— Не — отвърна развеселено Диана. — Но ти и без мен си изпати достатъчно от жените, Гай.

— Аз ще се погрижа за него — ухили се Друсус и дръпна чашата с вино на Гай точно навреме. — Излитай от тук, ако искаш, момиче.

Празничното настроение още витаеше из улиците, когато Диана излезе от къщата и се качи в носилката. Хановете бяха пълни с доволни клиенти, децата тичаха, размахваха ярки панделки и си подхвърляха монети с лика на Янус. Годината на четиримата императори, така я наричаха вече. Дали тази година нямаше да е Годината на шестимата императори, или на тримата, или може би само на един-единствен?

Император Веспасиан сигурно вече пристъпваше в Златния дом за императорското пиршество, изморен и триумфален като победителите в Циркус Максимус. Диана му пожела успех. Той влезе в града зад безупречните си легиони. Носеше бронята си като втора кожа и караше колесница с два коня с ловкост, която Диана не пропусна да оцени. Умното му червендалесто лице вече й беше познато — виждаше го всеки ден, изваяно от мрамор върху работната маса на баща си, който дялаше старателно бюста на новия император.

— Още ли не е готов? — попита го Диана след парада.

Беше издялал много по-бързо бюстовете на Галба, Отон и Вителий.

— Мога да се позабавя с този — отвърна Парис, прокарвайки фини прорези в усмихнатото лице на Веспасиан. — Години, ако трябва. Този император ще управлява дълго.

— От къде знаеш? — Диана седна на ръба на работната маса и размаха крака.

— Изписано е върху лицето му. Има чувство за хумор. Всеки император трябва да притежава чувство за хумор. — След кратък размисъл додаде: — И многобройни легиони.

— Щом казваш.

Усети как я пронизва тъга по дебелия, пиян, жизнерадостен Вителий, който подкрепяше толкова гръмогласно любимия си отбор… Днес обаче едва ли щеше да остане доволен. Анемоите спечелиха седем от осем надпревари, а Сините всеки път финишираха последни. Прочутите им кестеняви жребци бяха изчезнали по време на метежа и сега разполагаха само с кранти. Диана се засмиваше от сърце всеки път щом си ги представи.

След един безкраен час носилката спря и Диана слезе. Колесничарските й медальони просияха на фона на последните слънчеви лъчи. Червените бяха изсекли медальон в чест на победата й на Циркус Максимус — с нейния профил и датата, но тя никога не го носеше. Висеше на почетно място над леглото й, точно до победната палмова клонка.

— Сигурно вече няма да ти е интересно да гледаш състезания — пошегуваха се братовчедките й. Нищо не разбираха. — След като участва лично в тях.

— О, не — отговори им спокойно Диана.

Единствената победа с нейните Четири вятъра й беше достатъчна. Никой не й се присмиваше вече, когато обикаляше в копринена роба конюшните; никой не я поглеждаше накриво, когато Анемоите пъхаха нетърпеливо муцуни в дланите й, сякаш й казват: „Помниш ли как летяхме заедно?“ В спалнята й имаше изсъхнала палмова клонка, умееше да кара колесница и въпреки че Анемоите щяха да се състезават още стотици пъти, никога нямаше да препускат с другиго така, както бяха препускали с нея. Конете бягат така само веднъж в живота си… или два пъти. Тя се усмихна, спомнила си как галопираха по време на метежа. Може би Несий наистина излезе прав — беше участвала в две надпревари.

А сега… какво?

Препаса полите си с пояса и забърза по дългия хълм към имението на Лин. Влезе по навик в конюшнята. Обикновено по това време той вече подготвяше конете за сън, но този път не го откри вътре.

— Лин?

Излезе на двора и заслони очи с длан, вперила поглед към оградата, където той често стоеше и се взираше на запад към Британия. Но сега не го намери и там.

Диана тръгна към къщата, надникна през вратата и го повика отново. Никакъв отговор. Поколеба се за миг, спомнила си келтските закони за гостоприемството, ала все пак влезе. Къщата с колони, макар и твърде просторна и разхвърляна, беше уютна. Черното куче я погледна и пак отпусна муцуна между лапите си.

— Лин?

Двама роби само я изгледаха и продължиха мълчаливо работата си. Диана ги подмина и тръгна към атриума в средата на къщата. Никакви каменни саксии, никакви декоративни колони — само квадрат с трева и вместо обичайното езерце в центъра камък. Тъмен чуждестранен камък, грубо издялан и изгладен отгоре като олтар. От Британия? Някак си беше сигурна, че е оттам.

Видя нещо върху него и го взе. Една от бронзовите гривни на Лин с преплетени листа и усмихнати лица.

— Прекалено ведра е за теб — каза му веднъж Диана, взряна в плетеницата от бронзови овали. Лежаха в плевнята, потта съхнеше по голите им тела, а ръцете им бяха сключени под главите. — Очаквах мечове и черепи.

— Беше на татко — обясни той. — Беше предводител на всички вождове, избран от друидите. Властелин на войната. Властелин на смъртта. Един друид му я даде. — Той докосна усмихнатите, изгладени от времето лица. — Да му напомня, че е и властелин на живота. Подари ми я миналата година, преди да умре.

Гривната беше още топла. Нещо лежеше върху камъка под нея — восъчна плочица, подписана, нотариално удостоверена, съвсем официална.

— Ако нещо се случи с мен — каза й веднъж Лин, — конете ми са твои.

Ала той, живял достатъчно дълго в Рим, разбираше тежестта на правилата, затова беше узаконил думите си. Конете, конюшнята, къщата, робите — всичко й принадлежеше.

— Мислил ли си да избягаш от Рим? — попита го веднъж Диана, докато лежаха в сеното, проследявайки с показалец стария дълбок белег върху гърдите му. — Да се върнеш в Британия?

— Да. — Рамото под ръката й се размърда неспокойно. — Дал съм обаче обет. Император Клавдий ме принуди силом, но ги изрекох.

— Не си ли заслужава да го нарушиш? Вместо да забиеш нож в гърдите си след няколко години?

Той разроши крайчеца на косите й с пръсти — дълги пръсти, мазолести и с тъпи върхове.

— Обетът е единственото, което отличава хората от зверовете.

Диана седна върху ръбатия камък в атриума и завъртя бронзовата гривна. Тежеше в ръцете й и миришеше на него.

— Миришеш на бронз — осведоми го тя първия път, когато се озоваха в сеното. — И на слама.

— А ти миришеш на кон — отсече той и прокара широка длан по голата кожа на извития й гръб.

Изглеждаше смаян, все едно се съмнява, че е истинска. Усмихваше се тъжно, сякаш недоумява как се е озовал в копа сено с момиче, което не е съвсем истинско.

Стана лесно. Блъскаха се заедно в колесници, вдигаха се от паднали колесници, превързваха драскотините си и масажираха схванатите си мускули, пиеха вино, риеха конски тор и спореха как се развъждат коне. По някое време включиха съвсем естествено и любовта.

Черното куче притича в атриума и Диана го почеса зад ушите.

— Ама че година! — възкликна гласно. — Каква година!

Каза същото на Лин миналата седмица. Сеното боцкаше голите й крака, а слънчевите лъчи се процеждаха като сияйни пръсти през процепите в покрива на плевнята.

— Лоша година. — Изглеждаше толкова мрачен, че Диана се приведе и го целуна леко по устните.

— Не съм срещала по-унил човек от теб — каза тя. — Хайде. Трябва да нахраним конете.

Тогава той се засмя — засмя се истински за пръв път, откакто го познаваше, докато измъкваха туниките си от сеното и си помагаха да се облекат.

Обгърна я през кръста и я смъкна от лъчистата тъмнина на плевнята — винаги една и съща — и рамо до рамо тръгнаха да нахранят конете, спорейки кога жребчетата трябва да се впрягат за пръв път в колесница — на три или на четири години.

Този буен смях с пълно гърло… щеше да го запомни най-ярко.

Диана вдигна очи към открития покрив на атриума. Наситен императорски пурпур обагряше небето горе, но на запад — към Британия — личеше ивица оранжева светлина. Представи си го как върви към нея — с широки крачки, изяждащи разстоянията, с меч, провесен край бедрото в бричове. Запита се дали Британия ще му се стори непоносимо променена; почуди се дали се връща да продължи борбата на баща си, или да умре в мир. После се усмихна леко и взе восъчната плочица. Корнелия отново имаше дом и съпруг; Марсела притежаваше власт, макар властта да се беше оказала нож с две остриета. А Диана?

— Аз ще отглеждам най-добрите коне в Рим — каза тя и решението прозвуча съвсем разумно.

Мислеше си понякога, че Лин ще й помага, но сега явно щеше да е сама. И това й се стори правилно.

Стана и наниза бронзовата гривна с усмихнатите лица над лакътя си. Черното куче я последва мълчаливо по коридора към конюшните.

Епилог

81 година след Христа

„За пръв път от години сме в тон“, помисли си Корнелия. Четирите Корнелии, всички облечени отново в еднакви цветове. Като целия град между впрочем, защото император Тит беше мъртъв и всички граждани на Рим носеха черно.

— О, богове! — промълви Корнелия на многолюдното погребение. — Толкова надежди възлагах на Тит.

Жизнерадостен и енергичен, интелигентен и прям — и мъртъв само след две години на трона.

Най-голямата дъщеря на Корнелия се притискаше към нея, несигурна какво става, но диреща утеха. Корнелия опря буза в меката й кестенява коса. Друсус държеше момчетата — по едно във всяка ръка — и те махаха на преторианците, сякаш са на парад.

— Всички възлагаха надежди на Тит — въздъхна Лолия, премести бебето си на другия хълбок и изви врат да вижда по-добре. Малката Флавия стоеше до нея — петнадесетгодишна! Къде отлетя времето? Беше сгодена за братовчеда на новия император и беше много изтъкната личност, но не чак толкова, че да откаже да носи първото от златокосите си полубратчета върху раменете си. Тракс стоеше зад тях както винаги. Съпрузите на Лолия все така идваха и си отиваха — стигна до седем, преди дядо й да почине, и след това заяви, че си дава почивка. Тракс обаче беше постоянно присъствие като въздуха. Римското общество отдавна не се впечатляваше.

— А сега — заключи мрачно Лолия — си имаме Домициан.

Ликуващи възгласи се понесоха като вълни над тълпата. Домициан приближаваше на сив кон в генералска униформа, с венец върху главата. Понаедрял в сравнение с деветнайсетгодишното момче, оженило се за Марсела, ала дълбоките му черни очи изглеждаха все така непроницаеми, когато се усмихна и помаха на вече своите поданици. С всяка изминала година хората шушукаха все повече за порочния му нрав.

— Няма ли някой да го каже? — Диана погледна братовчедките си.

Изглеждаше по-екзотична отвсякога; сред ореола от светла коса лицето й беше добило загар като старо злато от дългите часове с жребчетата под палещото слънце. Изтъкнати мъже продължаваха да обсаждат дома й с надеждата да се омъжи за тях, но Корнелия отдавна се отказа да й търси кандидати.

— Всички си го мислим, нали? Марсела най-после успя. Императрица е.

— Да ни помага Бог. — Лолия докосна малкия златен кръст, който висеше на врата й — брат близнак на дървения около врата на Тракс. — Ето я.

Корнелия усети как гърлото й се стяга, когато погледна към жената в златната носилка зад император Домициан. Марсела махаше на множеството с хладна длан, с безучастна, еднообразна усмивка. „Малката ми сестра.“ Макар в това съвършено мраморно изваяние да не бе останало нищо от сестра й. През тези дванайсет години Корнелия не си бе разменила нито дума със сестра си извън задължителните безсмислени любезности.

Корнелия се протегна към ръката на Друсус и той притисна успокоително дланта й. Домициан изчезна от погледите им, сподирян от императрицата си. Овациите го следваха като грохот на лавина. Единайсетият император на Рим.

Многобройният му антураж се точеше като върволица след него. Корнелия забеляза императорския астролог в тогата му с избродирани звезди — хороскопът му й бе предсказал три дъщери и две момчета, тоест щеше да роди още една дъщеря. Е, ако можеше да се вярва на хороскопи… Диана помаха енергично на Маркус Норбан, назначен отново за консул. Никой друг не би могъл да накуцва толкова изискано.

— Питам се… — подхвана Друсус, но замълча.

Корнелия не полюбопитства какво го измъчва. Нито пък братовчедките, станали й повече сестри, отколкото родната й сестра. Всички си задаваха същия въпрос. И четирите помнеха как стояха на стъпалата пред храма на Веста, когато градът се беше разбунил, и споменът остави неизличима диря. Десет мирни години под властта на Веспасиан, още две мирни години под властта на Тит, но и трите неволно се питаха винаги когато на трона сядаше нов император.

Докога?

Диана сви ъгловатите си рамене.

— Елате на състезанията днес — предложи тя. — Червените са вечни.

За разлика от императорите.

Исторически бележки

В действителност император Веспасиан влиза в Рим едва в края на следващата година след преврата му, но не устоях на изкушението да позволя на читателя да зърне лицето на мъжа, сложил най-после край на безумната Година на четиримата императори. Веспасиан е проницателен, с чувство за хумор, разумен и интелигентен и управлението му слага началото на епоха от насъщен за Рим мир. Наследява го брилянтният му син Тит, а след него — вторият му син Домициан, който се оказва по-непопулярен, но тази история е разказана в друга книга — „Господарката на Рим.“ Основните събития в тази книга — смъртта на Галба, убийството на Пизон пред храма на Веста, речта и самоубийството на Отон след битката край Бедриакум, любовта на Вителий към храната и Сините, метежите в Рим, връзката на Домициан с омъжена жена — са засвидетелствани в историята, както и много от героите в „Дъщерите на Рим.“ След скандалната си афера Домиция — дъщеря на известния генерал Гней Корбулон и преименувана тук на Марсела, — преживява две мрачни десетилетия като съпруга на Домициан; впоследствие той я намразва, но не я освобождава от мъртвата си хватка. Сестра й Корнелия, по-голямата дъщеря на Корбулон (също наречена Домиция, но преименувана от мен за яснота) е смътна историческа фигура и потъва в домашна анонимност. Бракът й с Пизон Лициниан е моя измислица, въпреки че Пизон наистина е съществувал и е убит от преторианците, които отсичат главата му, за да я покажат на новия император, а по-късно я продават на семейството на Пизон. Центурион Друсус от Преторианската стража също е историческа личност, макар хрониките да документират, че е загинал в нощта на убийството на Галба в безплоден опит да спаси живота на Пизон. Този край ми се стори несправедлив за толкова смел и предан войник и му отредих по-щастлива участ в „Дъщерите на Рим.“