– Майко, вие плачете! – възкликна Дилрюба, щом видя стичащите се по бузите на Чичек сълзи.

– Не се тревожи. Плача от щастие. Кажи на Гюлизар да ни донесе нещо за пиене. А после, без да се бавиш, започвай да се приготвяш. Истанбул ни очаква!


10


Дворецът в Одрин Юли 1473 г.

Беше топло като в пещ. Макар всички прозорци да бяха отворени, в голямата зала не се долавяше и най-малък полъх. Чичек хатун не можеше да прогони досадната сънливост, която я бе налегнала заради жегата. Една от прислужниците развяваше огромно ветрило от щраусови пера, за да разхлажда господарката си. Лекият вятър обаче едва се усещаше.

Дилрюба се премести върху една от постелките, разположени до кушетката на Чичек хатун. Полъхът на ветрилото я накара да въздъхне от удоволствие. Как не се бе сетила да се приближи по-рано?

Отправи поглед към майката на принца. Тя бродираше с увит около пръста конец, но си личеше, че мислите ѝ са на друго място.

"Колко ли дни минаха, откакто получихме вести от войската за последно? – опитваше се да изчисли Чичек хатун. – Пет… или десет?"

Спомни си с каква надежда тръгна към столицата от Кастамону. Представяше си как Мехмед ще ги посрещне, как отново ще покаже благоволението си към нея, а сетне ще седне до Джем и ще му даде мъдри наставления. Нищо подобно не се случи.

Още докато влизаха през портите на новия султански дворец, Чичек хатун забеляза, че нещо не е както трябва. Еничарите ги нямаше. Къде ли бяха?

Погледна и през левия и през десния прозорец на каретата, но не видя нито един еничар.

Това не бе добър знак. Щом тях ги нямаше, значи и падишахът не беше тук.

Принцът и ескортът му бяха избързали напред по преки пътеки, а Чичек и Дилрюба заедно с прислужниците се движеха с карети по настлания с камъни път. Те щяха да бъдат настанени в харема.

В двора ги посрещна Кетюда калфа. Жената стискаше ръцете си в юмруци. Чичек хатун веднага се досети, че Кетюда е напрегната. Вероятно я бяха натоварили с трудна, нежелана задача.

– Добре дошла, Чичек хасеки. За мен е удоволствие да ви видя.

– Благодаря, Кетюда. Беше ми домъчняло за теб.

Личеше си, че нещо гложди главната служителка в харема. Чичек трябваше да научи час по-скоро какво бе то. Докато вървяха към вратата, Кетюда, която се движеше една крачка след Чичек хатун, тихо прошепна:

– Всъщност домъчняло ви е за падишаха. Но господарят не е в двореца.

Чичек не бе очаквала подобно нещо. Какво означаваше това? Обърна се и погледна Кетюда. Сякаш камък бе паднал от сърцето на жената, след като вече бе съобщила неприятната новина.

– Много ли се забавихме, Кетюда? С какво разгневихме падишаха? Защо наказва мен и сина си, като ни лишава от присъствието си? Ако знаехме с какво сме се провинили, щяхме да поднесем извинения.

Кетюда се огледа бързо наоколо. Макар Чичек хатун да бе една от любимките на султана, старшата служителка в харема се страхуваше да говори за него по ъглите на коридорите. Престори се, че не бе чула въпроса на Чичек.

– Господарят е в Гебзе.

– Гебзе ли?

– Да, там събира войската. Замина преди четири дни.

Какво си бе въобразявала Чичек? Падишахът ще я посети в покоите ѝ. Султанът лично ще даде напътствия на Джем как да управлява в негово отсъствие.

А султан Мехмед се намираше само на един ден път оттук. Нима не бе могъл да ги изчака, преди да замине за военния стан край Гебзе.

Мечтите на Чичек хатун бяха разбити на пух и прах. Не можа да прикрие разочарованието си. Кетюда калфа я погледна съчувствено. На Чичек ѝ се стори, че жената понечи да я хване за ръката, но после размисли.

– Падишахът… нареди… – зашепна Кетюда на пресекулки – да ви съобщя, че е трябвало да оглави войниците. Заръча да си починете добре в двореца, преди да отпътувате за Одрин. Каза да ви предам, че ще ви посети, ако му се удаде възможност.

Чичек веднага се досети, че Кетюда лъже. Калфата се опита да ѝ даде някаква надежда, като видя колко се разстрои от новината за отсъствието на султана.

Внезапно у Чичек отново се пробудиха предишните страхове.

– Добре, Кетюда калфа, нима султан Мехмед няма да се срещне с принца?

Чичек хатун се постара да не издаде съмненията си, но не бе убедена, че е успяла. Лицето на Кетюда отново доби притеснено изражение. Сякаш искаше да каже още нещо, но се страхуваше.

След известно колебание приближи устните си към ухото на Чичек.

– Не знам доколко е истина, хасеки, но така говорят. В петък ще отведат принца до Гебзе. Там ще се срещне със султан Мехмед и принц Мустафа.

С Мустафа? Мустафа е заедно със султана?

Чичек залитна от изненада. Дилрюба и Гюлизар веднага се спуснаха към нея.

Излизаше, че Мехмед не беше зачеркнал от тефтера си Мустафа, както бе сметнала Чичек. А може би и Баязид? Може би Когато тръгваха от Кастамону, Чичек хатун напълно се бе отърсила от съмнението, че назначаването на Джем на високия пост е просто хитрина, чрез която да го примамят в столицата. И ето че сама бе довела сина, над когото толкова много трепереше.

Никой друг, освен нея, не хранеше подозрения. Джем с готовност отиде да се поклони на баща си, където го е повикал. Сега друг пламък изгаряше принца. Той беше щастлив, че може да се любува на красавица като Дилрюба. По цял ден пишеше стихове.

Самата Дилрюба също живееше като в сън. Сякаш всеки момент щеше да полети. Когато разбра, че ще пътува до столицата, подскочи от радост. Втурна се към Чичек и я разцелува по бузите. Лицето на момичето възвърна руменината си. Тя въобще не подозираше, че застава на ръба на пропаст. Единственото ѝ желание бе да бъде близо до Джем.

Двамата възпитатели на принца, които иначе се съмняваха във всичко, сега бяха спокойни. Вярно, когато Сюлейман Челеби разбра, че принц Мустафа е във военния лагер заедно с баща си, като че ли посърна малко, но Бурханетин Челеби бе на мнение, че с временното поверяване на османската държава в ръцете на Джем султанът иска да каже на по-големите си синове: "Малкият ви брат е светлината на очите ми. Той е един от трите стълба, върху които се крепи османската държава".

Чичек хатун си отдъхна едва когато Джем се прибра жив и здрав от Гебзе.

Султан Мехмед бе изпратил Гедик Ахмед паша и командира на еничарите да доведат принца в лагера му. Тази висока чест не бе достатъчна, за да успокои Чичек. И бездруго никак не харесваше Гедик паша. Първо, защото бе албанец. От Вльора. Албанците и сърбите не се обичаха много. Второ, защото този изключително висок мъж никога не се усмихваше. Чичек хатун ужасно се изплаши, когато разбра, че Ахмед паша отвежда сина ѝ. Обясниха ѝ, че султанът е изпратил най-доверения си везир да вземе принца като знак за голямото му уважение към Джем. Макар това да я успокои донякъде, през следващите четири денонощия съмненията не спираха да я разяждат. Не мигна нито една нощ. "Като си помисля какви ужаси ми се привиждат, докато съм будна, кой знае какви кошмари ще ме споходят, ако заспя" – разсъждаваше Чичек. Представяше си как отвеждат принц Джем към шатрата, в която са му казали, че ще се срещне с баща си, а всъщност И досега ѝ призляваше, като си припомняше страховете си от онези дни.

Когато най-после ѝ съобщиха, че синът ѝ се е върнал, Чичек хатун горещо благодари на Бог.

Не попита принца за какво е разговарял с баща си. Той също не отвори дума. Единственото, което Чичек посмя да подхвърли, надявайки се, че Джем ще се впусне да разказва, бе:

– Предполагам, по-големите ти братя са в добро здраве.

Синът ѝ кимна утвърдително. Повече не каза.

Султан Мехмед така и не дойде да види бившата си любимка. През април пое с войските си. Така или иначе Чичек хатун веднага се бе досетила, че Кетюда калфа си е измислила възможността султанът да се върне в столицата. Ако наистина искаше да я види, Мехмед просто щеше да изчака четири дни, преди да тръгне за Гебзе.

Унесена в спомени, Чичек си убоде пръста.

– Ох!

Полузаспалите придворни и Дилрюба подскочиха при силния ѝ вик.

Гюлизар се спусна към господарката си, а Дилрюба, като видя, че не е станало нищо страшно, отново потъна в собствените си мисли.

Щом видя кръвта върху показалеца си, Чичек тихичко прошепна: "По дяволите!". После се обърна към Гюлизар:

– Вземи гергефа, за да не се изцапа с кръв.

Останалите жени в стаята се разприказваха, но Дилрюба въобще не им обръщаше внимание. Една от придворните смигна на Гюлизар и посочи с глава унесеното в мечти момиче.




Дилрюба бе на седмото небе от щастие. Най-после дългите страдания, които изтърпя в палата в Кастамону, свършиха. Макар да бе адски горещо, момичето се чувстваше като в рая.

В един миг всичко се бе променило. Дойде краят на мъките ѝ. Беше щастлива.

Най-после принцът я бе забелязал. Докато пътуваха към столицата, Джем често приближаваше коня си до каретата на Дилрюба и двамата разменяха по няколко думи.

– Добре ли си, момиче?

– Не се оплаквам, принце.

– Имаш ли нужда от нещо, момиче?

Един ден Дилрюба не издържа и се осмели да отвърне:

– Името на робинята ви е Дилрюба, господарю.

Момичето постоянно си спомняше как се засмя Джем тогава. Той въобще не усети, че се усмихва. Прислужниците в каретата се спогледаха и едва сподавиха кикота си.

Принцът приближи коня си по-близо, за да огледа добре Дилрюба, и каза:

– Хубаво. Моето е Джем.

Сръчка коня си и извика:

– И не си ми робиня.

От този ден Дилрюба сякаш летеше в облаците.

И не само тя. Всички бяха щастливи. На лицето на Чичек хатун грееше усмивка. Дори двамата сковани възпитатели на Джем с радост пришпорваха конете си. Бурханетин Челеби пееше песни вечер край огъня. Макар да грачеше като гарван, песните бяха хубави:


За раздяла дойде час,

не забравяй моя глас…

Дилрюба се чувстваше лека като пеперуда. Искаше ѝ се да пее и танцува.

Най-после животът ѝ се подреди.

Когато пристигнаха в двореца и разбраха, че падишаха го няма, сякаш всички си поразвалиха настроението. С изключение на Дилрюба. Според нея нямаше как великият султан да стои и да ги чака.

Столицата на османската държава ѝ се стори огромна. Едва сега разбра защо с превземането на Константинопол бащата на Джем бе разбунил целия свят. Истанбул беше истинска съкровищница. Рай на земята.

Дилрюба можеше да вижда любимия си всеки ден в този рай. Все още между тях не се бе случило нищо, дори не бяха оставали насаме. Но момичето беше щастливо, че може да вижда Джем.

Принцът ѝ четеше стиховете си. Дилрюба слушаше развълнувания му глас и се радваше всеки път, когато откриваше в римите нещо, което би могло да се отнася за нея.


Влюбеният казва: за любимата своя

на пътя оставям душата моя…

Дилрюба потръпна цялата, когато чу тази строфа. Дали тя бе любимата, заради която Джем бе готов да се откаже от душата си?

– Е, хареса ли ти, момиче?

– Нали обещахте да не ме наричате повече така, принце?

– Харесва ми да те дразня.

– Толкова ли сте безсърдечен?

– Не, но си много красива, като се ядосаш, Дилрюба.

– А иначе съм грозна, така ли?

Джем веднага подскочи:

– Не, не исках да прозвучи така. Ти винаги си прекрасна.

– Наистина ли?

– Честна дума. Аллах ми е свидетел.

– Добре, кажете ми тогава, кой е влюбеният от стихотворението?

Джем сведе поглед.

– Аз – едва чуто отвърна той.

Дилрюба не можа да събере смелост, за да попита коя е любимата. Така или иначе виждаше отговора в погледа на принца.

В черните очи на Джем тя виждаше себе си.




Чичек хатун продължи да бродира с опънат нагоре показалец. Въобще не забеляза, че Дилрюба бе седнала до леглото ѝ. Без да вдига глава, Чичек повика момичето.

Майката на Джем не обърна внимание, че Дилрюба не ѝ отвръща. Скоро щяха да станат пет месеца, откакто пристигнаха в Одрин. Султан Мехмед беше поел на поход с армията в началото на април. От двайсет дни не бяха получавали вести от войската.