— Омъжена съм! — възрази Марсела. — Единственият ми дълг е към съпруга ми.

— Който не е тук. Кой друг ще се застъпи за авторитета му, ако не брат ти?

Абсолютно никой. В това се състоеше цялата прелест на дните, когато Луций пътуваше, а баща й водеше битки. Никой не пречеше на Марсела по цели часове да чете и да пише, приведена над писалището си. Месеци наред Марсела успяваше да забрави, че има съпруг и баща… докато не се появи Тулия с хищническите си очички.

— Луций Елий Ламия те е поверил на нас. А докато си в моята къща и се храниш на моята трапеза, ще спазваш моите правила!

— Твоята къща? — изстреля Марсела в отговор. — Тук господар е Гай, не ти.

— А ако съпругът и съпругата споделят едно мнение? — вирна нос Тулия.

— Не съм чувала Гай да говори, откакто се ожени за теб, Тулия. Има ли изобщо мнение?

Ако спореше само с Гай, Марсела знаеше, че ще удържи победа за не повече от десет минути. „Глава на семейство или не, законови права или не, той не е равностоен противник.“ Ала ако Гай беше копринена ръкавица, Тулия определено беше железен юмрук. На всичкото отгоре законите на Рим бяха на тяхна страна. Пари, дълг, традиция — троен остен, принуждаващ Марсела да играе ролята, която те й вменяват.

— Върне ли се Луций от Иудея, ще го принудя да си намери къща — изля гнева си тя пред Корнелия миналата седмица. — Този път ще му натяквам, докато получа каквото искам. Дължи ми го, пустият му скъперник!

— Опитай с мед вместо с оцет, скъпа — посъветва я сестра й. — По-ефективно средство за придумване на съпрузи е, повярвай ми. Ако проявиш поне мъничко загриженост за Луций — да му съдействаш в кариерата, да му родиш едно-две деца…

— Ти искаш бебета, не аз! Аз предпочитам сипаница пред бременност.

Корнелия смени темата. Марсела — също. Подкачаше сестра си за трапчинките, за назидателните речи. За царствения тон, когато я ядосат, но никога за деца.

„Не ставам за майка“, помисли си Марсела, „но съм готова да обещая на Луций бебе, ако ми осигури дом.“

Е, докато съпругът й се завърне, ще трябва да се задоволи с единственото си притежание: писалището — разхвърляно, покрито с пера и мастилници, заобиколено от рафтове със свитъци и бюст на Клио, музата на историята, която чудатият баща на Диана й подари проницателно за деветнайсетия й рожден ден. Кабинетът й беше тесен и прашен, но само неин.

Пропъди укорите на Тулия от съзнанието си, дръпна стола и се протегна за плочица. Под ведрия поглед на празните мраморни очи на Клио Марсела написа ново заглавие: „Сервий Сулпиций Галба, шести император на Рим. Мъж с велико родословие, служил дълго на Империята. С високо чело, признак на интелигентност, с изопнат гръб, признак на дисциплина. Лаещ глас, създаден по-скоро за военни паради, отколкото за официални трапези.“ Неотклонен поглед — добре, Рим обича непоклатими императори. Тесни устни — скъперничество; не толкова добре. Дори да са ексцентрични или луди, императорите непременно трябва да са щедри. Марсела бе дочула слухове, че Галба отказва да плати на преторианците дори полагащите им се премии.

— Прав е — одобри Корнелия, когато мълвата стигна до ушите й. — Галба иска да дисциплинира военните, да наложи по-високи критерии.

— Похвално! — съгласи се Марсела. — Военните обожават да ги дисциплинират, нали?

„Сториха ми се навъсени… стражите, които видях на сватбения банкет нощес.“

Марсела остави перото и се взря към рафта, където няколко скромни свитъка се редяха безупречно един до друг. Дори неспособни да творят история, жените несъмнено могат да я наблюдават, да я анализират, да я записват. Марсела вече беше написала хрониките на предишните римски императори — от божествения Август до безумния Нерон. „Какво падение.“ След Нерон, Галба нямаше как да не отбележи напредък. Историята на Нерон беше най-новата върху рафта, все още недовършена. Едва тази сутрин описа смъртта му с приятно чувство на безпристрастност. Все пак историците не бива да позволяват личното им мнение да обагря хрониките. Рисувайки въображаемия си портрет, тя отбелязваше доволно: „Корнелия Секунда, известна като Марсела — абсолютно безкористен и безпристрастен наблюдател на историческите събития.“

Да опише безпристрастно Нерон се оказа… трудно.

— Онзи инцидент в двореца… — подхвана веднъж Тулия същата пролет след случилото се. — Сигурно е било ужасно, скъпа. Разкажи ми.

— Трябва ли?

— Всеки се нуждае от съпричастен слушател в тежки времена.

— Нима?

— Марсела — отсече Тулия, загърбила милия тон. — Недей да се инатиш.

— Искаш да узнаеш всички подробности за император Нерон? Как мирише дъхът му? С каква помада си маже косите?

— Не…

— Убедена съм, че ти текат лигите да чуеш всичко пикантно, но няма да ти доставя това удоволствие.

Тулия излезе от стаята.

— Гай! Няма да повярваш как разговаря с мен сестра ти!

Е, излишно е да мисли за Нерон. „Сега имаме Галба.“ Старец, вярно, но изглежда сигурно, че ще посочи съпруга на Корнелия за императорски наследник. Марсела се усмихна, спомнила си царствените обноски на сестра си на сватбения банкет на Лолия. Величествените й жестове засенчваха сподирящия я Пизон. „Ако седне на трона, той ще е най-скучният император.“

— Марсела? — плах глас прекъсна мислите й. — Робите не чистят както трябва мозайките. Ще поговориш ли с тях?

— Това не е моя работа, Гай.

Тя не си направи труда да погледне брат си, сгънат одве под рафтовете над писалището.

— Да, но те не го правят нарочно, а Тулия ще нареди да ги наложат с камшици.

— Защо не си намери по-добра жена, Гай?

— Не започвай! — рязко я прекъсна той. — Татко ми я избра, преди да умре.

— А татко беше съвършен? — вдигна вежди Марсела.

Корнелия и Гай бяха твърдо решени да го запомнят така.

— Беше велик мъж!

— И ощастливи ли ни това величие? — сопна се Марсела. — Аз лично смятам, че великите мъже не заслужават толкова внимание.

Гай пристъпи неловко от крак на крак.

— Щастието не е истинският дълг на римлянина. Истинският му дълг е… хммм… дългът.

— „Да воюва“ щеше да прозвучи по-добре. Не те бива в епиграмите, Гай. — Както и в нищо друго, честно казано. — Марсела погледна брат си — висок, красив, с широко чело и изваян нос, ала някак си безличен.

Дори не се бе опитал да засенчи кариерата на баща им в легионите, а сега очевидно не впечатляваше и в Сената.

— Защо не ми напишеш няколко епиграми? — въздъхна Гай. — Ще ги повтарям на събирания и ще изглеждам умен.

— Само ако ми донасяш всички клюки от Сената — съгласи се Марсела. — Знаеш колко обичам новините.

— Ето ти една — той вдигна вежди, старателно оскубани по заръка на Тулия, „за да не заприлича на гъсеница“. — Носят се слухове, че губернатор Вителий в Долна Германия ще въстане. Дори ще се обяви за император като Галба.

— Вителий? — поклати глава Марсела. — Той е пияница. Видях го веднъж на празненството на една фракция. Едва се държеше на крака след първия час.

— Е, така говорят. Не че има значение. Всички знаят, че Пизон ще наследи Галба — лицето на Гай се разведри. — Колко добре за семейството ни, нали? Чудя се дали…

Докато брат й бърбореше, Марсела сведе поглед към хрониката си за император Галба. Едва беше започнала, но я побутна настрани. Реши да почака ден, месец, докато разбере що за човек е Галба. Освен това тронът променя хората. Кой знае в какво ще се превърне Галба след година-две?

„Кой знае в какво ще се превърна аз?“, помисли си Марсела. „Господарка на свой собствен дом? Историчка с публикувани трудове? Притежателка поне на мимолетно уединение?“

Не. Тази мечта определено не изглеждаше осъществима.

[1] Стола — дълга дреха с ръкави, която се носи върху туниката. — Б.пр. ↑

[2] Луперкалии — празници на 15 или 17 февруари, посветени на вълците (Луперк) и на бог Фавън. — Б.пр. ↑

[3] Префект — в общ смисъл — ръководен представител. — Б.пр. ↑

Глава втора

— Не е ли време да тръгваме? — Пизон пристегна наново каишката на сандала си и се намръщи. — Състезанието сигурно е започнало.

— Но ние не отиваме заради състезанието. — Корнелия прелисти дузина пергамента и рояк пъргави робини се втурнаха към нея. В преддверието им цареше трескава деятелност — носачите чакаха да ги отведат в Циркус Максимус, слугините държаха слънчобрана и ветрилото на Корнелия, неколцина освободени роби — кореспонденцията и мантията на Пизон. — Отиваме на арената, за да ни видят хората, да се представим. Вече си публична личност, а дълг на публичните личности е да впечатляват народа. Да оставят добро впечатление — ето, вземи тези…

Пизон разгледа купчината свитъци.

— Домашното счетоводство?

— Просто ги прелиствай задълбочено в паузите — усмихна му се Корнелия. — Отговорният императорски наследник е зает с държавни дела дори в празничен ден.

— Още не съм императорски наследник — смъмри я той, ала пое свитъците с усмихнати очи.

Ноември отминаваше под знака на ветрове и водопади от сухи листа. И на Луди Плебии, народните игри. Игрите не вълнуваха Корнелия, но дни наред Диана говореше само за тях.

— Няма да е истински фестивал — жалваше се тя. — На Галба му се свиди да отпусне щедри награди и колесничарите ще си пазят конете за състезанията на Сатурналиите[1].

— Дори любимите ти Червени? — не се стърпя Корнелия да я подразни.

— Червените не се състезават за пари — отсече Диана, — а за слава. Ще дойдеш, нали?

— Предпочитам конната надпревара пред умиращите гладиатори.

Корнелия ненавиждаше гладиаторските битки. Призляваше й при вида на многобройната публика — при това и зрители от добри семейства, не само плебеи, — жадна за кръв. От друга страна, състезанията с колесници вече не бяха мудните обиколки от детството й. Император Нерон беше луд по надбягванията — или просто луд — и макар да не одобряваше разточителството му, Корнелия признаваше, че резултатът е забележителен. Сега Циркус Максимус беше внушителна арена с венци от палмови листа за победителите, с централен подиум с пищни дърворезби и златни делфини, свеждащи носове при всяка от седемте обиколки. Място, което си струва да видиш и където си струва да те видят. А кого друг да види Рим, ако не съпруга й?

— Господарке — дотича задъхана прислужница и се просна върху сините плочки в преддверието. — Виното е доставено в ложата ви в Циркус Максимус.

— Както ви заръчах ли го затоплихте? Миналия път беше вряло… Дядото на Лолия ми подбра най-доброто от избите си специално за случая — обясни Корнелия на Пизон — фалернско, аминейско, номентанско…

— На потеклото му подобава да пие само обикновена бира — изкриви лице Пизон. — Вулгарен е като Хадес.

— О, съвсем не. Има изискан вкус. Именията на приятелите и роднините ни не могат да се мерят с къщата му, нито с колекцията му от статуи, нито с винарската му изба.

— Да, точно това имах предвид. Освободените роби трябва да живеят скромно, както изисква положението им. Не бива да надскачат потеклото си.

— Е, той ни помага много — промърмори Корнелия.

Меко казано. Дядото на Лолия раздаваше щедро подаръци и безспорно им оказваше неоценимо съдействие в други сфери. Под подозрителния поглед на Нерон и дори на предшественика му Клавдий семейството на Пизон преживя тежки времена — Корнелия и Пизон нямаше да успеят да запазят дома и фамилните си ценности без неговите своевременни заеми…

— Все пак не му подобава — намръщи се Пизон и Корнелия смени тактично темата.

Знаеше, че съпругът й обича всички да заемат отредените им места — патрициите с добра кръв и от добър род — в Сената, еквитите да им служат, плебеите — да служат на тях, а освободените роби да показват, че съзнават положението си в живота. Освободените роби, богати като Мидас, които раздават заеми, нямаха място в систематичния възглед на Пизон за Рим. Корнелия го потупа ведро по ръката и се обърна към прислужниците:

— Леда, Зоя, подредихте ли бръшляна и орхидеите в ложата, както ви показах?

— Да, господарке.

Още призори Корнелия отведе робините си в мраморната ложа на семейство Корнелий в Циркус Максимус, разположена високо над трибуните със зашеметяваща гледка към острия завой на пистата долу. Прислугата заравняваше пясъка по арената, а бледи слънчеви потоци обливаха едва горния край на трибуните, когато Корнелия започна да раздава заповеди на робите. Цветя, гирлянди от бръшлян, сребърни подноси и златни чаши за вино — беше решена да възнагради гостите си с повече от хубава гледка. Щеше да ги зарадва със зашумяна беседка — последен летен повей в бледосиния есенен хлад. Остави робите да прелитат из ложата като пчели, а тя се втурна обратно към дома с разрошени коси и порозовяло от вълнение лице, за да подготви и себе си, и съпруга си за внушителната им поява пред обществото.