— Какъв генерал си, мила моя! — възкликна Пизон, докато Корнелия наместваше диплите на тогата му над раменете. Не се приведе да я целуне, разбира се, не и пред робите, ала очите му грейнаха одобрително. — При това красив генерал.
— Де да не се налагаше да нося червено! — проплака Корнелия и сведе поглед към тъмночервената роба, поръбена с черни кехлибари. — Диана се закле да се държи прилично днес, ако сложа червено в чест на безценния й отбор. Не ми отива много. Защо не подкрепя Зелените?
— Глупости, червеното ти стои прекрасно. Поседни, скъпа, тичаш от ранни зори.
— Искам всичко да е както трябва. Все пак и императорът навярно ще се отбие.
— Съмнявам се. Не харесва фестивалите.
— Но харесва теб — Корнелия се протегна и приглади непокорния кичур коса на съпруга си. — Може би ще го оповести днес.
— Защо днес?
— Напоследък си спечели доста неприятели с новите данъци…
Всички в Рим знаеха, че суровите ковчежници на Галба са погнали позлатените лентяи от двора на Нерон и са им отнели и последния грош, отмъкнат от хазната. Мнозина недоволстваха, разбира се, че сбръчканите, алчни ръце на Галба прибират къщите, скъпоценностите, робите и земите им, но Корнелия не възразяваше. Всички знаеха, че Нерон е изпразнил хазната. Никой ли не се замисляше, че ще удари часът за равносметка?
Хората обаче роптаеха. Галба трябваше да ги успокои, да им предостави нова тема за обсъждане.
Императорски наследник например. Млад, красив, способен и енергичен наследник.
— Изглеждаш много представителен, Пизон. Много изискан. Много царствен. Да тръгваме ли?
Излязоха на огрените от ослепителното слънце стъпала. Пизон вдигна ръка да докарат носилката, а Корнелия скри лице под слънчобрана.
Откъм слънчевата пелена долетя мъжки глас:
— Сенатор Луций Калпурний Пизон Лициниан?
Корнелия примигна и видя застаналия пред стъпалата войник.
Войник в пълно снаряжение и с шлем с червени пера. Зад него чакаха половин дузина стражи.
— Да? — гласът на Пизон прозвуча по-остро.
— Центурион[2] Друсус Семпроний Денсус от Преторианската стража. — Мъжът пристъпи напред и стегнато отдаде чест. — Императорът ми възложи честта да ви служа като ескорт и телохранител. На вашите заповеди, сенаторе.
Преторианската стража. Подчинена само на императора. Или на членове на императорското семейство.
„На вашите заповеди.“
Корнелия усети как по лицето й се разлива усмивка, но я прикри зад маска от цялото равнодушие, което успя да събере. Пизон изглеждаше невъзмутим като сфинкс — сякаш императорските стражи са го сподиряли по петите, откакто се помни. Корнелия едва не се пръсна от гордост.
— Благодаря, центурионе — чу Пизон да казва. — Ще се радваме да ни придружите до Циркус Максимус.
— Сенаторе!
Центурионът отдаде отново чест и преторианците се строиха зад носилката. Пизон кимна на центуриона, че е свободен, но Корнелия се спусна по стълбите.
— Друсус Семпроний Денсус ли казахте?
— Да.
Той свали шлема и се поклони, а Корнелия зърна по-млад мъж, отколкото очакваше, с буйни кестеняви къдрици въпреки късата подстрижка. Изглеждаше набит и широкоплещест в униформата, но не беше висок. Обикновено тя накланяше глава назад, за да срещне очите на съпруга си, а на ръст центурионът беше почти колкото нея.
Корнелия му протегна усмихнато ръка.
— Приветствам ви с радост, центурионе. И ви поверявам грижата за съпруга си.
— Гарантирам с живота си, домина[3].
Центурионът склони глава над ръката й. Усети загрубелите му пръсти. Загрубели от императорския меч, който сега принадлежеше на нея и на Пизон.
Корнелия забеляза израженията на гостите си, когато с Пизон влязоха в ложата позакъснели, но тъкмо навреме за втората надпревара. Видя как очите им оценяват цветята, виното, преторианците и… съпруга й.
Сега поклоните бяха по-дълбоки. Усмивките — по-любезни. Гласовете — обагрени със страхопочитание.
„Ще стане“, удивено си помисли Корнелия, проправяйки си път с кимане и усмивки през тълпата доброжелатели. „Наистина. Съпругът ми ще бъде императорски наследник.“
Махна на прислужницата си да застане до нея със слънчобрана. Дори чипоноса и с трапчинки, съпругата на принца на Рим не можеше да си позволи слънчев загар.
* * *
Семейството изнасяше вихрен спектакъл. Братовчеди, които Марсела не беше виждала от години, влитаха в ложата на Корнелий, дочули мълвата за височайшето благоразположение към Пизон. Той изглеждаше доволен и малко замаян, а окото на Корнелия, разбира се, не трепваше, сякаш цял живот са я охранявали преторианци. Тулия измери с презрителен поглед столовете от разноцветно дърво и украсените с гирлянди маси и изсумтя:
— Прекалила е с орхидеите… щях да й кажа, че бръшлянът и розите са по-подходящи за есента…
— Ако те беше попитала — отвърна Марсела на снаха си. — А защо да иска съвет от теб? Засенчва те без ничия помощ.
Марсела остави Тулия да се мръщи над чашата си с вино и се обърна усмихнато към най-близкия роднина:
— Маркус! Радвам се да те видя отново. Не сме се срещали от цяла вечност.
— Марсела…
Той приведе глава над протегнатата й ръка — сенатор Маркус Вибий Август Норбан, бивш съпруг на Тулия и далечен братовчед на Марсела; по линия на някаква незаконна любовна афера внук на император Август. На Марсела й се стори, че съзира чертите му у Маркус, който изглеждаше толкова благородно и внушително в снежнобялата си тога, сякаш е издялан от мрамор, за да го издигнат върху сградата на Сената. На всичкото отгоре не беше отегчителен — всъщност беше сред малцината братовчеди, които Марсела понасяше.
Усмихна се отново, а той я измери с одобрителен поглед. Марсела се зарадва, че е облякла бледорозовата си стола с дузини ситни дипли като храмови колони. Не носеше бижута — миналата година Луций подкупи губернатора на Долна Германия с последната й перлена огърлица — но Марсела знаеше, че привлича внимание и без украшения. Нищо че смуглата й кожа отстъпва пред светлото лице на Лолия, косите й изглеждат кафяви като сухи листа на фона на буйните тъмни къдрици на Корнелия, а чертите й бледнеят пред красотата и изяществото на Диана. Марсела се смяташе за горда притежателка на най-прекрасните гърди в целия род. „Да не кажа в цял Рим“, току въздишаше завистливо Лолия. „Какво не бих дала за фигура като твоята!“ Сега Марсела доволно отбеляза наум, че дори учени като Маркус Норбан не остават равнодушни към прелестите й.
— Съжалявам за сполетелите те напоследък злочестия, сенаторе. — Кръвната връзка на Маркус с император Август очевидно изнервяше Галба, защото още щом надяна пурпура, той побърза да отнеме голяма част от земите и именията на сенатора. — Намирам го за несправедливо.
— И преди съм бил трън в очите на императорите — отвърна сухо Маркус. — Предполагам, че ще оцелея.
— От друга страна, съдбата ти се усмихна.
— Нима?
Той вдигна посребрените си вежди — беше едва на около трийсет и пет, но косата му сивееше отчетливо по краищата.
— Освободи те от Тулия, разбира се — сниши глас Марсела. — Това несъмнено е повод за поздравления.
Той се усмихна — твърде учтив, естествено, за да петни жена. Дори жена, която несъмнено го заслужава. Защо на най-добрите мъже винаги се падат най-противните съпруги?
Поне тригодишният син на Тулия и Маркус приличаше на баща си. Малкият Паулиний стоеше ококорен и благовъзпитан до Маркус, напълно пренебрегнат от майка си, и когато сенаторът извади документите, които винаги си носеше на състезанията, Марсела се приведе и зашепна в малкото ушенце. Паулиний кимна щастливо, изтрополи нанякъде и след пет минути ги сепна крясъкът на Тулия, открила бръмбар в чашата си с вино.
— Марсела, ще ми доведеш ли Диана? Изчезна в конюшните. — Корнелия извъртя очи към небето. „Още няма деца“, помисли си Марсела, „но е усъвършенствала нетърпеливата майчинска въздишка.“ — И, разбира се, Лолия флиртува с новия ми центурион. Кълна се, ако не беше ти, другите две щяха да ме подлудят!
— Радвай се тогава, че имаш мен.
Конюшните в Циркус Максимус е съвсем друг свят, мислеше си често Марсела. Шумолене на сено и ругатни на коняри, скърцане на колела, мъже, търчащи напред-назад с купища сбруи под мишница. Гълчавата на тълпата по трибуните се просмукваше долу, колесничарите шепнеха молитви и поглаждаха амулетите си, жребците цвилеха с пълно гърло. Друг свят, където Марсела определено нямаше място, както конярите, колесничарите и дори конете очевидно разбираха, оглеждайки я подозрително как пристъпва предпазливо през сламата и конския тор. Колкото и странно да изглеждаше обаче, това бе светът на Диана.
Марсела откри най-младата си братовчедка в отделението на Червените, до директора на фракцията — трътлест плешив мъж на име Ксеркс с вид на крастава жаба. И двамата се взираха съсредоточено в четири сиви жребеца, завързани за гредите на конюшнята.
— Остаряват — констатира Диана. — Трябва ни резервен впряг.
— Имат сили за още няколко победи.
Диана мина зад конете, твърде отблизо поглади лъскавия хълбок на единия, но конете сякаш никога не ритаха Диана. И тя като Марсела се набиваше в очи тук — прелестно малко създание в огненочервена коприна и светла коса — но никой не я поглеждаше повторно. Директорът на фракцията вдигна ръце още когато откри осемгодишната Диана да си играе невъзмутимо под корема на жребец, сритал в главата поне четирима коняри. Каква шумотевица вдигна семейството тогава!
Диана отстъпи назад, задъвкала разсеяно сламка сено.
— Кой ще ги кара, Ксеркс?
— Гръцко момче. Спечели няколко надбягвания в Циркус Фламиний. Има здрави ръце.
— Ще бягат ли и ръждивите?
Всяка фракция можеше да се състезава с по няколко впряга.
— Да. Ще ги води Таркин.
— Ще спечели, ако противните Сини не му изиграят някой номер.
— Диана! — прекъсна брътвежа им Марсела. Иначе Диана щеше да осъмне тук. — Корнелия ме изпрати да те взема. Вманиачила се е всичко да е по мед и масло.
— Вървете с нея, мадам — промърмори Ксеркс. — Ще изплескате с тор красивите си сандали.
Диана пристъпи напред, улови единия сив жребец за муцуната и дръпна главата му надолу. Ръцете й изглеждаха твърде крехки да удържат едрия кон, но жребецът приведе широката си муцуна и впи необуздан поглед в мечтателните синьо-зелени очи, принуждаващи половината мъже в Рим да заекват като хлапета.
— Препускай бързо — каза Диана на коня. — Спуснат ли флага, полети като мълния!
Жребецът изпръхтя в дланта й, а алените ширити в сплетената му грива се разлюляха в ритъм с червените панделки в косите на Диана. Марсела я дръпна отново за лакътя и конярите се втурнаха към тях с червения хамут. Зад тях стоеше колесницата, прикрепена хлабаво между две позлатени колела. Върху нея се възправяше главата на огнения бог с алени змии вместо коса. Колесничарят чакаше вътре — кльощаво тъмнооко момче, връстник на Диана, и тя го изгледа през рамо, докато Марсела я теглеше през вратата на конюшните.
— Ще ти изхвръкнат очите! — Спря да издърпа няколко сламки от косата на Диана. — Да не би най-сетне да си се влюбила? Лолия ще остане много доволна.
— Не съм влюбена в него. — Диана махна с ръка, отблъсквайки и предположението, и ръцете на Марсела. — Искам да съм като него.
И още как. Мнозина разнасяха слухове за репутацията на Диана, но Марсела не вярваше, че най-младата й братовчедка витае из конюшните заради колесничарите. Десетки благороднички охотно биха приютили в постелите си някой известен състезател, но не и Диана. На празненство на фракциите по време на Луперкалиите миналата година Марсела забеляза как най-известният колесничар на Сините прокарва пръсти по врата на Диана. Покани я да се разходят из облените в лунна светлина градини, но Диана го измери с равнодушен синьо-зелен поглед и му отговори:
— Не бих излязла дори от пламнала къща с мъж, който взема толкова лошо завоите.
Не беше от момичетата, из чиито умове се въртят купи сено.
Ако изобщо имаше ум. Марсела не беше сигурна. Доколко са способни да мислят конете?
Диана я изгледа свирепо, когато поеха по широката пътека извън конюшните.
— Не си облякла червено.
— Розово е. Нюанс на червеното.
— Няма розов отбор!
„Да… Очевидно умът не е много.“
Върнаха се в ложата на клана Корнелий. Диана целуна по главата витаещия си из облаците баща. „Красив като дъщеря си“, помисли си Марсела, „и също тъй смахнат.“ Запленените римски жени го наричаха Парис — като принца с прелестно лице, спечелил сърцето на Елена от Троя. Бащата на Диана обаче не създаваше главоболия като онзи Парис. Всъщност той се интересуваше само от мрамор и скулптури. „Семейството му завижда, че е толкова добър ваятел.“ Дори сега той оставаше глух за всички опити да го заговорят и скицираше статуи.
"Дъщерите на Рим" отзывы
Отзывы читателей о книге "Дъщерите на Рим". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Дъщерите на Рим" друзьям в соцсетях.