— Напредват в три колони — докладва й задъхано Марсела преди няколко часа. — Основната сила се движи по Фламиниевия път. Второто крило се е насочило към Портата на Аврелий, а третото се точи по Сларианския път.

— Къде отиваш? — Корнелия забеляза порозовелите страни на сестра си и искрящите й очи. — Не бива да излизаш в тази лудница!

— Искам да видя какво ще се случи.

— Марсела! — Но сестра й се откъсна от ръката й и излетя навън, сякаш се втурва нетърпеливо за любовна среща. „Нетърпеливо, както аз тичах към любимия.“ Корнелия изпрати с поглед сестра си, мълвейки молитва към Юнона, Минерва, към когото и да било, склонен да я чуе, и се залови отново с почистването. Битката щеше да стихне, щом войниците на Вителий свалят оръжие. После щяха да въдворят ред.

— Господарке — простена помощник-икономът, — легионерите нахлуха в Градините на Азиатик, да бягаме!

— Няма да бягаме — Корнелия наподоби заповедния центурионски тон на Друсус. — Прави, каквото ти казвам, и няма да пострадаш.

Друсус. В бедняшкия квартал той се намираше в безопасност — битката сигурно щеше да се съсредоточи около Форума, около полуопожарения Капитолий, край Марсово поле и градските порти. В деня, когато Гай и Тулия напуснаха Рим, Корнелия му изпрати бележка. „Разбраха“, написа тя и после добави несвързано: „Пази се. Моля те, пази се. Не ми отговаряй и не идвай при мен.“

— Къде е Зоя? — попита Корнелия и потърси с поглед прислужницата си.

Икономът отклони очи.

— Не знам, господарке.

— Намери тогава някой друг да почисти паяжините.

Преди пладне Корнелия започна да чува далечен тропот и приглушени крясъци. Извика носачите да им предаде бележка за Лолия — братовчедка й несъмнено щеше да предпочете да дойде при нея, вместо да чака сам-самичка в огромната къща на дядо си. Носачите обаче бяха изчезнали безследно и Корнелия не успя да изпрати бележката. До пладне всички роби се разбягаха. Следобед вече не разполагаше с достатъчно прислужници да й помогнат да вдигне масивната дълга възглавница с гъши пух за ежегодното й изтупване.

— Е — отпусна се рязко тя върху мекото легло, — това е.

— Господарке — прошепна една млада робиня, — бият се на Юлианския Форум, край Циркус Максимус и пред храма на Минерва…

— Нима? — Корнелия усети как пак й се повдига, но успя да се съвземе. — Бягайте тогава, ако искате.

Прислужниците се разпръснаха безмълвно. Корнелия полегна върху мекото легло и се сви на топка. Диана напусна града с баща си, но Лолия навярно щеше да дойде дори без бележка — сигурно е изплашена сама в огромната къща. Или Марсела щеше да се върне… о, защо излезе? Защо? Корнелия копнееше да стисне ръката на сестра си, да чуе спокойния й глас да обяснява всички логични причини светът да си дойде отново на мястото.

Може би светът никога вече нямаше да си дойде на мястото.

Долу се хлопна врата и Корнелия се изправи рязко. Тежки крака заизкачваха стъпалата — битката едва ли беше стигнала Палатинския хълм, не беше го стигнала… Озърна се трескаво за някакво оръжие, ала познат глас извика:

— Корнелия!

Тя прекоси стаята и влетя в ръцете му, преди да е прекрачил прага.

— Богове… — той я прегърна с отчаяно облекчение и промълви дрезгаво в косите й: — Мислех, че вече си напуснала града. Защо остана?

— А ти? — отвърна Корнелия, притиснала устни към грубата му вълнена туника. — Казах ти да не идваш.

— Очакваше да те послушам ли?

— Но ако някой те познае, ще те издаде.

— Всички си имат по-неотложни грижи от някакъв незначителен предател. — Друсус се отдръпна и я огледа тревожно. — Нямаш ли телохранители? И роби с тояги ще свършат работа…

— Всички избягаха.

— Значи и ние трябва да бягаме. Край Марсово поле се води ожесточена битка, още по-лошо е край Колинската порта. Ще отидем в гетото. Там няма сражения.

— Не мога — поклати глава тя. — Брат ми избяга, но сестра ми и братовчедките ми са в града. Ако им потрябва убежище, ще дойдат тук.

— Тогава да се барикадираме.

Той заснова из къщата като самотен легионер. Залостваше врати, спускаше завеси, влачеше тежки рафтове и каци пред портата.

Корнелия го наблюдаваше.

— Друсус…

— Какво?

Той отметна потната си коса от широкото чело. Носеше груба туника без ръкави, а гладиусът отново висеше на кръста му.

Корнелия се усмихна.

— Нищо…

Нека барикадира, за да си отвлича вниманието.

Той се отпусна тежко на ложето до нея и преплете пръсти в нейните.

— Бележката ти… Пишеш, че брат ти е разбрал. Затова ли отказа да те вземе? Заслужава да го наложа с камшик. Да изостави сестра си!

— Не, аз отказах да тръгна. Но той наистина разбра. Не за теб, а че се… — сви рамене. — Унижавам, както се изрази той.

— Съжалявам — прошепна Друсус, но Корнелия закри устните му с длан.

— Шшт… Радвам се, че си тук.

— Няма да те оставя, докато опасността не отшуми.

Прегърна я, притисна я към топлите си гърди и думите затрептяха отново върху устните й. „Друсус, когато преди два месеца се върнахме от Терачина, месечното ми кръвотечение не дойде. Друсус, не използвах египетските трикове на Лолия, защото мислех, че не мога да раждам. Друсус, бях омъжена осем години без никакви изгледи за дете, но сега… сега съм бременна.“

Усети как късият му меч я притиска по хълбока и преглътна думите. Беше твърде късно да ги изрече, твърде късно да побегне, твърде късно за каквото и да е през този жесток следобед на Сатурналия. Оставаше им само да чакат.

Диана забули коси с мантията си и затича. Видя Лин да се носи пред нея с големи вълчи скокове и определено не можеше да го настигне, но все пак беше бърза и силна след дългите месеци, през които я обучаваше да кара впряг. Възнамеряваше да огледа светкавично улиците и да се върне при Лолия, която бродираше разсеяно в големия пуст атриум в къщата на дядо си и се стараеше да не губи присъствие на духа. Цяла сутрин чакаха в неспокойно мълчание и се убеждаваха, че градските порти ще удържат на напора на нашествениците. Към пладне поддаде Милвийската порта, последва я Колинската и вражеските войски нахлуха в Рим.

Лолия я погледна с подбелени очи като подивял кон.

— Да извикаме стражите — предложи Диана. — Ще отидем да чакаме при Корнелия и Марсела. Те са по-далеч от битката.

Но всички телохранители, наети от Лолия, се бяха разбягали.

Диана се придвижваше по задните улички и се озърташе зорко. Пред вратите стояха жени със застинали, бдителни лица и побутваха децата си зад гърбовете си. От един хан, все още пълен с клиенти, долитаха пиянски крясъци. Няколко пазарски сергии работеха и Диана видя как домакиня подбира невъзмутимо ябълки от кошницата и подава няколко медни монети за най-свежите плодове. Детето й я стискаше за полите, вперило спокоен поглед в Диана, която забави крачка и спря.

С Лолия щяха да успеят да прекосят улиците. Ако заобиколят Форума и Лолия свали бижутата си…

Диана се взря надолу по улицата към разрушените порти. Отдалеч долиташе грохот — приличаше на гръмотевица, но Диана знаеше, че е кръвопролитие.

Намираше се близо до конюшните на състезателните фракции.

Диана се поколеба за миг.

„Ще проверя набързо дали са преместили конете на безопасно място.“ Само това я интересуваше. Директорът на Червените напусна града преди седмица, отвеждайки впряговете си, но за Сините не знаеше нищо. Дали са сглупили да решат, че Вителий ще успее да ги защити?

Заобиколи Форума през лабиринт от тесни пресечки. Обикновено не се осмеляваше да скита сама из тях, но днес малките улички бяха безлюдни, прозорците — със спуснати кепенци, а през процепите на вратите надничаха очи. Двама мъже притичаха край нея, понесли издути торби, луд просяк мърмореше приведен пред безлюден безистен, а над всичко тегнеше странна тишина.

Диана затича отново. Анемоите. Няма да се бави. Само ще надзърне в конюшните на Сините, ще се увери дали конете са в безопасност и ще се върне да отведе Лолия на сигурно място. До утре сутринта всичко ще приключи — по един или друг начин. Само боговете знаеха къде е Вителий сега — носеха се слухове, че е избягал в семейното си имение в Авентина и се е барикадирал вътре, но дали беше вярно?

Диана спря пред входа на конюшнята на Сините и се сви на две, задъхана, подпряла ръце върху коленете си.

— Басус! — извика тя директора на Синята фракция, но гласът й отекна самотно. Скъсан син повод се валяше забравен в сламата, а захвърлено ведро лежеше край коритата с вода. Забеляза двама стражари — преторианци, съдейки по униформите — и няколко сенки се щураха в дъното на конюшнята, но никой не я спря. Просто бегълци търсеха убежище от развилнелите се войници. Директорът на Сините очевидно беше заминал отдавна и бе отвел конете. На Диана й олекна. Анемоите бяха невредими. Приближи до първата преграда, където ги бяха настанили с толкова омразна помпозност, и надникна вътре. Застина. Бързоногият й Зефир стоеше там. Спокойното му воднисто око я погледна през червената грива. Нот протегна глава през съседната преграда. На две крачки по-нататък видя, че и Еврус, и необузданият й Борей са тук, а след тях — и прочутите кестеняви жребци на Сините. Всички бяха побягнали уплашено, оставяйки конете на произвола на съдбата.

— Ах, кучи синове! — просъска тя и се обърна към навеса, където държаха хамутите.

След няколко часа конете щяха да изчезнат, плячкосани от доволни легионери, които знаеха цената на добрия кон. Щяха да разделят кестенявите жребци, да ги отведат и да ги продадат или разменят. До сутринта конете щяха да сменят дузина нови собственици. И никога вече нямаше да се състезават. Тази участ обаче нямаше да сполети нейните Анемои.

— Хей! Помогни ми! — извика тя на един от робите, които се мяркаха в дъното на конюшнята, но той само се взря в нея.

Диана нахълта в навеса и излезе, метнала по чифт хамути върху всяко рамо. Първо влезе при Борей.

— Идвай при мен и никакво хапане — подхвана тя, но в същия миг занемя и първата сбруя падна в сламата до краката й.

— Здрасти, момиче — тихо поздрави император Вителий.

Седеше в ъгъла зад Борей. Ръцете му лежаха безжизнено върху огромния корем. Пурпурната му мантия беше оплескана с конски тор и той го изстъргваше нехайно с нокът. До него се валяше празен мях за вино. Наблизо стражар заопипва нервно гладиуса си, втренчен в Диана, но Вителий вирна двойната си брадичка и стражарят заобиколи Борей и се отдалечи.

— Цезаре! — възкликна Диана. — Защо сте тук?

— Тръгнах за семейното си имение в Авентина, но… — Вителий сви рамене. — По пътя се води битка. Знаеш ли, че има сражение?

Диана пристъпи по-близо.

— Защо не сте в двореца?

— О… — той се размърда неспокойно и увисналата му гуша затрепери. — Така и не свикнах с този дворец. Всички ще се разбягат. Да не мислиш, че не знам! Алиен ме предаде, а сега и стражите ми се готвят да го последват. Харесвах Алиен…

Той замълча, а след малко протегна масивната си ръка, осеяна с гривни, и я прокара по покрития с белези преден крак на Борей. Борей зари с копито в сламата, но не го ритна.

— Конете не са предатели — замечтано отрони Вителий.

— Изоставили са ги. — Диана вдигна сбруята, изплъзнала се от ръката й при стъписването й. — Директорът на фракцията ги е оставил…

— Да. Напълних яслите им със сено, когато дойдох. Бяха гладни.

Диана разтвори сбруята. Вителий вдигна кожения мях, изстиска една бавна капка в устата си и го захвърли. Очите му бяха кървясали и блуждаеха неспокойно, но масивното подпухнало тяло не помръдваше.

— Трябва да избягате, цезаре — настоя Диана. — Скрийте се някъде, най-добре извън града. Ще предадете трона на Веспасиан доброволно.

— Опитах. Не се получи. — Той взе една сламка и я завъртя между пръстите си. — А и императорите не бягат.

— Императорите не се крият и в конюшни!

Заля я вълна от погнуса. Галба беше старец, но умря прав, раздавайки заповеди. Отон отне живота си дръзко и с размах, щом каузата му претърпя поражение.

— Императорите се изправят срещу враговете си!

Кървясалите очи на Вителий прекосиха изморено нейните.

— Е, аз не съм кой знае какъв император.

Не намери думи да отговори.

— Казвал ли съм ти, че навремето бях коняр на Сините? И се гордеех с това.

Вителий се изправи нестабилно, надигайки огромното си туловище от сламата. Протегна големите си длани и Борей приближи до него и пъхна муцуна в тях, предвкусвайки лакомство.

— Богове! — възкликна Вителий и погали масивната му глава. — Обичам конете. Обичам и Сините.

Диана извърна поглед.

— Вземи ги — Вителий потупа Борей за сбогом. — Не биваше да ти ги отнемам. На онова състезание… Леле, момиче, на последната обиколка копитата им се отлепиха от земята и полетяха. Забележителна гледка! За мен няма да тичат така. За никого няма да тичат така.