вас. Няма да взема за съпруг никого от главорезите на Фабий и ако се върне, ще му го кажа отново…

— Но как? — Тай почервеня в тон с аленото лице на Тулия. — Знаеш ли какво ми каза на сбогуване? „Дръж по-стегнато юздите на жените си, сенаторе.“

— Мислиш, че човек като него няма да си отмъсти ли? — изпищя Тулия. — Ще изфабрикува обвинения срещу нас, ще ни конфискува имуществото…

— Съмнявам се, след като императорът е толкова благоразположен към Диана — отвърна Корнелия.

Ала Гай се нахвърли срещу нея.

— Да съсипеш семейството ли искаш? Живеем в други времена! Аз решавам за кого да се омъжиш…

— Да, и ще размисля, ако ми предложиш подходящ кандидат — не му остана длъжна Корнелия. — Но ти ме пращаш в леглото на някакъв германски варварин срещу услуга — две от императора… Не, не гледай към нея!

Очите му пропълзяха към Тулия.

— Знам, че идеята е нейна. Но тук ти си господарят, Гай, а не тя. Не се дръж като безгръбначно!

— Ти си виновен, Гай! — нападна го Тулия. — Ако не я беше разглезил, нея и всичките си братовчедки…

— Какви са тези крясъци? — примигна Марсела от прага, стиснала перо.

— Сестра ти отказа да се омъжи за приятеля на Фабий Валент! — извика Тулия. — Отказа!

Марсела стрелна с поглед сестра си.

— Не е много мъдро — произнесе се най-сетне тя. — Въпреки че и аз не бих искала някой от шайката му да ми стане съпруг.

Сбърчи съчувствено нос и си тръгна, затъквайки перото зад ухото си. Сред целия хаос за частица от секундата Корнелия се задуши от гняв към сестра си. Подкрепата на Марсела й беше необходима сега, искаше да усети как успокоителната й длан я обгръща през кръста, как гласът й пледира в нейна защита. Преди Марсела не би я оставила да се изправи сама срещу всички — щяха да застанат двете. Рамо до рамо срещу бурята. „Сега обаче я вълнуват само драсканиците и машинациите й.“

В този миг Тулия се спусна към Корнелия и започна да я налага с пестници по главата.

— Егоистична уличница! Трябва ти съпруг. Приятелят на Фабий щеше да защитава семейството. Олюляваме се на ръба при всеки нов император! За коя се смяташ? За каква се смяташ?

— Не съм като теб — успя да отвърне Корнелия, отклонявайки ударите. — Не съм курва.

Тулия захлипа и се задъха, лицето й поаленя като нар и Гай я дръпна настрани. Робите се втурнаха в стаята и зашъткаха успокоително, а Корнелия закри ушите си с длани и излезе от стаята. Спусна се отново по стълбите покрай втренчените погледи на робите, покрай малкия Паулиний, който продължаваше да обикаля самотно из къщата, докато баща му гниеше в затвора.

— Лельо Корнелия? — с надежда се обади той, лапнал палец.

Обикновено тя го прегръщаше, засипваше го с порой от нежни думи и си играеше с него цял следобед, но сега само го целуна по челото и излезе навън.

Мина покрай банята, която толкова често бе използвала като алиби, за да се среща с поддръжниците на Вителий и да предава сведенията, помогнали на Вителий и на Фабий Валент да завземат властта. „Каква глупачка съм била!“ Някаква позната й подвикна от портата на банята — достолепна матрона в синя стола — и Корнелия свърна в друга посока — по тясна улица с плътно скупчени къщи.

„Нищо чудно да ме изпратят в изгнание.“ Чувстваше се много спокойна и хладнокръвна. Тулия беше права — мъже като Фабий Валент си отмъщават, когато им отказват. Фабий щеше да потърси разплата въпреки благоразположението на императора към семейството им. Малък остров, осеян с водорасли може би. Поне ще бъде тихо. Корнелия копнееше само за тишина. Дочу шумотевицата от Форума срещу нея и сви по друга тясна, засенчена улица.

„Ако ме принудят да се омъжа за този варварин, ще се самоубия преди сватбата. Диана ще занесе главата ми на церемонията, та да я целуне младоженецът. Но това е всичко, което ще получи от мен.“

Корнелия спря и се озърна. Колко бе вървяла? Намираше се в непознат квартал. Квартал, който не искаше да опознае — занемарени сгради, надвиснали застрашително над главата й, миризма на нечистотии, процеждаща се от канавките. Бездомно куче притича, оголило зъби, тълпа голи деца профучаха край нея, гонейки се с крясъци. Две дрипави жени пред ниска врата си шепнеха, прикрили уста с длан, и Корнелия внезапно се сети за робата си от фин лен, за изящно изработените сандали и обиците от злато и абанос. „Може би ще ме ограбят и убият, преди Фабий да нареди да ме екзекутират.“ Тръгна назад, търсейки уличката, отвела я от Палатинския хълм в бедняшките квартали, но откри само още сгради, още мрачни улички, още задушлива воня. Група мулетари, оплескани с тор, минаха край нея и задюдюкаха сред облак от винени изпарения. Корнелия вирна брадичка и се насили да не бърза. Налагаше се да помоли да я упътят… Един мъж, седнал на табуретка, се облягаше върху стената на окаяна сграда и наблюдаваше улицата. Поне изглеждаше трезвен.

— Извинете — приближи тя и се закова на място, когато той я погледна. — … Центурионе?

— Не съм центурион — отговори Друсус Семпроний Денсус. — Изхвърлиха ме от Преторианската стража, домина. Не знаехте ли?

— Чух… Много несправедливо.

Той сви рамене, съвсем различен сега от гордия войник в ризница и с червенопер шлем. Просто широкоплещест мъж в груба туника, облегнат върху стената на съборетина в гетото. Очите му бяха равнодушни и неприветливи.

— Изгубих се — каза глупаво Корнелия.

— Така си и помислих. — От някогашния тон на непоклатима любезност нямаше и следа. — Патрицианките обикновено не се разхождат тук.

— Ще ме упътиш ли?

— Дай ми обиците си и ще те упътя.

Корнелия вдигна рязко ръка към обиците от злато и абанос, полюшващи се край врата й.

— Обиците?

— Вече не получавам центурионска надница, домина. Трябват ми пари.

Тя свали обиците, които Пизон й беше подарил, и ги пусна в мазолестата длан на Друсус Денсус. Той стана бързо и й махна към вратата зад него.

— Трябва да кажа на съдържателката, че тръгвам.

— Съдържателката?

— Почакай вътре. Ще те ограбят, ако останеш сама тук.

Корнелия го последва предпазливо през ниската врата. Зад нея се простираше мрачен коридор и ниши с парцаливи завеси. До първата имаше закачалка за мантии, но отблизо различи, че всъщност е недодялана статуетка на бог Приап[1] с похотливия му поглед и огромен фалос. После видя избледнелите фрески по стените и усети как лицето й почервенява.

— Стаята в дъното — рязко посочи Денсус. — Чакай там, ако не искаш да те вземат за ново момиче.

Той изчезна в една от нишите и Корнелия побягна по коридора. Иззад тънките завеси долитаха стенания, накъсано дишане и ритмично похлопване. Подмина я мъж, наместващ колана си, и Корнелия се втурна благодарно в последната стая и затвори вратата. „Не си невинно момиче“, напомни си тя. „Знаеш какво е публичен дом.“ Но въпреки това страните й горяха. Огледа се припряно.

Стаята беше малка, болезнено спретната и мъчително гореща. Имаше тясно легло, провиснало по средата, табуретка и незапалена лампа. В стенната ниша стояха две грубовати статуетки. Взе ги. Марс и Минерва — боговете на войната и стратегията. Войнишки богове.

Вратата се отвори и Денсус влезе. Корнелия се обърна, стиснала статуетките.

— Тук ли живееш?

— Шокирана ли си?

Той затършува под тънкия дюшек.

— … Не.

— Изхвърлям клиентите, ако се държат грубо с момичетата. В замяна съдържателката ми предоставя стаята.

Извади късия си гладиус изпод дюшека.

— Задържал си го?

— Заслужил съм го. Дванайсет години служих в Преторианската стража.

Той огледа намръщено острието, затършува пак под дюшека и извади точило.

Тя посочи малката стая.

— Луксът не те влече много — Корнелия се опита да разведри разговора.

— Крадат всичко. Затова държа тук само боговете пазители и леглото. — Прокара острието по точилото. — Курвите задигат каквото им попадне пред очите.

Корнелия седна върху паянтовата табуретка.

— Дали не е опасно да ме изпращаш? Близките ми те познават. Робите — също. Някой може да те предаде.

— Ти можеш да ме предадеш.

Той захвърли точилото.

— Няма. И дори да поискам, никой няма да ме изслуша. Сега съм трън в очите на вителианците. Поне на част от тях.

— И ти ли си предателка?

Загърби я и затършува за мантията си.

— Вероятно. Генерал Валент иска да ме омъжи за един от командирите си.

— Това не е предателство.

— Може да стане, ако му кажеш да върви при Хадес — усмихна се Корнелия, чувствайки се някак лека като перце. — Нищо чудно да ме арестуват, когато се прибера у дома.

— Нямат право да те арестуват, защото си отклонила предложение за брак.

— Вече имат — сви рамене тя. — Имат право да те арестуват за всичко, което не е по вкуса на вителианците. Затова най-добре не идвай.

— Така или иначе няма да ти върна обиците. Поне да те изпратя. — Денсус се обърна, преметнал през ръка груба кафява мантия. — Да вървим!

Корнелия го изгледа от табуретката.

— Сестра ми беше в Бедриакум. Каза, че си се бил храбро.

— Няма значение. Да тръгваме.

— Обвинили са те несправедливо в предателство. — Корнелия стана и продължи: — Знам, че не продаде Галба и Пизон…

— Много благородно от твоя страна — лешниковите му очи се втренчиха в нейните. — Трябва ли да ти благодаря?

— Просто се опитвам…

— Радваш се, задето ме изгониха от Преторианската стража, нали? Намираш го за заслужено. Не спасих сенатор Пизон и не съм достоен да служа.

— Не!

Тя отстъпи крачка назад, стъписана от гнева му.

— Очакваш да се кланям и да ти бъда признателен, понеже не ме смяташ за изменник? Мислиш, че ще започна да се извинявам отново, задето убиха безценния ти съпруг? — Денсус захвърли мантията си на пода. — Писна ми, домина! Постарах се да го спася. Не успях, но се опитах. Приключих с извиненията!