„Свърши ли?“ Марсела чуваше този въпрос навсякъде, докато отмиваха кръвта и хората лека-полека се завръщаха към ежедневието. „Свърши ли?“ Не само дали е приключило кръвопролитието и дали е дошъл краят на управлението на Вителий, а дали всичко е свършило най-после.

Рим беше притихнал. Плебеите се прибираха забързано в залостените си домове, кръвта засъхваше в канавките, разбягалите се роби се връщаха засрамено при господарите си. Имението на семейство Корнелии представляваше развалина: мебелите — разбити или откраднати, половината статуи — счупени, вратите зееха. Къщата на дядото на Лолия се радваше на по-щастлива участ — избите с вино бяха пресушени, но задачата да ги опразнят очевидно е разсеяла войниците, та всичко останало бе недосегнато, с изключение на няколко счупени статуи, няколко откраднати дреболии и изпотрошената мозайка в преддверието.

— А за мозайката — поясни обичливо Лолия — е отговорна божествената Диана. Ще останете при мен, разбира се, докато разчистят всичко.

— Не мога — възпротиви се Корнелия. Макар и пребледняла от гаденето, което така и не успяваше да преодолее, тя забули коси с мантията си и се запъти решително навън. — Отивам да намеря Друсус.

— Какво й става? — почуди се Марсела и примигна, защото и двете й братовчедки се обърнаха към нея и я изгледаха странно. — Какво?

— Не се ли досещаш? — вдигна вежди Лолия. — Ясно е като бял ден.

— Кое е ясно?

— Бременна е — сви рамене Диана. — И кобилите изглеждат така. Напрегнати.

— Защо не ми е казала? — оплака се Марсела.

— Ти не казваш нищо на никого — напомни Лолия. — Защо ние да ти казваме?

— Но тя ми е сестра!

На другия ден Корнелия се прибра с омекнал, сияен поглед.

— Трябваше да ми съобщиш новината, Корнелия! — нахвърли й се тутакси Марсела.

Корнелия се изненада.

— Защо?

Марсела обаче забрави, че й се сърди, когато Корнелия й съобщи друга новина — че Вителий безспорно е мъртъв.

— Никой не знае как точно е станало — сбърчи чело Корнелия. — Скрил се в конюшнята и тълпата го е насякла на парчета или са го извели на стъпалата пред двореца и са го обезглавили. Както и да е умрял обаче, тялото му е хвърлено по Гемонийските стъпала. Друсус го е видял.

Марсела забеляза как Диана свежда глава. По-късно тя излезе, забулена с черен воал, и се върна с мрачно лице.

— Какво прави?

— Купих малък медальон на Сините — отговори Диана — и го погребах пред Гемонийските стъпала. На Вителий щеше да му хареса. — Изтри ръце в робата си. — Най-добре да му хареса, защото за пръв и последен път купувам медальон на Сините. Нищо чудно да се състезаваме заедно в отвъдното.

— И какво всъщност ти каза Вителий, преди да умре? — настоя Марсела.

Диана я изгледа презрително.

— Нали знаеш, че ще го изкопча от другиго?

— Но не от мен — Диана отметна черното було и излезе.

„Вителий е мъртъв“, помисли си Марсела. Беше се задържал на трона най-дълго от тримата императори през тази година, а сега идваше ред на четвърти. Сенатът определено не си поплюваше — обяви набързо Веспасиан за император и всички провинции го подкрепиха. Брилянтният му по-голям син Тит пристигаше да поеме командването на вразумените Източни легиони, а самият Веспасиан се очакваше само след няколко седмици. В Златния дом вече честваха Домициан като принц на Рим. Марсела го видя два дни след като се завърна в града. Крачеше като завоевател из атриума на Лолия, а шестима преторианци го следваха в стегнат строй.

— Стражите ми докладваха, че си тук — очите му стрелнаха робите, които събираха счупените мозаечни плочки под зоркия поглед на Марсела. — Наредих им да следят кога ще се върнеш.

— Невредима съм, както виждаш. — Марсела отпрати робите и се усмихна на Домициан. — Както и ти.

Беше чула, че се скрил в храма на Изида и се смесил с тълпата богомолци, докато насилието отшумяло. Не особено смело, навярно, но благоразумно.

— Сега съм принц на Рим. Разбра ли? — Върху туниката му вече грееше пурпурна ивица. — Казах ти, че един ден ще стана принц.

— Е, не си единственият принц на Рим — ведро отбеляза Марсела. — Кога пристига брат ти с войската си? Баща ти, предполагам, ще го обяви за наследник.

— Не разчитай много на това — намръщи се Домициан, сключи ръце около Марсела и я целуна.

Тя го остави да обсипе врата й с шумни целувки, питайки се кога ли ще угасне страстта му, щом вече е член на императорското семейство и нищо не му пречи да има всяка жена, която пожелае. „Аз притежавам най-красивите гърди в цял Рим“, рече си Марсела, „но сега той може да избира измежду всички гърди в Рим.“ Е, Домициан изигра ролята си и Марсела си помисли, че няма да се огорчи особено, когато хвърли око на някоя друга. Тя щеше да си намери нов поклонник, когото да насочи в интересна посока. Някой по-възрастен от Домициан, по-интелигентен и многообещаващ…

Големият син на Веспасиан — Тит — пристигна след седмица с първия от Източните легиони и продължи да въдворява ред, подготвяйки вещо празненствата, с които Рим щеше да посрещне баща му след още няколко седмици. Тит… Въображаемото перо на Марсела го екипираше замислено. Десетина години по-възрастен от Домициан, черноок и червенолик като брат си, но винаги усмихнат, за разлика от вечно намръщения Домициан.

— Тит беше най-добрият от съпрузите ми — Лолия сбърчи нос с известна симпатия към набития мъж, който влезе в Сената с бронята, която не сваляше от гърба си. — Почти не го виждах, но винаги се държеше мило. И изискано по свой начин. Домициан, разбира се, е пъпчив черноок грубиян. — Тя потрепери. — Винаги се вмъкваше в банята като малък, за да ме зяпа, докато се къпя. Още ли е влюбен в теб, Марсела?

— Няма да е задълго, сигурна съм.

Тит даде благословията си за официалното подновяване на търговията в Рим и дядото на Лолия се върна незабавно от Остия. Разпореди да възстановят мозайката и винарната още преди да е пристъпил прага, и след два дни организира пищно пиршество, за да скрепи връзките си с новия император. Почетен гост беше малката Флавия.

— Тя е изтъкната личност — повтаряше щастливо дядото на Лолия, наблюдавайки как правнучката му пришпорва Диана на четири крака в атриума, размахала дългостъблена лилия вместо камшик. — Внучка на императора! Това родство ще ти осигури какъвто жених пожелаеш, съкровище мое. Вече дойдоха да ти искат ръката, но отпратих всички. Никой не те заслужаваше. Сама ще си избереш съпруг и ще вдигнем сватба през новата година…

— Никой не ми е предлагал сама да си избера съпруг — оплака се Марсела. — „Ще се омъжиш за еди-кой си. Надявам се, че имаш подходяща роба; сватбата ще е след седмица.“ И толкоз.

Лолия обаче не я слушаше. Усмихна се замечтано, когато Тракс влезе в атриума, прегърна Флавия и я смъмри нежно.

— Благодаря — Диана се изправи и изплю панделката, която Флавия беше пъхнала между зъбите й вместо юзда. — Вече ще проявявам повече милост към впряга си.

Диана живееше отново при баща си, който се бе завърнал в Рим с току-що започнат бюст на новия император. Гай и Тулия се забавиха и Корнелия успя да разтреби цялата къща, преди да пристигнат. „Не че й благодариха“, помисли си Марсела, понеже Тулия веднага подхвана разпрата за развратното поведение на Корнелия, прекъсната в най-неподходящия момент от нашествието в Рим.

— Засега ще отложим спора, Тулия — Корнелия изгледа строго Гай. — Братко, искам да говоря с теб.

Вратата се затвори плътно зад гърбовете им.

— А аз ще огледам къщата! — обяви Тулия и изтрополи по коридора. — Не ми се мисли в какво състояние е. Кой знае в какво е превърнала свободните ми стаи тази разгулна уличница Корнелия.

— Всъщност всичко изглежда безупречно — обади се Марсела, когато Тулия се втурна към горния етаж. — Но ти несъмнено ще намериш за какво да се оплачеш.

— Почакай да кажа на Гай! — долетя гласът на Тулия отгоре. — От две минути съм си у дома, а ти вече се заяждаш!

— Само с теб, Тулия. Само с теб.

Същия ден посрещнаха гост — сенатор Маркус Норбан, освободен от затвора и дошъл да прибере малкия Паулиний.

— Маркус! — поздрави го въодушевено Марсела. — Радвам се да те видя отново.

— А аз се радвам на всичко, което не е каменна килия.

Той огледа атриума с петното зимна слънчева светлина и прозрачното езерце. Косата му — леко посребрена в началото на годината — беше побеляла напълно, а в ъглите на устните му личаха дълбоки бръчки.

— Болен ли си? — попита Марсела, забелязала, че накуцва по пътя към пейката, където го покани да седне.

— Счупиха ми рамото — отвърна кратко той, пусна пухкавата ръчичка на Паулиний и го побутна да отиде да си поиграе. — Тъмничарите не се държаха твърде любезно. Не го наместиха добре и сега ми пречи да пазя равновесие.

— Съжалявам, Маркус.

— Щеше да е още по-зле, ако братовчедка ти Лолия не ми беше изпратила тайно лекар.

Маркус завъртя болното си рамо и се усмихна накриво.

— Лолия ти е изпратила лекар? — примигна Марсела.

— Да. И кошници с храна и кани с хубаво вино. Не ми се мисли колко са й стрували подкупите. Сестра ти също ме посети няколко пъти да ми разкаже как е Паулиний — Маркус се усмихна отново. Този път нежно. — А дивата ти малка братовчедка Диана идваше всяка седмица и ми носеше книги от личната ми библиотека. Криеше ги под робата си и ги внасяше тайно, за да не полудея от скука.

„И аз трябваше да се сетя да го посетя“, помисли си Марсела. Да детронираш император се бе оказало толкова трудно занятие. Дали не можеше да направи нещо за Маркус сега, след като беше излязъл от затвора? Той наистина изглеждаше много достолепно в тогата — изкривеното рамо почти не се виждаше, а очите му бяха проницателни и будни както винаги. „Сенатор Маркус Норбан, потомък на император Август…“ Толкова интелигентен мъж, толкова уважаван в Сената, станал консул още на трийсет и три. Толкова уважаван, че трима императори тази година се бяха изплашили от влиянието му. Несъмнено се чувстваше оскърбен от причинените му злочестия.

„Чудя се дали си амбициозен, Маркус. Дали те блазни нещо повече от сенаторския пост.“

— Значи положението се е нормализирало — отбеляза ведро Марсела. — Но дали наистина е така?

Маркус наблюдаваше как синът му пляска с ръце във фонтана.

— Да се надяваме.

— Четирима императори! Милостива Фортуна! Какъв ли ще е Веспасиан? — Марсела си повя безизкусно с ветрилото. — Според мен никой от тях не може да ти съперничи.

— Нима?

Очите му не се отлепяха от малкия Паулиний.

— Да. И не съм единствената, която смята, че си достоен за император. Галба, Отон и Вителий несъмнено се плашеха от такава възможност. Не е ли жалко…

— Спри! — възкликна Маркус.

— Какво? — усмихна се Марсела. — Да спра какво?

— Не знам. Но стига — изгледа я със студени и изпитателни очи. — Никога не съм те харесвал, Марсела, и не разбирам защо. Умна жена си все пак, а аз винаги съм харесвал умните жени. Но не мога да се отърва от съмнението, че си интригантка.

Марсела отвори уста, ала за пръв път не знаеше какво да каже.

— Желая ти приятен ден. — Маркус стана и й протегна ръка, а малкият Паулиний дотича до него. — Не си добре дошла в дома ми.

Глава двайсет и втора

— Слава на боговете, че отвориха баните — въздъхна Лолия. — Кожата ми има нужда хубавичко да се поизпоти, за да се събуди. Тези смени на императори са ужасно вредни за тена.

— Да не говорим за смените на съпрузи — подсмихна се Корнелия и улови Лолия под ръка, а Лолия се засмя в отговор.

Прекосиха калдариума, заобиколиха фонтана в центъра, щуращите се насам-натам прислужници, групичките поруменели жени, увити в хавлии, и се запътиха към две мраморни пейки за масаж. Марсела плуваше в басейна в съседната зала, а Диана реши, че ще потренира, и тръгна, стройна и гола, към гимнастическия салон. Корнелия обаче се чувстваше доволна и ленива и искаше само един масаж.

— Погледни как си шепнат онези стари лисици. — Лолия отпусна порозовяло тяло сред вълните от пара и сбърчи чело към три трътлести матрони със злобни очи, които си шушукаха, закрили уста с длани. — Сплетници!

— Нека сплетничат — усмихна се Корнелия и се изтегна по гръб върху пейката за масажи. Ръката й неволно се спусна и погали корема й под хавлията. „Бременна. На двайсет и пет най-сетне съм бременна.“

— Сигурна ли си? — попита я Друсус, когато му каза през онази първа дълга нощ в Рим.

С прегръдката си едва не й счупи костите от облекчение, когато тя се появи пред прага на публичния дом. Скоро обаче облекчението се превърна в остро чувство за вина.

— О, богове! — ужаси се той. — Съжалявам. Трябваше да внимавам. Трябваше…

— Шшт… — Корнелия постави показалец върху устните му. — Знам какво да правя.