Напоследък не беше идвал нито военен вестоносец, нито писмо от столицата.

– Дилрюба, колко дни станаха? – подвикна Чичек.

Момичето отново не продума. Този път Гюлизар не издържа.

Леко я побутна. Дилрюба я изгледа учудено. Прислужницата ѝ направи знак с очи.

– Какво има, майко? – разтревожено попита момичето.

Чичек хатун се стресна, когато чу гласа на Дилрюба съвсем близо до себе си. Учуди се, че момичето е седнало в краката ѝ. Преди малко постелката бе празна.

– Въобще не съм усетила кога си се преместила. Сигурно съм се унесла.

От толкова мисли, грижи и радости за миг бе загубила връзка с настоящия момент.

– И аз, майко – призна си Дилрюба гузно. – Извинете ме, попитахте ли нещо?

Останалите жени в стаята се разсмяха, но с един убийствен поглед Чичек хатун ги накара да замълчат.

– Да – отвърна Чичек замислено. – Колко дни станаха?

– Колко дни ли?

– Откакто получихме за последно новини от падишаха. Колко дни минаха?

Дилрюба се изчерви. Въобще не ги броеше.


11


Септември 1473 г.

– Какво се e случило, лала? – запита Джем, докато крачеше неспокойно из стаята си в одринския палат.

Бурханетин Челеби веднага се досети за какво пита принцът, но се престори, че не разбира.

– Извинете, принце, за какво говорите?

Джем сключи ръце пред гърдите си, изви глава и погледна недоволно Бурханетин. "Играе игрички" – помисли си престолонаследникът.

Вече повече от месец двамата възпитатели изглеждаха налегнати от черни мисли. Уж се опитваха да го прикриват, но неспирно си шушукаха с угрижени изражения върху лицата. И сега бяха подхванали един от потайните си разговори:

– Тревожа се, Сюлейман Челеби. Дано всичко да е наред.

– Какво да ти кажа, Бурханетин… Аллах да го закриля… Според мен Изречението му остана недовършено.

Бурханетин Челеби даваше вид на доста разтревожен. Сякаш го беше страх да говори за онова, което го измъчваше.

– Дори не го изричай на глас. Аллах да ни пази от най-страшното!

– А какво ще стане с османската държава? – отвръщаше му Сюлейман.

Бурханетин Челеби се наведе към ухото на приятеля си.

– Остави я сега държавата Докато си шепнеха в ъгъла на стаята, не спираха да се усмихват така, сякаш разговаряха за съвсем безобидни неща.

– Принцът е още дете. Не е навършил петнайсет години.

Гласът на Джем стресна възпитателите:

– Какво си шушукате там? Кажете и аз да чуя.

– Говорим си за алгебра и геометрия, принце. Не искаме да ви отегчаваме.

Каква опашата лъжа! Джем се престори, че им вярва.

– Добре. На вас оставям математиката, а аз ще се позанимавам с поезия. Тази грижа ми е достатъчна.

По погледите на двамата мъже Джем се досети, че не са повярвали на лъжата му. Той поне не мамеше така безочливо като тях. Възпитателите много добре знаеха, че принцът чува разговора им. Точно това бе целта им. Едва сподавиха радостта си, когато разбраха, че са успели да го заинтригуват.

Този път обаче не беше време за игри. Вече четиридесет дни нямаше вести за султана и войската. Дори нямаха представа къде се намира.

Джем посочи с пръст Сюлейман Челеби и се приближи до него. Бутна го с показалеца по гърдите.

– Не се прави, че не знаеш за какво говоря. Стига номера!

Принцът се завъртя рязко и насочи пръста си към Бурханетин Челеби.

– Ти също. Попитах те съвсем ясно: Какво се е случило?

Бурханетин, който според Сюлейман Челеби беше по-умният и хладнокръвният от двамата, започна да се оправдава пред принца:

– Господарю, не са номера. Не искахме да ви безпокоим с нашите догадки

– Догадки ли?

Самият Джем се изненада колко троснато и ядосано прозвуча гласът му. Двамата възпитатели отстъпиха една крачка назад.

– Догадки, значи – продължи принцът. – От колко дни нямаме новини?

– Четиридесет – отвърна веднага Сюлейман Челеби.

– Така е, точно четиридесет дни – обади се и Бурханетин.

– И аз знам да броя. Утре ще станат четиридесет и един дни, откакто нямаме вести нито за живота и здравето на баща ми и братята ми, нито за придвижването на героичната ни войска.

При произнасянето на думата "братя" принцът си спомни казаното от майка му преди време. Беше съвсем малък, когато тя му обясни: "Ти единствен си излязъл от утробата ми. Само теб съм откърмила. Мустафа и Баязид не съм ги раждала аз. Те са синове на други жени. Не са ти братя. Така да знаеш!"

Въпреки това Джем ги наричаше братя. Все пак и тримата бяха от един баща.

Двамата възпитатели боязливо бяха свели глави. Страхуваха се принцът да не види радостта в очите им.

– Вярно, че докато воюва с владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан, баща ми не може постоянно да мисли как да изпраща вести на сина си, назначен за заместник на главния везир. Но вече мина много време.

Сюлейман и Бурханетин поклатиха глави в знак на съгласие.

– Майка ми също изглежда разтревожена. Тази сутрин ме попита: "Има ли вести от падишаха?". И тя брои дните. Не можах да ѝ отговоря. Знаете, майка ми няма да попита нещо напразно.

Джем си спомни зачервеното от гняв лице на Чичек хатун и сякаш отново чу гласа ѝ:

– Как може да си заместник на великия везир, държавата да е поверена в твоите ръце и да не ти изпращат вести къде е войската и какво правят водачите ѝ? Бива ли такова нещо? Нали ти управляваш османската държава! Като няма новини, тогава попитай какво става!

Но кой да попита? Нима в столицата бе останал някой, който можеше да му отговори. Сега Джем изкарваше гнева си пред възпитателите.

– Да кажем – продължи принцът, като изгледа изпитателно двамата мъже, – братята ми са твърде заети с битки срещу враговете. Добре. Това го разбирам. Но там има толкова везири, паши, еничари. Няма ли кой да се сети да ме уведоми какво е положението?

Сюлейман и Бурханетин не обелваха нито дума. Принцът още по-ядосано тропна с крак.

– Не мълчете! Кажете, нормално ли е това? Нима не се вълнуваме да знаем дали войската побеждава, или търпи загуби?

– Вълнуваме се – прошепнаха възпитателите.

– На какво прилича това нещо? Цели четиридесет дни! От колко време ви слушам да си шушукате: "Принцът е още дете!" Ако продължавате да мълчите така, ще изпитате гнева ми!

Джем се постара заплахата му да прозвучи сериозно, но не беше сигурен, че е успял.

Възпитателите се спогледаха. Най-после дългоочакваният миг бе настъпил. От известно време двамата мъже и Чичек хатун се опитваха да откъснат скъпия им принц от любовните мисли и да насочат вниманието му към държавните дела.

– Абсолютно сте прав, принце! – започна Бурханетин Челеби. – За четиридесет дни все трябваше да пратят някаква вест. Не знаем дори дали са започнали да воюват.

Сюлейман Челеби се канеше да добави нещо, но Джем не му даде възможност:

– Пак не ме разбрахте! Въпросът ми е какво трябва да направи заместникът на великия везир, когато няма новини в продължение на четиридесет дни?

Бурханетин придоби замислено изражение, после се обади колебливо:

– Мнението ни е Внезапно замлъкна. Погледна към Сюлейман Челеби, сякаш го питаше: да казвам или да не казвам. Джем улови погледа му.

– Какво се споглеждате? Искам да чуя мнението ви!

– С Бурханетин Челеби обсъдихме въпроса, принце – каза Сюлейман. – Четиридесет дни са дълъг период. Все щяхме да получим някаква вест. Ситуацията трябва да е извънредно тежка, щом не пращат новини.

– Най-странното е, че Махмуд паша не пише – намеси се и Бурханетин Челеби. – Все пак той повери управлението на държавата в ръцете ви. Гедик Ахмед паша също не праща известия.

Джем съвсем загуби търпение.

– Стига сте увъртали! Изплюйте най-после камъчето!

Сюлейман Челеби пръв се престраши да изрече онова, което им бе внушила Чичек хатун:

– Мислихме си, че при тези обстоятелства е удачно принцът да свика Дивана[17].

Джем, който тъкмо бе застанал до прозореца, не повярва на ушите си. Рязко се обърна към двамата мъже.

Възпитателите очакваха, че принцът ще реагира точно така. Бурханетин кимна.

– Това наистина е извънредна мярка. В момента обаче не е ясно кой стои начело на държавата… Не знаем какво става нито с великия везир, нито с другите престолонаследници.

– Чувате ли се какви ги говорите! – просъска Джем. – Аз ли ще свиквам Дивана вместо падишаха?

Бурханетин Челеби потърси с поглед Сюлейман за подкрепа. Той веднага се обади:

– Това е ваше задължение.

– Задължение?

Бурханетин се приближи към принца.

– Господарю, липсата на вести толкова дълго време не е нормална – зашепна възпитателят в ухото на Джем. – Боим се да не настъпи безвластие.

Принцът отскочи една крачка назад. Изглеждаше стъписан, уплашен и ядосан. Двамата възпитатели си отдъхнаха. Най-после казаха, каквото имаха да казват.

– Какви са тези приказки?

Мъжете сведоха глави.

– Не само ние мислим така – подхвана Сюлейман. – Всички придворни се боят от същото. Питахме и в столицата дали не са получавали новини. И там всички са много уплашени, че с падишаха може да се е случило нещо лошо.

– Разбира се, всички се молим за дълъг живот и здраве на султана – подхвърли Бурханетин. – Но ако все пак ни е сполетяло най-лошото… Трябва да сме подготвени. Трябва да предприемем някои мерки.

"Прави са – помисли си Джем. – Ако всичко беше наред, все щяха да изпратят някакви вести до столицата или до мен."

– И свикването на Дивана ли е единственото, което можем да предприемем? Няма ли нещо друго?

Възпитателите разбраха, че упорството на Джем е започнало да се пречупва. Бурханетин Челеби реши, че е време да бъде по-настъпателен.

– Няма какво друго да направим. Трябва да свикаме Дивана и заедно да обсъдим какви мерки е удачно да предприемем по-нататък.

Джем потъна в размисъл. Започна да крачи из стаята. Зачуди се как би постъпил баща му на негово място.

– Добре, но кой ще присъства? Всички везири, паши, аги и бейлербеи са с баща ми.

– В столицата са останали някои везири. Освен тях, на разположение са няколко високопоставени еничари. Има опитни паши от флота, а също представители на духовенството и някои влиятелни учени. Шейх юлислямът молла Хюсрев ходжа ефенди също е в столицата.

Възпитателите умишлено споменаха името на ходжата последно. Знаеха, че присъствието му може да убеди Джем.

– Хюсрев ефенди не е ли с баща ми?

– Не е. Вече е много възрастен. Настоявал да отиде, но падишахът му казал, че ще е по-полезен в двореца.

Джем замислено поклати глава. Ако не можеше да предприеме нищо друго?! Пък и така щеше да попита везирите и мъдреците как е редно да постъпи и ако е сгрешил със свикването на Дивана, щеше веднага да го разпусне и да продължи да чака вести.

– Ех! – едва чуто въздъхна принцът. – Щом няма друга възможност Бурханетин Челеби с мъка прикри радостта си. Смръщи вежди и прошушна:

– Господарю, има още един незначителен въпрос.

Джем вдигна глава и изгледа ядовито възпитателя. Сякаш току-що бе взел незначително решение. Свикването на Дивана можеше да означава само едно: принцът се е провъзгласил за падишах.

Но как иначе да постъпи, като вероятно със султана и с по-големите му братя се бе случило нещо? А може би имаше друга причина да не получават новини от войската? Може би баща му умишлено не изпращаше вести? Имаше толкова много "може би". Ако дори едно от тези предположения бе вярно, свикването на Дивана означаваше бунт. А на бунтовниците им падаха главите.

– Какъв е въпросът? – промълви Джем без желание.

– Знаете – отвърна Сюлейман Челеби, – Диванът заседава в столицата.

– Искате да кажете, че трябва да отида в Истанбул.

Възпитателите сведоха ниско глави. Така се отговаряше на султана.

Джем се изправи. Отиде до прозореца. След малко се обърна към двамата си възпитатели, които очакваха заповедите му.

– Подгответе необходимото. Известете служителите, които трябва да присъстват на Дивана. Дано дотогава да получим вести, че баща ми е жив и здрав.

– Дано, повелителю! – отвърнаха Сюлейман и Бурханетин и се поклониха до земята. Нямаше какво да подготвят. Вече бяха съобщили на всички служители за свикването на Дивана, тъй като бяха сигурни, че ще успеят да убедят Джем. Оставаше да повикат само Хюсрев ходжа ефенди.