— Цезаре…

— Отведи ги! — Той я избута грубо и излезе навън, прибрал пурпурните дипли на мантията си. — Тълпата ме търси. Искам да съм пиян, когато ме открият тук.

— Но, цезаре…

Тя се втурна след него, търсейки ободрителни думи, когато една висока фигура влезе през входа на конюшнята с дълга крачка.

— Хей! Махай се!

Един от преторианците на Вителий вдигна гладиуса си и махна на мъжа да излезе, но дълъг меч излетя от ножницата си и прониза врата му. Очите на преторианеца се изцъклиха и той се сгърчи като неизгладена туника. Вителий се закова на място и с разтреперани устни проследи как Лин ап Карадок спокойно избутва тялото от острието си.

— Не доближавай императора!

Вторият преторианец се хвърли към Лин, размахал яростно гладиуса си, ала британецът отскочи гъвкаво и после заби с пестеливо движение сабята си в лицето на мъжа. Очите на преторианеца изчезнаха във водопад от кръв. Третият стражар и неколцината нервни зяпачи бързо се разбягаха и излетяха през входа на конюшнята.

— Лин? — прошепна Диана. — Недей…

Той довърши втория преторианец и тръгна напред, приковал поглед в императора. В тъмните му очи светеше бездънна ярост, засенчваща дебелия разтреперан Вителий и жалките му дребни грехове. Ярост, способна да погълне дял Рим, и всички възражения замряха в гърлото на Вителий.

— Е… — рече той глухо. — Който и да си, свършвай по-бързо.

— Цезаре… — обади се Диана.

— Остави ме! — изрева той и поне в този момент заприлича на император.

Тя коленичи, стиснала сбруите.

Грубата длан на Вителий докосна косата й. Когато вдигна поглед, Лин го влачеше за врата към дъното на конюшнята, препъваше се и дишаше тежко.

— Махай се от тук! — подвикна й британецът, без да се обръща.

Двамата изчезнаха — високата и дебелата фигура — в последното празно ограждение. Диана замръзна, но отблизо долетяха викове, ненадейна вълна от гълчава, която я пришпори да действа.

Скочи на крака и отиде при Борей, надяна му сбруята и после сложи оглавниците на другите — един по един. Състезателната колесница беше твърде показна с позлатените си ивици и яркосинята боя, но в задния навес намери тренировъчни колесници и тя впрегна Анемоите в една от тях. За пръв път впрягаше толкова коне. Погледна веднъж-дваж към последното ограждение, но никой не излизаше от там и тя прокара изжулена длан по очите си.

Анемоите чакаха, извили вратове и разширили ноздри. Озъртаха се на всички страни, надушили възбуда. „Различно вълнение цари днес, обични мои“, помисли си Диана, грабна камшик и скочи в колесницата. „Днес няма да усетите аромат на розови листенца, нито на палмови клонки. Само на кръв.“

Вместо към входа към арената тя ги насочи през широката порта на конюшнята, но се оказа твърде късно. Видя факли и войници — безпощадна бронирана маса, устремена към двореца. Друга върволица се виеше към най-красивите къщи по Палатинския хълм и тя пришпори Анемоите в галоп. Беше твърде късно за всичко, освен за бягство.

— Какво правиш? — изпищя Лолия.

— Качвай се.

Диана профуча с Анемоите по виещата се алея към къщата, стъпка леха зимни лилии и влетя във фоайето. Осите остъргаха рамката на портата, но колесницата успя да се вмъкне вътре.

— Тук не е безопасно. Сражението е наблизо. Едва надбягах тълпата, втурнала се насам.

Лолия не чака да й повторят. Пъхна един вързоп под мишница и скочи в колесницата.

— Съвсем ли полудя? Отиде да си вземеш конете ли?

— Добре направих, защото ще ни трябват. Само те ще ни отведат навреме при Корнелия и Марсела.

Диана дръпна юздите и зацъка с език на жребците. Безценната мозайка се раздроби шумно под копитата им.

— Тясно е! Няма да успееш да ги обърнеш.

— Ще успея. — Диана се приведе назад, жилите на ръцете й се изопнаха и някак си накара конете да завият и да минат през портата. — Дръж се!

Лолия простена, забелязала светлинките в подножието на хълма и ненадейно отвсякъде ги заобиколиха дюдюкащи мъже в ризници, просветващи под размаханите факли.

— Поспрете, красавици…

Но се разпръснаха, когато Червените изгромолиха през портата и Диана насочи колесницата надолу по улицата.

— Богове! Тръгнали са да плячкосват! — възкликна Лолия и се обърна назад към факлите, лъкатушещи като поток през входа на дядовото й имение. — Защо командирите им не ги спрат? Това е Рим, не е варварска крепост! Нима ще го сринат със земята?

— Сигурно командирите им не могат да ги спрат. Или им е все едно дали е Рим или не.

Диана дръпна юздите и конете забавиха ход. Копитата им отекваха шумно по пустата улица. Само дето сега тя не изглеждаше пуста. Сенките се удължаваха с наближаването на нощта и дори без да вижда очите, Диана усещаше, че са там. Лолия стискаше напречните греди на колесницата, зъбите й тракаха при всяка неравност по пътя, но не се оплакваше.

— Чудесна си — успя да отрони през треперещите си устни. — Луда си, но си прекрасна и ми спаси живота…

Диана почти не я чуваше, насочила цялото си внимание към поводите в ръцете си. Конете извиваха подплашено шии и когато наближиха Форум Романум, тя разбра защо.

— О, богове! — простена Лолия.

Върху плочите лежаха неподвижни, сгърчени, обезобразени неща; неща, които навярно бяха тела, тъмни локви, които навярно бяха кръв. Сенки притичваха през входовете на храмовете — по стъпалата пред храма на Юпитер войник с пернат шлем се олюляваше под тежестта на сребърна урна, а зад него бакалин, присъединил се към плячкосващите войски, тътреше ръчна количка, натоварена с трофеи. Бездомно куче лочеше от ручейче кръв, процеждаща се към канавката, и конете отметнаха глави, доловили миризмата. Диана сви рязко към тъмна глуха уличка и окървавеният Форум изчезна от погледите им.

— По-бързо! — дръпна ръката й Лолия. — Подкарай ги по-бързо.

Двама войници излязоха, препъвайки се, от една таверна и им заподвикваха пиянски. Диана размаха камшика си над главите им и те се отдръпнаха. Друга мрачна уличка, втора, трета…

— Защо се бавим толкова? — изхленчи Лолия.

— Директният път не е безопасен. Преди малко видях, че от двореца излизат десетки войници.

— От двореца? Но императорът…

Диана стисна устни.

— Вителий е мъртъв.

Край тях профучаваха къщите по Палатинския хълм. Диана забеляза как една патрицианка се втурва с писъци през портата си, стиснала наръч дрехи. По петите я следваше роб, понесъл ковчеже за бижута. Някъде крещеше мъж. Лолия едва не падна от колесницата при поредния рязък завой, но след още една пресечка стигнаха семейното имение. Зефир се изправи на задни крака, подбелил очи. От камъните под копитата му се разлетяха искри, а Нот опъна юздата.

— Слизай! — извика Диана на Лолия, удържайки ги с последни сили. — Слизай и доведи Корнелия и Марсела. Не смея да пусна конете!

— Корнелия и Марсела… но нали…

— Не можем да останем тук. Опасно е.

Някъде отзад се чу грохот и Лолия се стовари тежко от колесницата и заизкачва несигурно розовите мраморни стъпала пред входа.

— Корнелия! Корнелия! — захлопа тя по вратата.

Легионер с извадена сабя я отвори рязко. Озъбената му уста разполовяваше лицето му и Лолия изкрещя.

— Не, Лолия… — Корнелия заобиколи легионера. Косите й се спускаха в безпорядък по гърба. — Той е с мен…

— Корнелия, качвай се!

Лолия я задърпа припряно към колесницата, където усмирените най-после коне ги очакваха, застинали в нажежена неподвижност.

— Трябва да бягаме! Доведи Марсела.

— Марсела не е тук.

— Не е тук? О, богове! Марсела…

— Няма време — отсече войникът и прибра сабята си в ножницата. Огледа треперещите коне. — Ще ги удържиш ли? — извика той на Диана.

Тя кимна рязко.

— Да!

Докога обаче беше съвсем друг въпрос. Ръцете й бяха загрубели като изсушена кожа, но нямаше ръкавици и дланите й вече бяха покрити с тъмни мехури.

— Насочете се към Портата на Аврелий — каза войникът на Корнелия. — Сигурно вече е опустяла. Ако търсят императора, сраженията ще се съсредоточат около двореца. — Той улови ръката на Корнелия и я дръпна към колесницата. — Качвай се, любов моя.

— Не. Не и без теб. И ти трябва да дойдеш — притисна се тя към него, но той я отблъсна.

— Няма място.

Колесницата, предвидена за един, едва щеше да побере трите, но не и едрия войник.

— Хайде! — повтори той.

— Не! — проплака Корнелия.

Откъм улицата долетяха крясъци и трясък на строшени дъски.

— Побързай! — подкани Диана.

Ръцете й пламтяха, едва удържаше Анемоите, които извиваха шии, отмятаха глави и цвилеха, захапали юздите.

— Корнелия — извика Лолия и се покатери в колесницата. — ИДВАЙ!

Корнелия поклати глава и се вкопчи отново във войника си, но той обгърна с длани лицето й и я раздруса.

— Аз ще се измъкна през задния вход — успокои я. — Ще се смеся с войниците. Ще ме вземат за един от тях. Ти няма как да се слееш с тълпата, скъпа. Качвай се.

Той я избута нагоре и тя едва успя да прескочи колелото, преди Червените да се спуснат диво по улицата. Корнелия извърна глава назад. По побелялото й лице се стичаха сълзи. Диана забеляза как по улицата притичва войник с извадена сабя.

— Марсела! — крещеше Лолия. — Къде е Марсела?

Корнелия само поклати безпомощно глава. Марсела я нямаше.

Червените препускаха по склона на Палатинския хълм, къщите и улиците се размазваха като в кошмар пред очите им по пътя за Марсово поле и Портата на Аврелий. Виковете станаха по-оглушителни и ненадейно ги връхлетяха.

— О, богове! — ахна Лолия и стисна малкия дървен кръст, който Тракс й даде.

— Милостива Юнона! — промълви Корнелия и заизрежда имената на предшествениците си, сякаш припяваше предсмъртна молитва.

Марсово поле беше изчезнало. Обикновено патрициите идваха тук да гледат и да ги видят; младите благородници се надпреварваха с конете си, а плебеите се тълпяха да позяпат лицата на знаменитостите, но сега всичко бе потънало под океан от кръв. Нападателите бяха щурмували Портата на Аврелий, а последните войски на Вителий бяха връхлитали отново и отново върху тях и мъртвите тела бележеха границата на всяка атака. Между ранените вече обикаляха мародери и търсеха ценни вещи. Други се тълпяха в безистените, наблюдаваха и залагаха, все едно са на състезание. Гореше храм и пламъците се виеха към здрачното небе, хвърляйки безумни скокливи сенки върху агонизиращите мъже. Легионерите надаваха победоносни крясъци, мъкнеха торби с плячка, размахваха мехове с вино и окървавените си саби. Диана видя как един мъж притича до група войници, посочи врата и закрещя:

— Вителий! Вителий!

Легионерите се втурнаха да разбият вратата. След миг отвътре долетяха женски писъци. Плебеят прибра няколко монети в джоба си и хукна ухилен към друга група войници, сочейки втора врата.

— Право напред! — извика Диана. — Няма друг път.

Размаха камшик и Анемоите й препуснаха към безумието.

Пиян легионер вдигна поглед, но докато успее да протегне ръка, те вече го бяха подминали. Ранен мъж изкрещя и Диана чу глухия удар, когато колелото прегази крака му. Двама плебеи се разбягаха от пътя им, войник с шлем с пера вдигна копието си да спре колесницата, но образите на всички се сливаха в неясно петно. Анемоите галопираха диво, прилепили уши до главите си, обезумели от миризмата на кръв под копитата им и кръвта във вените им, зовяща ги да тичат по-бързо, още по-бързо, и теглеха Диана извън колесницата при всеки опит да ги обуздае. Група легионери им изкрещяха нещо, извадиха късите си остриета и ги насочиха към конете, но Диана замахна към тях с камшика и от озъбеното лице на единия рукна кръв. После се сляха отново с лудешкия хаос. С огромен скок заобиколиха фонтана, където дузина ранени мъже виеха от болка и се мъчеха да се доберат до водата. Някъде пред тях се намираше Портата на Аврелий, отвъд нея — шосе, а отвъд него — свят, който все още пазеше разсъдъка си.

— Марсела! — изкрещя Корнелия. — Марсела!

Дръпна изопнатата ръка на Диана, Диана вдигна поглед и забеляза братовчедка си. „Мъртва е, сигурно е мъртва.“ Но Марсела беше жива и само боговете знаеха как Корнелия успя да я различи сред водовъртежа от тела. Стоеше в бледосинята си роба до олтара на Марс, косите й се развяваха около спокойното й лице — колона от лед, съзерцаваща кръвопролитието. Около нея се трупаха плебеи, окуражаваха вкопчилите се в мъртва схватка войници и залагаха шумно, но Марсела не помръдваше.

— Марсела! — нададе вик и Лолия и най-после Марсела ги чу.

Обърна глава и Диана видя спокойното изваяно лице и бдителните очи. В следния миг Марсела се втурна към колесницата.

— Диана, спри конете! Спри ги!