И излезе. Марсела се взираше след него смаяна; чувстваше се направо вкаменена.

— Домина — обади се почтително бавачката и побутна напред племенницата на Домициан.

Марсела махна с ръка да я отпрати. Вътрешният й глас виеше: „Не, не искам това. Не искам живот, изпълнен с деца и императорски пиршества, и грижи за домакинството. Не е за мен. Не е за историчката Марсела, не е за жената, свалила от трона четирима императори.“

Но край прага й вече се строяваха преторианци — да я закрилят и шпионират, — а любопитни придворни сновяха край колоните в коридора. Стена от хора, които винаги щяха да я ограждат, за да не се почувства никога сама.

„Ще бъда императрица, ако Домициан постигне своето“, помисли си Марсела с неподправен ужас. „И ще съм безсилна да сваля от трона когото и да било.“

Не, невъзможно. Домициан несъмнено щеше се отегчи от нея дълго преди това. Ще поиска развод и всичко ще се подреди постарому. „О, Фортуна, погрижи се да стане така и се кълна, че повече няма да се бъркам в императорските дела.“

— Домина — предпазлив глас прекъсна уплашените й мисли. — Добре дошла в дома на императора. Срещали сме се преди. Няколко пъти. Аз съм Несий.

— Несий?

Едва го чуваше.

— Моят господар Домициан беше така добър да ме назначи за императорски астролог.

Топчестият дребосък й се поклони — млад, но вече оплешивял, навлечен в нова тога с избродирани астрологически символи.

— Казал си му, че ще му стана съпруга, нали? — Ръката на Мрасела се стрелна напред и улови ръкава на астролога. — Е, вземи си думите обратно! Кажи му, че няма да съм добра съпруга, кажи му, че няма да му родя деца…

— Няма да сте добра съпруга — каза Несий. — И няма да му родите деца, но това не ме засяга. Сбогом.

Той си дръпна ръкава, ала пръстите на Марсела се впиха в плата. Виждаше втренчените погледи на робите, усещаше как пръстчетата на малката Юлия я теглят за робата, но не им обърна внимание.

— Какво искаш да кажеш?

— О, защо не отворих виночерпница? — изломоти Несий. Изопна рамене, без да среща очите й. — Не съм в състояние да ви помогна, домина. Съжалявам.

— Поне ми разчети звездите. Или ръката, ако е по-бързо… — „Ти не вярваш на астролози“, подигра й се вътрешният й глас, „нито на шарлатани, които гадаят на длан“. Все пак протегна ръка към Несий. — Казвай какво виждаш и предупреди Домициан, че му е писано да се разведе с мен след месец…

— О, не. — Несий скри ръце зад гърба си. — Вече съм виждал дланта ви. Стига ми толкова. Напивах се цяла седмица и едва не смених занаята. Не, благодаря, домина. Сама си тълкувайте бъдещето.

Марсела впи очи в него.

— Защо тогава каза на Домициан, че съдбата е отредила аз да му бъда императрица? Защо?

— Защото е така — отговори изморено Несий и се обърна към атриума.

— Това е нелепо! — Марсела тръгна след него. Робите се отдръпнаха да й сторят път, шушукайки неприкрито, а малката Юлия затопурка да я настигне. — Казваш на Домициан каквото иска да чуе. Залъгваш го със сладки приказки, за да си запазиш поста. Ти си мним…

— Да, и това ме задоволяваше. — Несий се извърна рязко към нея по средата на покрития със зелени плочки под на атриума. — Казвах на хората каквото искат да чуят — не много благородно, но ми плащаше сметките и спях спокойно. Докато не се натъкнах на окървавената ви ръчичка и сега всичко се сбъдва. Всичко! Имате ли представа какви неудобства ми създавате?

— Тогава разчети отново дланта ми! — изкрещя Марсела. — Промени видяното!

— Съжалявам, домина, но не е възможно. Ще станете съпруга на Домициан и императрица на Рим и нито аз, нито вие, нито някой друг е способен да го промени.

Марсела разтвори устни, сухи като пергамент. В ума й витаеше вихрушка от празнота. Малката Юлия я настигна и впи пухкаво детско юмруче в робата й. Несий погледна детето и потрепери.

— Грижете се за нея — поръча изморено той. — Иначе ще я сполети жалката ви участ.

Обърна се и се отдалечи бързо, разблъсквайки тълпата от посетители, скупчили се вече в атриума с надеждата да зърнат бъдещата съпруга на римския принц.

Марсела седна като отсечена върху зелените плочки.

— Той лъже… Лъже…

Малката Юлия пропълзя в скута й и се притисна към окаменялото й рамо. Марсела не я усети. Опитваше се отчаяно да повярва на собствените си лъжи.

Глава двайсет и трета

Първият ден на новата година принадлежеше на Янус — бога на дверите, на началото — и както винаги Корнелия и братовчедките й си размениха монети с раздвоения профил на Янус. Едното лице гледаше напред, а другото — назад, и едва ли някой би съумял да намери по-красноречив символ за първия ден на тази година. Корнелия гледаше напред към бъдещето като целия Рим, гледаше обнадеждено към император Веспасиан, който влезе триумфално в града… но очите й неволно се обръщаха и назад и тя с трепет си припомняше как посякоха един император във Форума, как друг император пое на север към поражение и самоубийство и как трети император умря сам и уплашен в конюшня. Трима мъртви императори и хиляди, загинали в опит да ги защитят.

Император Веспасиан влезе в града днес, в първия ден на годината, и по-късно Корнелия чу колко шумно са го приветствали. Но тя не беше сред посрещаните, защото трябваше да изрече други, по-важни думи.

„Quando tu Gaius, ego Gaia.“ Ръцете на Друсус притискаха трескаво нейните, докато декламираше ритуалния обет, и дори през червената мъгла на сватбения воал тя виждаше сълзите в очите му. Скромна сватба, само семейството и приятелите, скупчени около светилището — Лолия се надигаше на пръсти, Диана закъсня както винаги, родителите и сестрата на Друсус изглеждаха горди и малко срамежливи. Марсела не присъстваше — дори съпругата на принца очевидно разбираше, че не бива да се явява там, където е нежелана. Корнелия й беше благодарна.

Ръката на Друсус притисна отново нейната, когато свещеникът доведе бялата жертвена коза и Корнелия погледна мраморната статуя на Юнона, която я наблюдаваше отвисоко. „Усмихва ли ми се?“ Навярно.

Козата се изплъзна от ножа на жреца и побягна, блеейки, по улицата. Жрецът изруга, Корнелия се разкикоти, а Друсус така се запревива от смях, че не можеше да проговори.

— Оставете я! — извика Лолия от кръга гости. — Някоя жена от гетото ще забогатее с пълно виме с козе мляко. Това е по-добра брачна поличба от козята кръв по краката ни!

Корнелия се съгласи от все сърце.

Сватбеното шествие потегли развеселено към къщата на дядото на Лолия, който бе предложил да домакинства на гощавката. Друсус прегърна Корнелия и отметна воала й, за да я целуне.

— Вече си само моя — прошепна й и дланта му погали леко окръгления й корем.

— Само твоя — промълви в отговор тя.

Друсус изглеждаше много представителен в униформата в червено и златисто — отново центурион в Преторианската стража благодарение на император Веспасиан. „Толкова щастлива ли бях, когато се омъжвах за пръв път?“ Не помнеше. На този въпрос навярно нямаше отговор. Сигурно беше достатъчно, че и двамата й съпрузи бяха добри мъже.

— Милостива Юнона! — възкликна Корнелия, когато пристъпиха през огромните двукрили врати на атриума.

Около колоните се виеха гирлянди от мирта и жасмин, от фонтана се лееше фалернско вино, нежна музика се носеше из въздуха, аромат на десетки изтънчени блюда гъделичкаше ноздрите…

— Лолия, не биваше!

— Сватбата ти е малко прибързана, скъпа, но ще я отпразнуваме, както си му е редът. Дядо надмина себе си — Лолия се огледа доволно. — Толкова е забавно да планираш сватба, когато не се омъжвам аз.

— Само най-доброто за теб, скъпа моя — дядото на Лолия щипна обичливо Корнелия по бузата. — Моето съкровище ми разказа как си я утешавала, когато беше съпруга на онзи злобен кучи син Фабий Валент.

Корнелия погледна кръглото лице на дядото на Лолия, озарено отново от щастлива усмивка, и го прегърна. Спомни си как собственият й баща не присъства на първата й сватба и едва ги различаваше със сестра й.

— Грижиш се за мен повече от собствения ми баща — каза тя и разцелува дядото на Лолия.

Той й се усмихна лъчезарно, улови Друсус за ръка и го поведе към другия край на атриума.

— Ела с мен, момчето ми! Много гости искат да се запознаят с нашия смел войник. Да видим какво можем да направим, за да те назначат за командир в Терачина…

В атриума прииждаха хора, дивяха се на цветята и виното. Корнелия обгърна Лолия през кръста.

— Предполагам, че скоро ще се омъжиш отново?

— Да, за някакъв братовчед на Веспасиан — отвърна небрежно Лолия.

Носеше яркожълта роба, поръбена с бродерия, по-семпла от пищните рокли, които предпочиташе миналата година. Вместо рубини яркочервени макове красяха косите й.

— Май се казваше Гней Флавий. Или Публий Флавий? Е, скоро ще разбера.

— Домина… — познатият златокос гал се поклони на Лолия. — Икономът пита дали музикантите да започнат да свирят.

— Да, Тракс. И налейте виното, моля. — Лолия се обърна към Корнелия с ослепителна усмивка. — Длъжна съм да казвам „моля“, защото Тракс вече е свободен мъж. Освободихме го миналата седмица! Старая се да съм много любезна с него, за да не ме напусне.

— Съмнявам се — усмихна се Корнелия. Робът, всъщност — свободният мъж — застана мълчаливо до тях, а когато Лолия пъхна длан в неговата, пръстите му загалиха нежно ръката й. — Нов пръстен ли имаш, Лолия?

— Да — Лолия огледа възторжено простичката желязна халка върху безименния пръст на лявата си ръка. — Красив е, нали? Тракс ми го подари, когато го освободих.

— Къде ще сложиш пръстена на новия си съпруг? — попита весело Корнелия.

— О, над този. За нищо на света няма да го сваля.

Диана влезе в атриума в златиста копринена роба, драпирана високо отпред и разгалваща гърба й почти до основата на гръбнака. Стискаше приятелски под ръка мъж в тога, с посребрени коси и изкривено рамо. Едва след миг Корнелия позна Маркус Норбан.

— Маркус! — възкликна тя, когато той се приведе над ръката й.

Очевидно беше понесъл тежко затвора. Корнелия веднага се зарече да му намери добра съпруга. Сега, когато отново беше омъжена, искаше целият свят да споделя щастието й.

— Твой ред е да вдигнеш сватба — усмихна му се тя.

— О, не мисля. Нямам късмет с жените. Онзи Несий, за когото всички говорят, след като Домициан го назначи за императорски астролог, ме предупреди, че ще е много лоша идея да се оженя пак. Обикновено не се доверявам на астролози, но… — очите на Маркус се стрелнаха към Тулия, която потупваше Гай по рамото с острия си маникюр. — Не искам да предизвиквам съдбата.

— Глупости, Маркус — укори го Корнелия.

„Може би Диана е подходяща за него…“ Двамата се отдалечиха, потънали в дружески разговор. Диана обясняваше нещо, а Маркус я гледаше с предпазливо удивление. Сякаш е интересен природен феномен — ненадейна буря или двуглаво теле.

Лолия плесна с ръце и барабанчиците завъртяха палки в такт, докато гостите заемаха местата си. Не след дълго сватбената гощавка се развихри с пълна сила. Определено най-хубавата сватба от година насам, макар да не бяха малко! Дори робите изглеждаха радостни, смееха се и си говореха, докато разнасяха вино, сребърни подноси с плодове, печено прасенце с листенца от салвия и чесън. Друсус и Корнелия заеха почетното ложе; той се засуети с чашата й с вино, разреждайки го точно както го предпочиташе заради бременността. Корнелия се разсмя и го замери с гроздово зърно. Лолия държеше малката Флавия в скута си и я гъделичкаше с пауново перо, Тракс се навърташе дискретно усмихнат зад тях. Дядото на Лолия окичи палаво перуката си с лавров венец и се заприказва с мъж със зорки очи в императорска тога, очевидно подготвяйки нова изгодна сделка. Родителите на Друсус седнаха на ложето до сина си, а Корнелия бързо ги улови под ръка и ги разведе из залата, за да ги запознае с гостите, и сконфузените им лица постепенно се поотпуснаха.

— Братовчедките ти имат прекрасни роби — отбеляза свенливо сестрата на Друсус и Корнелия се зарече незабавно да подари на момичето нов гардероб.

Диана стоеше, облегната на колона, подхвърляше гроздови зърна във въздуха и ги улавяше безпогрешно с уста. Корнелия я прегърна през кръста и така наруши добрия й прицел.

— Закъсня за сватбата ми! — порица я тя. — Как мина състезанието?

— Червените победиха. Седем от осем. — Диана я прегърна, но внимателно, за да не притисне корема й.

— Не съм от стъкло, Диана, въпреки че съм бременна.

— Знам как да се държа с бременни кобили, но не и с бременни братовчедки — оплака се Диана. — Едва ли мечтаеш да те храня с гореща овесена каша и да увивам копитата ти в затоплена вълна.

Корнелия се разкикоти.

— Трябва да ме заведеш на състезание, преди да се превърна в лоена топка. Ти, аз и Друсус. Ще намерим време, преди да заминем за Терачина. — Бяха назначили Друсус в тренировъчния лагер там и Гай съвсем неочаквано им даде вилата като сватбен подарък въпреки възраженията на Тулия. Същата вила, където си бяха откраднали две щастливи седмици и мечтаеха за деца, гонещи се из лозята. — Знаеш ли? С Друсус си мислехме да си вземем няколко коня — додаде доволно Корнелия. — И да отглеждаме лозя. Друсус е решен да произвежда най-хубавото вино в района… — Усети, че Диана сдържа прозявка, но не успя да млъкне.