Наблюдаваше с поруменяло лице и блеснали очи — Корнелия си я спомняше много ясно. Помисли си, че е от страх, от смайване… сега се почуди дали не е било от задоволство.

— Не толкова заради стореното — продължи Диана, сякаш произнася присъда, — а защото си се наслаждавала. Не те измъчват угризения. Не изпитваш и капчица вина.

— И защо? — Марсела взе отново гребена и го прокара през мократа си коса. — Всичко свърши добре.

Корнелия разпери пръсти в скута си и се втренчи в прясно лакираните си нокти, които отдавна не приличаха на изгризани израстъци, и проговори учтиво. Не вдигна очи, нямаше сили да погледне лицето на сестра си.

— Не искам да идваш на сватбата ми.

— Корнелия! — възкликна обидено Марсела. — Не го заслужавам. Нямаш представа колко се радвам, че откри своя центурион след смъртта на Пизон.

— Наистина съм щастлива, но Друсус сигурно ще постъпи отново в преторианската стража и ще охранява новия император. Ако ти подтикваш Домициан да създава неприятности на баща си, нищо чудно да убият и него. — Корнелия вдигна глава. — Затова не искам да идваш на сватбата ни с пожелания за щастлив живот.

Марсела изгледа и трите с обичайната си отнесена усмивка. Историчката Марсела, Марсела съзерцателката.

— О, богове — въздъхна тя.

Остави гребена, захвърли хавлията и тръгна към калдариума. За миг облаците пара погълнаха високото й голо тяло и тя изчезна.

— Пак мислиш — отбеляза Домициан.

— По природа съм такава, господарю — усмихна се Марсела. Домициан обичаше да го нарича така, но сега само се намръщи.

— Не харесвам жени, които мислят много.

— Защо тогава харесваш мен?

— Не знам. — Той сграбчи голия крак на Марсела и впи устни в глезена й. — Красива си.

Зацелува я по бедрото, отмятайки завивките настрани, и Марсела се облегна върху копринените възглавници. Роб с празен поглед стоеше до леглото и вееше с ветрило от паунови пера над главата й, а друг чакаше до вратата с вино и сладкиши, в случай че огладнее. „Най-доброто за принца на Рим“, помисли си Марсела. „И за любовницата му.“

Не влизаше в плановете й — всъщност беше убедена, че Домициан ще я изостави, след като сега всички жени се съревноваваха за императорското благоволение. Домициан обаче все още не беше погледнал към друга. И след като Маркус Норбан се отнесе толкова грубо с нея… е, Домициан й се стори далеч по-привлекателна перспектива. „По-добре да имам любовник, когото мога да контролирам, отколкото любовник със собствено мнение.“

Домициан обаче не беше единственият римски принц. Точно това си мислеше Марсела, когато Домициан я притисна към възглавниците и зацелува гърдите й.

— Срещна ли се вече с брат си? — прошепна тя, извила гръб към устните му.

— Когато пристигна.

— Много е популярен — констатира прямо Марсела, докато Домициан сплиташе пръсти в косите й. — Сигурно си чул овациите във Форума вчера. Баща ти кога ще го обяви за официален наследник?

Домициан се намръщи и се отдръпна.

— Може и да посочат Тит за наследник, но Несий ми каза, че няма да има синове. Значи аз ще получа короната и мен ще наричат цезар и бог. А теб — господарка и богиня.

— Милостива Фортуна! Колко величествено! — Марсела погледна към сивкавата светлина, процеждаща се през прозореца. — Зазори ли се вече?

Домициан я беше отвел за седмица в едно от наскоро придобитите си императорски имения в Арикия. В много подходящ момент при това. Трите й сроднички й бяха разгневени, трябваше да им даде време да им мине ядът. По-нататък щеше да посети сестра си и да я придума да се сдобрят. Корнелия несъмнено беше твърде погълната от новобрачно щастие, та да се цупи дълго. И без това, откакто като малки се сдърпваха за някоя кукла, не бяха се карали сериозно. Лолия… е, тя беше прекалено вятърничава да се сърди дълго, а Диана — прекалено плиткоумна; при следващата победа на Червените щеше да забрави свадата. И трите щяха да й простят скоро. Междувременно Марсела каза на Гай, че ще гостува на приятелка, направи се, че не чува мърморенето му, и тръгна за Арикия с Домициан.

За пръв път се влюбваха до полуда в нея. Забавно усещане наистина. Понякога Домициан не я пускаше да стане от леглото по цели дни, а ръката му винаги стискаше собственически или лакътя, или врата й. Подаряваше й бижута и после я заплашваше, че ще си ги вземе, присмиваше се на писанията й и после я молеше за прошка, разяряваше се, когато излезеше сама на разходка, и я обвиняваше, че се среща с друг любовник, а сетне я издърпваше в леглото, кълнейки се, че ще се реваншира. Марсела се забавляваше. И от време на време отваряше дума за Тит.

Толкова популярен, толкова обаятелен, толкова енергичен. Далеч по-перспективен от необщителния Маркус Норбан. „Щях да го направя император, но сега е обречен на посредствена кариера в Сената.“ Тит обаче според всички слухове таеше амбиции за императорската корона. Дали малкият брат би могъл да й послужи като мост към големия?

— Къде отиваш? — попита я рязко Домициан, когато стана от леглото.

— Време е да се прибирам у дома. Знаеш, че сватбата на сестра ми е скоро.

Марсела протегна ръце и двама покорни роби пристъпиха напред и започнаха да надиплят столата й около раменете.

— Оставаш при мен. — Домициан седна в леглото.

— Не мога. Ще се чудят къде съм.

— Вече не е необходимо да се безпокоиш за семейството си. — Домициан отметна завивките и стана. — Събери си багажа. Тръгваме.

— Какво си намислил, господарю?

— Не те засяга. Засега.

Той си навлече туниката през главата.

— Засега?

— Ще ти кажа, когато намеря за добре.

— А дотогава няма да узная нищо?

— Точно така.

Той излезе от стаята и зачака нетърпеливо в носилката, докато Марсела си събере малкото лични вещи. Когато се присъедини към него, косата й все още се спускаше свободно по гърба, както му харесваше, но той почти не я погледна. „Вече започнах да го отегчавам.“ Е, знаеше си, че няма как да разгаря дълго тази страст. А и не искаше. Много издръжливост се изисква да опитомяваш ревниви момчета.

Домициан не обели нито дума по пътя от Арикия и Марсела се подготви да я оставят безцеремонно пред прага й. Но носачите не забавиха крачка пред именито на семейство Корнелий с обновените му фонтани и тя вдигна вежди.

— Къде…?

— Шшт! — отсече Домициан и носилката скоро спря пред Златния дом.

— Защо не ме предупреди, че ще ме водиш в двореца? — попита Марсела. — Още веднъж в леглото, преди да ме отпратиш вкъщи?

— Ти си вкъщи.

— Моля?

Той сключи пръсти около китката й и я смъкна от носилката. Преди да успее да си поеме дъх, вече подтичваше по ниски мраморни стъпала, покрай двама любопитни роби, по коридор с колонада и по още един, който ги отведе от залите за пиршества към личните императорски покои. Най-после Домициан отвори двукрила врата и Марсела видя облицована със зелен мрамор зала с басейн, вграден в пода. Високи сводести коридори отвеждаха към други стаи.

— Новият ти дом — обяви Домициан. — Харесва ли ти?

— Не мога да живея тук — отвърна развеселено Марсела.

— Напротив. — Пот оросяваше долната устна на Домициан. — Тази сутрин информирахме съпруга ти, че вече не си му жена.

— Какво? — Марсела избухна в смях.

— Не ми се присмивай — намръщи й се той. — Сега си моя съпруга. Церемонията ще се състои утре сутринта.

— Баща ти няма да позволи!

Узнаеха ли, Веспасиан или Тит щяха да ги разведат набързо. Или щяха да го оставят на мира, разчитайки сам да поиска развод, щом страстта му охладнее.

Домициан повлече Марсела из другите стаи, бъбрейки на твърде висок глас. Лична баня, спалня с огромно легло… и огромен кабинет със сводести прозорци и цяла стена с рафтове, пълни със свитъци. Марсела прокара длан по гладката повърхност на писалището, вече заредено с празни пергаменти, восъчни плочици, подострени пера…

Навярно нямаше да е толкова зле да бъде съпруга на принца за няколко седмици или месеца. Като съпруга на Луций определено страдаше от всички неудобства на неомъжените жени и не ползваше нито една привилегия на омъжените. „А след като Домициан се отегчи от мен, може би няма да се омъжвам повече.“

Корнелия Секунда, известна като Марсела, съпруга на принц. Кому би хрумнало?

— Видя ли? — промърмори Домициан във врата й и я придърпа върху огромното легло. — Казах ти, че ще те имам.

— Колко си необуздан — прошепна му Марсела между целувките. — Брат ти ще се ядоса, нали знаеш?

— Все ми е едно какво ще си помисли.

Домициан задърпа трескаво полите й.

— Той е наследник, скъпи… Може да прави каквото си поиска.

Първо не усети болката. Само стъписването, когато Домициан я зашлеви през лицето.

— Не си играй с мен — спокойно я предупреди той.

За миг Марсела си помисли, че се е върнала в слънчевия атриум и Маркус Норбан я гледа с безучастно неодобрение… в банята, където Диана я гледа с презрение.

— Не си играя с теб — успя да промълви тя.

— Напротив. — Домициан беше проникнал в нея, отпуснал цялата си тежест върху гърдите й, но набитото му тяло замръзна за секунда и той се втренчи в очите й. — Играеш си с всички, Марсела. Много умело. Не обичам умни жени, но с твоя ум ще се примиря. Само не го използвай върху мен. Край на шушукането за Тит. Той не те засяга. Не те засяга и баща ми. Сега единствената ти грижа съм аз.

— Разбира се.

Марсела го прегърна помирително, но той отблъсна ръцете й.

— Ще се грижиш за домакинството ми — започна да изрежда Домициан и тежката му длан притисна гърлото й. — Ще топлиш постелята ми. — Пръстите му потънаха във врата й. — Ще ми родиш деца. — Сключиха се по-силно. — Това са задълженията ти, Марсела. Задължения на порядъчна римска съпруга. Нищо повече.

Тя се опита да проговори, но ръката му тежеше като наковалня върху гърлото й. Черни точици затанцуваха пред очите й. Той започна да се движи в нея и дланта му се отмести едва когато свърши в пълно мълчание.

— Отлично — бодро заключи той и стана. Марсела се надигна, борейки се за глътка въздух. — Ще изпратя един от икономите си да уведоми семейството ти и да ти донесе нещата. Това крило на Домус Ауреа е изцяло наше. Тази нощ на вечеря ще те представя на брат си. — Марсела се закашля болезнено и Домициан я изгледа със смътна изненада. — Не се притеснявай, Тит няма да се противопостави на брака ни. Нито той, нито баща ми искат да се женят пак. Устройва ги аз да имам съпруга, която да поеме досадните социални задължения. А като дъщеря на генерал Гней Корбулон ти си подходяща за съпруга на принц. Дори на император.

Марсела хриптеше, поемайки болезнено дъх. Ръцете й трепереха, а в корема си усещаше вледенена празнота. Още чувстваше дланта на Домициан върху гърлото си, виждаше странно празните му очи — очите на съвсем различно създание от жизнерадостния червенолик младеж, който стоеше сега пред нея, приглаждаше туниката си и бъбреше.

— Някой ден ще стана император. Несий го предсказа. Каза, че ще бъда господар и бог на Рим, а ти — господарка и богиня. Харесва ти, нали? — Отметна кичур коса от челото й. Марсела потрепери, но той не забеляза. — И, разбира се, за господарката и богинята на Рим, на първо място е съпругът. Ще се занимаваш със семейството и домакинството ми, а не с държавните дела. Никога не приемам съвети от жена.

Плесна с ръце и група робини влязоха в стаята. Поклониха се много ниско на Марсела. „Милостива Фортуна, преди мен ли са научили, че Домициан смята да ме направи своя съпруга?“

— Новите ти прислужници — посочи ги Домициан. — Облечи се за вечеря, но не носи зелено. Не харесвам зеленото. О — добави той, сякаш му е хрумнало току-що, — и никакво писане повече. Няма да ти остава време и не подобава на съпруга на принц. Ще използваш писалището само за писма. Естествено, аз ще ги чета, преди да ги изпратиш.

Диханието на Марсела излиташе на пресекулки. „Не, не, не“ — думата пулсираше в главата й като безсмислен рефрен, но когато отвори устни да заговори, дъхът й застина зад зъбите.

Влезе друга робиня, повела малко момиченце за ръка. Година-две по-малко от Флавия, но по-унило. Оглеждаше Марсела сериозно през завеса от права руса коса.

— Това е втората дъщеря на брат ми — Юлия Флавия — представи я нехайно Домициан. — Отдавна се разведе с майка й, както с онази празноглава уличница Лолия. Ще се грижиш за нея. Ще ти бъде от полза, докато се родят нашите деца. Доста старание хвърлих, сигурно вече са на път.

— Не — промълви Марсела, — не.

Домициан само махна с ръка.

— Брат ми ме чака. Подготви си сватбените дрехи за утре. Ще се видим на вечеря. — Целуна я небрежно по бузата и добави: — Не харесвам името Марсела. Ще го променим.