— Не мога… — отрони тя през зъби.

От изранените й длани струеше кръв, но тя се дръпна назад с цялата си тежест и Анемоите забавиха ход, громолейки с копита, с покрити с пяна тела, цвилещи като осакатените мъже във фонтана. Колесницата се наклони зловещо върху едното си колело и всички се вкопчиха в дъските, но не се прекатуриха. Конете се скупчиха, готови отново да препуснат, и този път откъснаха поводите от агонизиращите ръце на Диана. Разбра, че е безпомощна да ги удържи, но Марсела се намираше близо. Лолия и Корнелия протегнаха длани и я вдигнаха, полетяла, в колесницата точно когато Червените се впуснаха в лудешки галоп. Един легионер се опита да улови юздата на Борей, ала отскочи с писък, когато старият жребец посегна с разпенените си зъби и му отнесе ухото и половината буза. Кървящите пръсти на Диана се мъчеха да докопат поводите, но Марсела вече стискаше невредима гредите на колесницата, притисната между Лолия и Корнелия. Едва се побираха и Марсела висеше опасно от задницата на колесницата, но очите й сияеха.

— Къде отиваме? — извика тя.

Диана, която се бореше с конете, останала без дъх, не можеше да й отговори.

Портата на Аврелий зееше отворена. Наоколо се навъртаха половин дузина войници. Доловили тропота на копита, те застанаха на пътя, вдигнали копия да спрат колесницата, но Анемоите ги стъпкаха, без изобщо да забавят галопа си. Диана усещаше как колелата премазват телата и Корнелия едва не се изхлузи на земята, но Лолия я обгърна през кръста и я задържа. Притискаха се една до друга — четири Корнелии, скупчени зад четири побеснели коня. Първа Диана погледна небето и видя, че е паднала нощ, а после погледна назад и осъзна, че са напуснали града.

Глава двайсет и първа

— Къде сме? — примигна сънено Марсела в бледия утринен светлик и впери очи в прашните дъски над тях.

— В имението на Лин ап Карадок — прозя се Диана и се протегна, докато Марсела оглеждаше копите сено, куките за хамути и редиците дъсчени прегради. — Има иконом и няколко роби, но сигурно са избягали. Знам обаче, че Лин няма да възрази, ако отседнем в плевнята му.

— Защо не отседнахме в къщата му? — Марсела потрепери в утринния хлад и разтърка голите си ръце.

— О, няма как. Британците не обичат неканени гости. Никой не бива да влиза в дома им без разрешение.

— Какви странни неща знаеш, Диана.

„Е“, помисли си Марсела, „все пак копа сено е по-добре от нищо“. Въпреки че им отне половин нощ да стигнат до тук. По време на дългото пътуване в мрака Диана им обясни, че имението е близо до градските стени. Оказа се обаче доста отдалечено от Портата на Аврелий, през която избягаха. Диана спря конете в двора доста след полунощ и Марсела слезе доволно от колесницата след Лолия и Корнелия, добра се, куцукайки, до плевнята и се просна безмълвно в сеното.

Лолия спеше, сгушена на топка, и приличаше на връстница на Флавия, но Корнелия се разбуждаше. Марсела се прозя отново, а Диана подпря гръб с длани и се изтегна с гримаса.

— Никога не ме е боляло така — простена тя. — Дори след надбягването в Циркус Максимус.

Вдигна ръце в сивкавия утринен въздух и Марсела забеляза, че от покритите й с мехури длани се е стекла кръв към китките и е засъхнала на ръждиви ивици.

— Конете са ти разкъсали ръцете.

— Не им се сърдя. — Диана подръпна обичливо увисналите уши на стария жребец. — Препускат като богове.

Анемоите изглеждаха изтощени като Диана, все още впрегнати в колесницата, увесили муцуни до коленете. Бяха галопирали половин нощ и тичали в тръс още толкова, когато силите ги напуснаха, а дори след като ги прибра в плевнята, Диана не посмя да ги разпрегне.

— Ами ако се появят войници и се наложи да побегнем бързо?

Преди очите й да се затворят, Марсела видя как Диана се сгушва в краката на стария жребец, галейки едрия му нос, сведен до рамото й, и вперва бдителен поглед към пътя.

— Мисля, че вече може да ги разпрегнем — Марсела потърка отново голите си ръце. — Съмнявам се тази сутрин да ни нападнат мародери. Войниците ще се борят с махмурлука и ще гледат да си опазят плячката. — Тя махна към конете. — Да помогна ли?

— Ще им донесеш ли вода? Отвън има кладенец.

Марсела напълни четири ведра — по две наведнъж — а Диана започна да сваля каиши и ремъци. Първият жребец се отърси облекчено, когато хамутът се плъзна над ушите му и Диана му зашепна успокоително.

— Наистина си ненадмината, Диана — похвали я Марсела и остави ведрото пред коня. — Лолия каза, че си ги спасила с Корнелия. Не се съмнявам, че е вярно.

— Теб те грозеше истинска опасност. — Диана разкопча нагръдника от тежките гърди на стария жребец и погледна Марсела. — Какво правеше на Марсово поле?

Марсела сви рамене.

— Исках да видя какво ще се случи.

— Ами ако те бяха убили?

— О, не мисля — усмихна се Марсела. — Ти ме спаси, нали?

— Може би. — Диана погали копринената муцуна на втория кон, който залочи жадно от ведрото. — Всички щяхме да загинем, ако Вителий не ми беше дал конете.

— Вителий?

— Криеше се в конюшнята на Сините. — Диана метна настрани наръч сбруи. — Говорих с него. Беше…

— Какво? — припряно попита Марсела. — Разкажи ми!

Диана я погледна.

— Нищо. Даде ми конете. Сигурно вече е мъртъв.

— Защо си толкова потайна? — възкликна ядосано Марсела.

— Няма нищо интересно.

Диана преметна по едно въже около двете извити червеникави шии и жребците я последваха кротко като понита към конюшнята. Марсела подбели очи. Докато Диана настани конете в огражденията им и им сложи сено, засипвайки ги с още мили думи, Лолия и Корнелия се събудиха. Вече нямаше как да притисне Диана насаме и да я разпита за повече подробности. „За пръв път знае нещо любопитно“, помисли си Марсела ядосано, „и за пръв път си държи устата затворена.“

— Милостива Юнона! Кога намери време да приготвиш припаси? — възкликна Корнелия, когато Лолия затършува из вързопа си и извади хляб и сирене.

— Е, събирах сили да умра достойно, както си му е редът. — Лолия им раздаде по едно парче хляб. — Но си рекох, че ако случайно постъпим разумно, а не патрициански, и побегнем, няма да е зле да имаме нещо за хапване, малко пари и една-две допълнителни мантии…

Тя заизважда като фокусник монети, мантии и още храна.

Корнелия се засмя, но смехът й замря бързо и тя погледна през широките врати на плевнята към града.

— Тревожиш се за войника си? — попита Диана и се защура из плевнята да търси парцали, за да превърже покритите си със засъхнала кръв ръце.

— Войник? — Лолия бръкна до дъното на торбата.

— Не знаеше ли за любовника на Корнелия? — Марсела разстла мантията си върху сеното. — Тулия крещеше толкова силно, че сигурно са я чули чак в Галия.

— Знаех, разбира се. Много преди вас! Той е бил значи? Онзи войник в къщата. Дошъл е да те пази. Колко романтично! Кой е той? Кажи ни, скъпа — примоли се Лолия.

— Центурион Друсус Семпроний Денсус. — Корнелия отчупи парче сирене и отхапа малко. Марсела си помисли удивено, че дори да умира от глад, Корнелия никога няма да се нахвърли с вълчи апетит върху храната. — Бивш преторианец.

— Ето откъде го познавам! — възкликна доволно Лолия. — Беше ти телохранител! Отдавна подозирах, че ти е хвърлил око.

— Кога започна всичко? — почуди се Марсела. — Не си ми казала нито дума.

— Преди четири месеца — отвърна спокойно Корнелия. — И повече няма да го обсъждам.

— Дали е безопасно да се върнем в града днес? — Марсела разчупи на две парчето хляб и очите й проследиха пътя, отвеждащ към Рим. — Чудя се какво ли се е случило…

— Ако си толкова любопитна, върви си сама. — Диана превързваше разранените си ръце. — Ние ще останем тук няколко дни, докато нещата се успокоят.

— Кой те упълномощи да ни заповядваш? — настръхна Марсела.

Диана я изгледа невъзмутимо.

— Само аз мога да карам колесница. Пеша ли смяташ да се върнеш в града? Защото конете остават тук с нас, докато в Рим въдворят ред.

По лицето на Марсела се изписа гняв. Корнелия също не изглеждаше доволна — безпокоеше се за войника си — но Лолия се отпусна върху сеното с щастлива въздишка.

— Няколко дни сън в ароматното сено — истинско блаженство, въпреки че боде. Все ми едно дали ще ме изнасили някой легионер, стига да не ме буди. Бих могла да проспя дори секс с Фабий и това трябва да ви говори нещо. Богове! Надявам се наистина да е мъртъв. Ще ми подадете ли сирене?

Спаха почти през целия ден. Лолия се сприятели с безименното черно куче, което скиташе из плевнята, както и с конете, спасили живота им. Дори необузданият стар жребец не устоя на ласкавия й глас и й позволи да му сплете гривата на плитки.

— Явно — заключи Марсела — нито един мъжки екземпляр не е способен да устои на Лолия.

Марсела се взира дълго в шосето към града, прехвърляйки наум дузина различни варианти за изхода от стълкновението. „Веспасиан е император? Вителий е затворник? Вителий е мъртъв?…“

Собственикът на имението се върна едва по залез-слънце. Първа го забеляза Марсела — самотна фигура, крачеща по дългия склон на хълма към плевнята. Тялото й се напрегна в миг, ала после осъзна, че мъжът е само един. Държеше сабя, но вървеше твърде бавно за човек, жаден за битка.

— Диана! — извика Марсела. — Това ли е нашият… хмм… домакин?

Диана скочи от дървената ограда, откъдето наблюдаваше как Анемоите й подтичват във високата трева. Светлите й коси просияха под залезните лъчи. Погледна надолу към хълма, обърна се бързо и се спусна към наближаващата фигура. Пресрещна мъжа недалеч от входа на плевнята и Марсела ги чуваше, без да се напряга.

— Чудех се дали ще се върнеш, Лин.

— Върнах се — той я огледа и Марсела се запита дали не се кани да заопипва краката й, сякаш проверява мускулите и ставите на жребец. — Виждам, че си невредима.

— Аз и трите ми братовчедки — Диана посочи плевнята, а Марсела помаха леко от вратата и се оттегли в сянката, все едно не подслушва. — Настаних ги в плевнята ти. Нямаше къде другаде да се скрием. Не се безпокой — добави Диана, макар Марсела да не забеляза лицето на британеца да трепва, — не сме влизали в къщата ти. Не бих злоупотребила с гостоприемството ти. Но заех туниката ти. — Диана подръпна грубата тъкан. Стигаше й до глезените и тя я беше привързала на кръста със скъсан повод. — Дрехите ми са целите окървавени. Туниката висеше на пирон в плевнята, та реших, че правилото за неприкосновеността на домакина не засяга старите дрехи.

— Точно така — отвърна с официален тон британецът. — Сега ви каня — теб и братовчедките ти — в къщата си, въпреки че може да се върнете в града, ако искате.

— Защо? — Диана приведе глава към него. Непокорна къдрица се спусна над челото й като малък полумесец. „Олицетворение на богинята Диана повече от всякога“, помисли си Марсела. — Успокои ли се градът?

— Да. Вече усмириха легионерите. — Черното куче дотича при тях, размахало опашка, и Лин се наведе да го почеше между ушите. — Скоро ще свикат спешно заседание на Сената. Несъмнено ще потвърдят възкачването на Веспасиан на престола. Вече приветстват сина му Домициан в Домус Ауреа.

„Значи Домициан е оцелял.“ Марсела се изненада леко. И Сенатът вече се готвеше да даде благословия на Веспасиан? Тя пое дъх, молейки се британецът да продължи.

— Нов император… — Диана опря превързаните си длани в гърба си и го изви назад. — Винаги ще има император, със или без твоята намеса. Надявам се да го съзнаваш.

Британецът се усмихна и преметна дългата си сабя през рамо. Марсела ненадейно забеляза, че острието е потъмняло.

— Не си струваше — прецени Диана. — Надявам се да съзнаваш и това.

— Може би.

— Защо тогава?

Британецът помълча, прокарвайки пръст по опряното върху рамото му острие.

— От осемнайсет години съм в Рим — рече той най-сетне. — И всяка сутрин, когато се събудя, си мисля, че съм в Британия. Понякога ми се струва, че приятелите ми хлопат по вратата и ме викат на лов. Друг път е татко. Замислил е ново нападение срещу римска крепост и иска да поведа разузнавателния отряд, за да отклоним вниманието на противника. За миг-два усещането е съвсем реално. По-реално от всичко това — махна към хълма, конете, града. — По-реално от теб.

— И?

— Император Клавдий ни накара да се закълнем, че няма да напуснем Рим. Прииска ми се да го удуша. Татко спази клетвата, но той е мъртъв. Умря в плен. Бих убил Клавдий, ако беше жив, но… — Лин сви рамене. — И друг император върши работа.

Диана посочи сабята му.

— Най-добре я скрий.

Британецът не отговори. Клекна и напъха оръжието под купчина хамути в ъгъла на двора, без да отлепя поглед от нея. Марсела се почуди дали някога ще разбере цялата история.