— Хубаво лице — каза той на стреснатия центурион на Корнелия, Денсус или както там му беше името. — От теб ще излезе чудесен Вулкан. Или Нептун, ако имаше брада. За колко време ще ти порасне брада? Профил, моля.

— Ммм… — заекна центурионът. — На служба съм.

— Можеш да служиш и в профил, нали? Извърни се.

Диана се взря в центуриона и редицата мълчаливи преторианци край стената зад тях.

— Какво правят тук? — попита тя Марсела. — Ще ни арестуват ли?

— Не, това са новите играчки на Корнелия. — Марсела си взе шепа гроздови зърна от сребърна купа. — Скоро ще провъзгласят Пизон за наследник.

— Пизон харесва конните състезания — обнадежди се Диана. — Няма да отменя фестивали, когато стане император, нали?

— Той харесва всичко и няма да отменя нищо. Двоумението ще го съсипе.

Марсела погледна към съпруга на сестра си, който стискаше чаша вино в ръка, заобиколен от неколцина сенатори. Кимаше сериозно. Както винаги. „Луций е ужасен“, помисли си Марсела, „но осем години с Пизон щяха да ме уморят от скука.“

— Безценните ти Червени са в безопасност — добави тя.

— Не се шегувай. Колесничарите ще бездействат през зимата, защото Галба отменя празненства наляво и надясно. Нарича ги „безогледно разточителство.“ — Диана се облакъти на мраморната балюстрада и огледа арената с фантастично резбованата й спина[4] и златните делфини, затворили уста и завити за дългата зима на Галба. — Конете ще изгубят форма.

— Успокой се. Галба ще умре скоро.

Диана я погледна.

— А всички се стъписват от мен!

— Аз се разхождам с пергамент и пера, не с колесничари — весело отвърна Марсела и се пресегна за още грозде. — По-порядъчно занимание.

Диана насочи отново очи към арената. Марсела се обърна да вземе чашата, която робът й поднасяше, и забеляза Лолия и новия й съпруг да си съскат шепнешком, долепили носове.

— … Петниш ме! Жените ми не се показват пред хората, гримирани като курви.

— Последната ти жена беше курва, Виний. Разведе се с нея, защото преспа с половин Галия. Да не мислиш, че слуховете не стигнаха до Рим?

Лолия изглеждаше сияйно и свежо в крещящопурпурна рокля със сребърен подгъв и сребърна перлена огърлица, ала очите й пламтяха, сякаш да сравнят новия й съпруг със земята.

Той й отвърна с яростен поглед.

— Изтрий си лицето или ще те изпратя у дома.

— Ще обсъдя това с дядо.

Тя затърка бузи с гневни, резки движения.

— Добре. Този вулгарен стар освободен роб никога…

— Как го нарече? След като плати дълговете ти и финансира кампанията ти за…

Гласът на Корнелия заглуши съскането.

— Флавия! Внимавай!

Дъщеричката на Лолия се беше отскубнала от скута на майка си и се опитваше да се покатери по парапета на ложата. Корнелия се устреми към нея, но центурионът я изпревари. Свали момиченцето със сигурна ръка и го подаде на Лолия с приятелска усмивка, разведрила строгото му професионално изражение. Лолия се намръщи за последно на съпруга си и прегърна разсеяно Флавия.

— Благодаря, центурионе — Корнелия го докосна признателно по ръката и се нахвърли върху Лолия: — Наблюдавай я, моля те! На три годинки е, знаеш, че се катери по всичко. Ами ако беше паднала?

— Пред очите на галантния ти центурион?

Лолия запримигва кокетно към кестенявия преторианец. Погледът на сенатор Виний пламна отново.

— Очевидно предпочиташ да флиртуваш, отколкото да наглеждаш дъщеря си.

Личеше си, че Корнелия би искала да каже повече — доста повече — но се задоволи да изпепели Лолия с очи и пое царствено към съпруга си. Лолия сви рамене, изгледа презрително Виний, загърби го демонстративно и приближи до Марсела. Малката Флавия се размърда в ръцете й и запротестира, а Лолия й подаде диамантена гривна. Флавия загука доволно и завъртя гривната около пухкавата си китка.

— Дъщеря на майка си — подхвърли Марсела.

— Старият Флацид ей там така я е наплашил, че вече почти не говори. Развеждам се с него при първа възможност.

— Най-краткият ти брак досега — заключи Марсела. — Три седмици! Де да беше и моят толкова мимолетен…

По трибуните се разнесоха дежурни възгласи. Марсела видя как Галба се настанява в императорската ложа. Изглеждаше кисел; безспорно пресмяташе наум колко струва зрелището. Колесниците се появиха, посрещнати отдалеч с по-шумни викове. Трибуните изригнаха в радушна вълна от аплодисменти. Плебеите скачаха на крака и поздравяваха любимите си фракции, а патрициите събираха длани в по-сдържано одобрение. Седем впряга: три за Зелените — дванайсет коня, разлюлели високи зелени пера върху главите си, един за Сините с прочутите им ръждивокафяви жребци, един за Белите и два за Червените.

Сред оглушителните приветствия и суетнята на гостите никой не би трябвало да е обърнал внимание как в ложата на семейство Корнелий се появи един мъж. Ала Марсела бе готова да се закълне, че всички го видяха. Всички до един. По-нисък от Пизон, с лъскави тъмни къдрици и блестящи зъби, в ленена тога с пищна златна бродерия, с гривна на всяка ръка и златна верижка около врата. Спря пред входа на ложата, изчака всички да го погледнат, усмивката му обгърна множеството и го озари, сякаш пред него носеха факла.

— Знам, че закъснях — ведро каза новодошлият, — но ще ми простите, нали?

Марсела забеляза как повечето гости се усмихват неволно. Всички освен сестра й, чиито вежди се сключиха леко.

— Сенатор Отон? — прошепна Лолия. — Какво прави тук?

— Познаваш ли го? — попита Марсела.

— О, навремето, когато с Нерон бяха толкова добри приятели, делихме веднъж-дваж постеля. Познаваш ли го, скъпа? — Лолия се зарея в спомени. — Струва си да го опознаеш, повярвай ми.

Марсела беше чувала, разбира се, за сенатор Маркус Салвий Отон — един от любимците на Нерон, поне докато не изникна дребен проблем. Нерон се влюби в съпругата на Отон, а после я преби до смърт. „Ала срещала ли съм го преди?“ Тясното, будно лице й се струваше някак познато.

Познат или не, зад гърба на сенатор Отон стояха двама преторианци в червено и златно също като Пизоновите.

„Виж ти, виж ти…“, помисли си Марсела. „Значи Пизон има съперник?“ Навярно нейният зет все пак не е толкова сигурен императорски наследник, както предполагаха всички. Съдейки по ненадейно равнодушното лице на Корнелия, тя явно си мислеше същото.

— Скъпа Лолия! — Отон спря пред тях с весело блеснали черни очи. — Откога не сме се виждали! Задомила си се наскоро? Поздравления, сенатор Виний! — подвикна той към другия край на ложата. — Съпругата ви е най-чаровната жена в Рим! А ти, Лолия, се радваш на най-мъдрия държавник в Рим!

Виний се изпъчи поуспокоен. Отон се усмихна ослепително и Марсела забеляза колко много гости го наблюдават и шепнат, прикрили устни с ръце. Пизон изглеждаше слисан.

— Червени! — Диана скочи с гръмогласен вик, когато колесниците на любимата й фракция минаха тържествено по пистата под тях. — Червени!

Развеселеният поглед на Отон се насочи към Диана.

— Тази млада жена очевидно харесва състезанията.

Хората от свитата му се разкикотиха тихо — и той като Нерон се обграждаше с изящни жени и изискани мъже; всичките млади, всичките красиви, всичките забавни. Беше превзел ложата на семейство Корнелий, сякаш е негова.

— Ти значи си чаровната малка Корнелия Кварта, по която линеят половината ми приятели. Наричат те и Диана, нали? Колко уместно…

— Тихо! — смълча го припряно Диана, приведе се над парапета и нададе вик в хор с останалите зрители, когато кърпата падна и двайсет и осем коня препуснаха по пясъка, разширили ноздри и развели пера. Император Галба седеше прегърбен в ложата и преглеждаше сметки, но плебеите — на крака — крещяха, размахваха разноцветни знаменца и стискаха амулетите си, докато колесниците влитаха с главоломна скорост в тесния завой. Дори Марсела призна, че гледката е вълнуваща. Къде другаде ще видиш двайсет и пет хиляди души, полудели като един? „На война може би…“

— Пришпори ги! — изкрещя Диана към първия колесничар на Червените, изостанал четвърти на завоя. — В името на всички богове! Пришпори ги!

— Извинете братовчедка ми, сенатор Отон — Корнелия приближи с протегната ръка и топла, ведра усмивка. Марсела обаче познаваше сестра си и долови безпокойството, с което изгледа преторианските стражи на Отон. — Диана живее за Червените и нищо не може да я вразуми.

— Не я вразумявайте — отвърна Отон. — Тя е странна птица, а аз харесвам странните птици. Виждам, че и вие сте като нея, благородна моя.

Той улови ръката на Корнелия и я притисна свойски, ала тя я отдръпна.

— Домина Статилия, радвам се да ви видя…

Корнелия тръгна към домините, преторите[5] и трибуните, придружаващи Отон, които познаваше до един по име, а Пизон, оттеглил се сконфузено на заден план, сега сподиряше съпругата си и се представяше на всички. Отон се намръщи. Особено след като забеляза преторианците зад гърба на Корнелия, следващи я като покорни слуги.

— Жалко, че Корнелия не може да стане императрица — отрони Марсела по-скоро на себе си, но острото ухо на Отон долови думите.

— Много вярно, драга — поклони се той и огледа изпитателно лицето й. — Корнелия Секунда, нали? Мисля, че се познаваме.

— Не са ни представяли официално, сенаторе — наклони въпросително глава Марсела.

— Да, но си спомням как император Нерон веднъж оцени красотата ви. Не съм изненадан да заключа, че е бил прав.

Диана нададе вик. Сините бяха повели при четвъртата обиколка.

— Ще умра, ако спечелят те! — промълви тя, без да отлепя очи от пясъчната вихрушка. — Ще умра…

Половината трибуни от антуража на Отон се бяха скупчили около нея и крещяха към арената, но ушите на Марсела не пропускаха шума.

— Не искам да обсъждам онази нощ, сенаторе — рече тя най-сетне. — Стореното е сторено.

— Значи сте смела жена. Възхищавам ви се.

Марсела отпи от чашата с вино, без да усеща вкуса му. Често бе виждала бившия император от разстояние — със златен венец върху фалшивите къдрици да маха на възторжените плебеи; да рецитира своя поезия пред почтително смирени придворни; да нашепва в ухото на красива жена, която нямаше нищо общо с нещастната му императрица. През онази топла пролетна нощ на празненството в дома на Лолия тя видя мъж с червендалесто лице и приятни черти… и пламтящи очи, сякаш е трескав.

Марсела примигна, забелязала как единият впряг на Зелените се обръща на острия завой, и трясъкът проби бучащата в ушите й пелена. Дори Пизон, заел се да додява на някаква важна особа в дъното на ложата, се обърна към арената. Конете се втурнаха необуздано и повлякоха колесничаря, оплетен в юздите. Група роби протичаха да отместят разбитата колесница. Най-после колесничарят успя да се освободи от побеснелите коне, отъркаля се безжизнен и окървавен в пясъка, а робите се втурнаха да го издърпат настрани.

— Добре… — въздъхна Диана. — Ако Червените го бяха премазали, щяха да си нацапат колелата и да изгубят половин обиколка.

— Малка дивачка — изкоментира Марсела.

Усещаше как Отон е впил зорки очи в нея, въртейки златното столче на чашата между пръстите си.

— Съжалявам. Наистина — обади се той неочаквано. — Трябваше да се намеся тогава. Онази нощ.

— Поне не се разсмяхте — неволно отвърна Марсела.

Повечето гости избухнаха в смях — разкикотиха се по-скоро — когато Нерон я огледа, след като му я представиха, и с пронизителен, безцеремонен тон заяви: „Утре ще вечеряш сама с мен.“ Марсела го погледна, изтръгната рязко от мислите си, и знатните гости на Нерон сметнаха стъписването й за особено забавно. Поредната прищявка на императора. Всички обсъждаха капризите на Нерон; Сенатът бълваше огън и жупел, но той вземаше каквото поиска — чаша вино, златен дворец, генералска дъщеря…

— Да, не се засмях — около очите на Отон се очертаха весели бръчици. — Твърде смела сте.

— Не съм сигурна дали липсата на избор се нарича смелост, сенаторе.

— Смелост е, уверявам ви. Смелостта е начинът, по който посрещаме неблагоприятните обстоятелства — неизбежни или не.

Последна обиколка от надпреварата. Марсела се насили да насочи тревожното си съзнание към арената. Скочила на крака, Диана окуражаваше колесницата на Червените, препуснала да се пребори за първото място с шестнайсет галопиращи крака под плющящите юзди. Множеството се люшна напред и Марсела неволно го последва. Дланите й се изпотиха от напрежение, което нямаше нищо общо със състезанието. Отон и изисканите му придружители не показваха никакво вълнение; шепнеха и вдигаха изскубани вежди. Лолия обаче надаваше насърчителни възгласи, а Диана крещеше с нея, докато Червените и Сините се бореха рамо до рамо — осем силни коня, препускащи по арената. Последен завой. Марсела ахна с всички други, когато колесниците свиха бясно по него. Със скриптящи колела Червените успяха някак си да продължат напред, пришпорвани от колесничаря, размахал камшик с прибелен поглед.