— На никого няма да кажа — въздъхна Лолия. — Искам само да разбера.

— Беладона… кучешко грозде — тихо отрони Тракс. — Но той го повърна и не взе достатъчно. — Въздишка. — Може би е за добро. Моят бог не обича убийствата.

— Мисля, че щеше да ти прости, Тракс.

Лолия обаче потреперя при мисълта за наказанията, които отреждаха на робите, нападнали господарите си. Публична екзекуция във Форума, изкормване на арената — смятаха всяка жестокост за оправдана. Тракс беше рискувал и живота на другите роби, защото и тях щяха да ги осъдят на смърт… рискува дори живота на дядо й, който трепереше от страх да не го нарочат, че е убил дясната ръка на императора.

— Защо, Тракс? Защо рискува? Заради побоя ли?

Тракс примигна изненадано.

— Защото той ви причини болка.

Леки като пеперуди, пръстите му досегнаха гърлото й на мястото, където Фабий я беше ударил, когато се притече на помощ на роба.

— Но аз не го заслужавам! — възкликна Лолия. — Аз съм глупава млада жена, която се омъжва твърде често, прекалява с виното и харчи разточително…

— Бяхте много добра към мен…

— Нима? Заради мен те наложиха с камшик, Тракс, заради мен! Трябваше да се досетя, че Фабий ще си отмъсти, ако разбере…

— Бяхте добра към мен — повтори упорито Тракс. Акцентът му се усили сега, когато с мъка търсеше думите. — Винаги бяхте добра. Попитахте ме как се казвам. Питахте ме за семейството ми. За сестра ми. Казвахте ми „благодаря“, когато ви донасях нещо.

— И какво от това?

— Господарите… те… имах трима, откакто навърших десет години. И тримата ме купиха заради красотата, но… — той сви неловко рамене. — Държаха се грубо, използваха ме. Вие бяхте добра. Вие сте добра.

Лолия не смееше да го погледне в очите — толкова ярко сияеха.

— Не успях да те предпазя от Фабий — намери сили да изрече тя, — но сега ще се погрижа за теб. Ще заминеш с Флавия, за да си в безопасност.

— Домина…

— На никого друг не бих поверила дъщеря си, Тракс — погледна го отново в очите. — Моля те… бди над нея.

— Все едно е моя — каза простичко той. — И без това понякога се преструвам, че е моя.

Лолия се протегна и го погали по лицето.

— Когато всичко приключи, ще открия сестра ти и ще я купя. Обещавам ти, Тракс. Ще я купя, ще я освободя и ще я доведа при теб.

Той извърна лице и я целуна по дланта. Лолия се поколеба за миг, спомнила си Фабий, бича и кръвта, шуртяща като фонтан върху цветята в атриума. Фабий обаче беше мъртъв, обезглавен в Урбино и заради това, което беше причинил на Тракс, Лолия се надяваше палачите да са били пияни и да са отрязали гнусната пищяща глава на Фабий едва на десетия удар. На стотния. Но бавно или бързо, той беше умрял. Тя овдовяваше за втори път през тази година и за първи път нямаше да извърши прелюбодеяние. Лолия прегърна Тракс през раменете и се надигна на пръсти да го целуне. Побутна го да седне върху каца с осолена херинга и се намести в скута му. Той вече бе научил сто различни начина да й доставя удоволствие, но този път тя искаше да достави удоволствие на него и отблъсна ръцете му. Движеше се бавно, възможно най-бавно и той я притискаше силно. Думите, които й шепнеше, бяха на родния му език. Последната дума обаче й беше позната.

— Лолия — промълви той, притиснал устни към врата й, и потрепери, а тя го задържа в прегръдките си още малко.

„За пръв път изрече името ми.“

— Върви сега — нежно го подкани тя.

Той се изправи и за миг Лолия си помисли, че ще я метне през рамо и ще я отнесе, ритаща и крещяща, само и само да не я оставя тук, в Рим. Но навикът му да се подчинява все още надделяваше и той й помогна да прибере инкрустиран със злато сервиз за вино в поредния тайник. Тя перна една паяжина, заплела се в светлите му коси, а той свали малкия дървен кръст и го окачи на врата й.

— За да те пази Бог.

Улови я за ръката, стиска я за един дълъг, отчаян миг и после се заизкачва по стълбите.

На другата сутрин Лолия изпрати дядо си за Остия с Тракс и Флавия, с ковчежето му с пари и повечето му роби. Флавия се разплака в последния момент. Заповтаря, че иска майка й да дойде, но Тракс я усмири със строг поглед и тя притихна и помаха на Лолия над рамото му, докато я отнасяше към колесницата. Лолия й помаха в отговор с щастлива усмивка. Махаше, докато не се превърнаха в точица върху шосето. После се прибра и седна в опустелия атриум и си поплака на воля, стиснала малкия дървен кръст на Тракс и заобиколена от абаносови статуи с очи от слонова кост. „Аз плача“, помисли си тя. „Аз, скандалната Лолия.“ Този път наистина оправда прозвището си. Дори надмина себе си. Какво ли щяха да кажат другите Корнелии, ако разберат, че е направила непростимото? По-лошо от десетките й любовници, по-лошо от петте сватби, преди да е навършила двайсет, три от които за една година?

Беше се влюбила в роб.

* * *

— Мисля, че видях достатъчно — каза Диана.

— Достатъчно? — Сърцето на Марсела туптеше трескаво. „Свършено е с него. Свърши се с Вителий.“ Нямаше път за бягство, нямаше милост. И тя видя всичко. — Искаш да си тръгнеш?

— А ти?

Диана измери с поглед дългото преддверие на Домус Ауреа, странно безлюдно, макар че по улиците отвън кънтяха викове.

— Очаквах да ти е приятно да го видиш — призна Марсела. — Нали след онова състезание беше бясна на Вителий?

— Не обичам да гледам как се олюляват окуцели коне — сряза я Диана. — Все още живи, но не разбират, че вече са мъртви.

— О, Вителий, предполагам, знае. Не след дълго някой ще го цапардоса по главата и ще го отърве от злочестините.

— Надявам се да не стана свидетел. — Диана изглеждаше ослепителна както винаги в синя мантия, закопчана на рамото с кръгла сребърна брошка от Британия, но около очите й имаше тъмни кръгове. — Да вървим, преди по улиците да настане още по-голяма суматоха.

Марсела позволи неохотно да я отведат. Да наблюдаваш отблизо как се случва историята, беше вълнуващо наистина, но не искаше да я убият в тълпата. Това беше твърде близо. В заскреженото мораво небе изгряваше луната, когато си запробиваха път през улиците. Разбунени и ликуващи тълпи крещяха на всеки ъгъл и във всеки форум и Марсела се радваше, че Вителий е разпоредил разсеяно на отряд стражари да ги изпроводят до дома им. „Всичко за малката му любимка. Дори сега.“

— Чакайте! — Диана застина за миг и проточи шия, а после се измъкна иззад двамата преторианци. — Какво правиш тук?

Един мъж спря и я погледна. Сива коса, бронзово колие, бричове — да, синът на бунтовника, Лин ап Карадок. Марсела си спомни как се подразни на игрите през пролетта, когато той отказа да отговори на въпросите й за бунта на баща му в Британия. „Какво толкова съм любопитствала?“, учуди се тя. „Провален метеж отпреди двайсет години е далеч по-безинтересен от тлеещ под носа ми бунт. Особено когато лично съм се постарала да го разпаля.“

— Не бива да обикаляте улиците, домина — предупреди Лин ап Карадок Диана. — Чух, че имало кръвопролитие пред Капитолия.

— Правилно си чул. — Диана си разтри уморено врата. — Вителий се опита да абдикира. Не знаеше как да го направи всъщност… Досега никой император не е абдикирал. Предаде си камата на тълпата и произнесе реч, но беше пиян и не се получи много добре.

Марсела си спомни колко наперено се изправи Вителий пред тълпата и какъв ужас просветна в очите му над широката усмивка, когато множеството закрещя името му.

— Е — разпери той грубите си конярски длани, когато се прибра вътре, — засега оставам император. Май все още ме искат.

По червендалестото, издуто от преяждане лице се изписа смесица от ужас и смелост.

Очите на Лин сияеха като бронзови монети.

— Мъртъв ли е?

— Не — отговори Диана, — но войниците побесняха. Тръгнаха да търсят сина на Веспасиан, за да го убият, но не успяха да го намерят. Вместо него накълцаха на парчета безобидния брат на Веспасиан.

Марсела се почуди разсеяно дали Домициан ще преживее следващите няколко дни. Говореше се, че Мизийските легиони, които подкрепят претенциите на баща му за трона, лагеруват само на десет мили от Рим, но Домициан нямаше да доживее да ги посрещне, ако не намери сигурно убежище да ги дочака. „Аз определено няма да го скрия под леглото, ако допълзи пред прага ми.“

Диана оглеждаше изпитателно Лин и очите й се заковаха върху дългата сабя, провесена край единия му крак.

— Убедена съм, че не ти е позволено да носиш сабя.

— Нима? — развесели се той.

— Това не е римска сабя — намеси се Марсела, неволно заинтригувана. — Много по-дълга е от гладиус. Невъзможно е да е британската ти сабя, нали? Положително са ви разоръжили при залавянето.

Той сви рамене.

— Прибирайте се у дома, домини.

— Ти също — каза Диана.

— Имам работа тук.

— Работа? С кого?

— С Вителий.

Диана се усмихна хладно.

— Не се самозалъгвай, че той те е задържал тук, Лин.

Британецът подпря единия си крак върху бордюра. Вечерният вятър развяваше сребристата му коса.

— Никога не се самозалъгвам.

Впиха очи един в друг. Марсела ги наблюдаваше, привела глава.

— Вителий е жив мъртвец — обади се накрая Диана. — Какво те засяга?

Лин й се усмихна. Догарящите слънчеви лъчи просияха върху бронзовото му колие и гривните по ръцете му. Бойни трофеи от отдавнашни битки срещу друг римски император.

— Аз също съм жив мъртвец, домина.

— Но притежаваш забележителната способност да засенчваш всички останали мъже в Рим — отбеляза Диана. — Иска ми се да те бях срещнала в Британия.

Той се разсмя.

— Щях да те направя воин.

— Направи ме колесничар. Достатъчно е.

— Диана? — Марсела вдигна вежди. — Приключихте ли? Стъмва се, а тъкмо ти ме предупреждаваше за тълпите.

Диана се обърна и даде знак на стражите. Понечи да подмине Лин, но вятърът отметна назад синята й мантия и дланта му улови голата й ръка.

— Случи ли се нещо с мен — каза той, — конете ми са твои.

— Как ти хрумна? — впи очи в неговите Диана. — Сега съм раздвоена кое искам повече — да останеш невредим или конете ти. А конете ти са много добри.

Той се усмихна отново, пусна ръката й и се смеси безшумно с гъмжилото по улицата.

— Що за разговор? — попита Марсела, когато забързаха напред. — Не ми казвай, че този дивак ти е любовник.

— О, божествени колела! — възкликна отвратено Диана. — Да се прибираме, преди да ни нападнат.

Глава двайсета

Корнелия обичаше Сатурналиите.

Цялата суетня около празника. Първо почистването до блясък на къщата от основата до покрива за новата година. После традиционното пиршество, когато робите се изтягат върху ложетата, а господарите им сервират. Пизон не харесваше тази част — била под достойнството му — но Корнелия не се притесняваше да обикаля около ложетата с кана вино, докато робите й се усмихват смутено. Какво лошо има веднъж годишно да си разменят ролите? „Учим се на смирение.“ После идваше ред на по-обичайните празненства — Диана гореше в треска покрай състезанията с колесници, Гай оглавяваше смутено трапезата на традиционното пиршество. Лолия прекаляваше с виното и подвикваше: „Да живее Сатурналия!“, а Марсела седеше и наблюдаваше с удивление всички чудатости. Сатурналия — празникът, отбелязващ края на годината.

Тази година Корнелия не предвкусваше никакви празници. Никакви подаръци. Никакво веселие. Тази година щеше да властва смъртта.

— Господарке! — улови я за ръката ококорена прислужница. — Чух, че се бият при Милвийската порта.

— Сигурно, Зоя. — Корнелия отбеляза една чертичка върху восъчната си плочица, стараейки се да не обръща внимание на гаденето, измъчващо я от сутринта. — Преброи ли чаршафите?

— Не, но…

— Преброй ги, Зоя.

Никакви пиршества и игри, но поне щеше да се погрижи да почистят къщата, преди да я ограбят. С удоволствие установи, че Тулия не е ужасно добра домакиня при цялото й щуране с ключове и менюта. Очевидно снаха й следеше по-скоро робите да не крадат храна и да не си уреждат любовни срещи в празните стаи, отколкото дали всяко ъгълче блести от чистота.

Корнелия побутна леко разтрепераната прислужница към шкафа с чаршафите.

— Залавяй се за работа, Зоя. Така времето минава по-бързо.

Корнелия се запъти към кухнята.

— Изпечена ли е седмичната доза хляб?

— Не… но, господарке, портиерът казва, че е видял войници да напредват към Колинската порта.

— Хлябът трябва да се изпече. Погрижи се. — Очите й зърнаха групичка ококорени момченца да надничат през кепенците. — И нареди на малките да излъскат прозорците.

— Да, господарке.

Робите бяха напрегнати, намусени и уплашени, но Корнелия ги засипваше със задачи. Работеха ли, нямаше да се паникьосват. Ако работеше, и тя нямаше да се паникьосва. По-лесно й беше да проверява дали плочките в атриума не се нуждаят от подмяна, отколкото да мисли за пратениците, които император Вителий бе изпратил тази сутрин да преговарят за мир с армията, разположена пред подстъпите на града. По-лесно й беше да инвентаризира килерите с платове и да си води бележки колко ще трябва да изтъкат през следващата година, отколкото да премисля слуховете, че Мизийските легиони са отхвърлили всички условия и са нахлули в града.