– Млък! Няма време! Да не караме везирите да ни чакат!

След известно колебание Джем зададе въпроса, който го вълнуваше:

– Огледа ли чакащите паши и везири?

Бурханетин кимна.

– Видя ли шейх юлисляма сред тях?

Възпитателят заби поглед в земята. Нямаше какво да каже. Молла Хюсрев го нямаше.

Бурханетин Челеби си припомни деня, в който двамата със Сюлейман отидоха при моллата, за да го попитат дали е законно да се свика Дивана.

– Не! – бе прогърмял гласът на ходжата. – Не ми отваряйте работа!

– Падишахът замина на поход преди толкова месеци!

– Е, какво от това? Война. Не е ясно кога ще започне и кога ще свърши.

– Никой не знае дали побеждава или губи. Държавата е без управник.

– Аллах да закриля падишаха! Какви ги приказваш, челеби? Държавата остава без управник само ако владетелят ѝ почине. Дотогава начело на страната може да има само един господар.

– Ами ако нещо се е случило със султана?

– Най-големият престолонаследник за какво е, Бурханетин?

– Както сам каза, ходжа – война! Нищо не е ясно. Вече почти четиридесет дни нямаме вести нито от султана, нито от принцовете.

– Е, ѝ?

– Точно затова дойдохме да се посъветваме с вас. Няма султан. Двамата по-големи принцове също ги няма. Принц Джем обаче Молла Хюсрев рязко вдигна глава и погледна Бурханетин Челеби в очите.

– Какво за Джем?

– Ами жив е! Мислехме си, че ако се е случило най-лошото… дали не е удачно принц Джем да свика Дивана. Законно ли е той да поеме управлението?

Хюсрев се замисли.

– Ако се е случило най-лошото

– Ако се е случило най-лошото, законно ли е да свикаме Дивана, ходжа?

– Ако е така

– Ако е така и принц Джем свика Дивана, вие ще присъствате ли?

– Ако е така, Бурханетин Челеби, Аллах да ни е на помощ Възпитателите не изчакаха молла Хюсрев да довърши изречението си. Втурнаха се да убеждават Джем. Казаха му, че шейх юлислямът е дал благословията си и че ще присъства на заседанието.

Не излъгаха!

Ако се е случило най-лошото Беше съвсем ясно, че така е станало. Вече четиридесет и пет дни нямаше новини от султана и принцовете.

В началото Джем се колебаеше. Първият му въпрос бе: "Защо тогава великият везир не праща вести? Не може всички да са загинали". Настояваше да получи разумен отговор.

Понякога Джем изненадваше Бурханетин и Сюлейман с въпросите си. Двамата възпитатели виждаха, че вече е пораснал, но все още го подценяваха.

Слава богу, онзи ден Сюлейман Челеби бързо намери отговор за питането на принца.

– Прав сте, господарю. Аллах не може да е отнел душите на всички. Но ако страховете ни са се сбъднали, вероятно великият везир крие тежката вест, защото се бои от бунт.

Предположението на Сюлейман беше разумно. Не трябваше да изключват тази възможност.

Отсъствието на молла Хюсрев от Дивана обаче беше започнало сериозно да дотяга на Джем. "Да бяхме изчакали още малко, преди да свикваме везирите" – все по-често си мислеше принцът.

Но вече бе късно за съжаления. Нямаше връщане назад.

Джем не можеше да отрече – беше му приятно да се върне в столицата, да се възползва от облаги, запазени само за падишаха, да извика везирите на съвет, да минава гордо изправен пред сведени глави и коленичили прислужници. Когато зае султанското място в залата за държавни съвещания и видя срещу себе си толкова знатни мъже, момчето си каза: "Е, Джем, вече ти си владетелят на османската държава! Силата, властта са в ръцете ти. Трябва да се държиш подобаващо".

Принцът бе завладян от жажда за власт. Не можа да ѝ устои, въпреки предупреждението на дервиша в планината преди две години.

Старецът се опита да го предпази, но Джем направи точно обратното. Отровата на властолюбието вече бе проникнала във вените му.




Джем започна съвещанието на Дивана както всеки друг път. Първият му въпрос бе:

– Има ли новини от войската?

Всички мълчаха. Очевидно нямаше.

Внезапно от ъгъла на залата се обади един старец, чието име Джем дори не знаеше.

– Принце… – пристъпи една крачка напред човекът. – Днес е петък. Чух, че молла Хюсрев Щом чу името на шейх юлисляма, престолонаследникът веднага наостри уши.

– …Ходжата е разпоредил при отслужването на петъчната молитва във всички джамии и месджити[19] да се спомене специално името на нашия повелител султан Мехмед Завоевателя. Наредил е всеки поданик на османската държава да се помоли за здравето и живота на падишаха, принцовете и войниците, тръгнали на поход. Предлагам и ние тук да изпълним заръката на молла Хюсрев.

Останалите присъстващи живо изразиха одобрението си:

– Правилно! Точно така! Молитвата е почитание към закона.

Бурханетин Челеби веднага усети опасността, която дебнеше зад предложението. Прочисти гърлото си и тържествено заяви:

– Както винаги, многоуважаемият молла Хюсрев е дал мъдро наставление. Молитвите на принц Джем и приближените му винаги са били за здравето и успеха на нашия повелител и войниците му. Нека отново се помолим всички заедно.

Везирите сведоха глави и се подготвиха за молитва. Един от тях излезе напред и разтвори ръце.

– Господи! ... – започна той.

Всички присъстващи вдигнаха ръце към небето.

– Закриляй нашия падишах и войниците му!

– Амин!

– Дай им дълъг живот!

– Амииин!

– Дари войската с победи!

– Амин!

– Разтвори райските порти за загиналите в битка!

– Амин!

– Нека нашите бойци се завърнат живи и здрави по домовете си!

– Амин!

Джем също бе вдигнал ръце за молитва. Но забеляза, че сърцето му не трепва при произнасянето на думите. Дори когато казваше "Амин!", не го правеше искрено. Внезапно го завладя ужас. "Какво ми става? – помисли си той. – Нима имам нещо по-скъпо от баща ми и братята ми?"

Джем знаеше, че ако молитвата се сбъдне, ще дойде сетният му час.


14


Градината на султанския дворец Октомври 1473 г.

Малко преди залез-слънце Чичек хатун се разхождаше под шарения свод, който оформяха няколко разноцветни облака над главата ѝ.

Влажният вятър развя косите ѝ. Чичек потрепери. Есенният повей бе пронизал тялото ѝ. Вървящата няколко крачки назад Гюлизар веднага се досети, че на господарката ѝ е студено. Наметна я с вълнения шал, който държеше в ръцете си. Чичек ѝ отвърна с усмивка. Загърна се с шала и продължи да върви напред.

Вече се долавяше мирисът на зима. Чичек хатун отправи поглед към отсрещния хълм. Боровата гора се зеленееше до хоризонта. Буковете, дъбовете, акациите, орехите и останалите широколистни дървета обаче отдавна бяха пожълтели и оголели. Дори при най-лекия повей на вятъра от клоните им се отронваха последните изсъхнали листа.

Чичек хатун обичаше есента още от дете. Действаше ѝ успокояващо. Наистина през този сезон всичко умираше, за да се роди отново през пролетта, но въпреки това есента ѝ носеше неописуемо блаженство.

Внезапно в главата на Чичек се прокрадна една мисъл. Сякаш някой ѝ зададе въпроса: "Дали съдбата ще отнесе и теб като есенно листо?".

Чичек хатун усети, че я завладява безпокойство. "Какво ми става? – сепна се тя. – Защо ми минават подобни мисли?"

Не знаеше. Подритна белите камъчета на чакълената пътека и направи още няколко крачки напред.

Всъщност много добре знаеше. Тревожеше се. Не искаше да си признае, но се страхуваше. Нещо не беше наред.

А всъщност трябваше да е щастлива, да се радва и да се смее.

Живееше в султанския дворец. До сина си.

Наистина Джем почти не ѝ обръщаше внимание, защото не откъсваше очи от красивата Дилрюба, но това не беше важно. Случи се истинско чудо. Страховете ѝ се бяха оказали напразни.

Принцът, нейният син, беше стъпил с единия крак на трона. Съвсем скоро щеше да се проведе церемонията по обявяването му за султан и владетел на държавата.

Трябваше да изчакат само няколко седмици.

Все още нямаше вести от султан Мехмед, другите принцове и войската. Всички те изведнъж изчезнаха от живота им. Можеше да има само едно обяснение за дългото отсъствие на новини.

Непобедимият орел, единственият ѝ любим, бащата на детето ѝ, султан Мехмед Завоевателя, вече го нямаше.

Наистина Чичек хатун отдавна не живееше при него, но за да бъде щастлива, ѝ стигаше мисълта, че Мехмед препуска някъде на бойния си кон.

Но сега… Смъртта ѝ бе отнела любимия мъж.

При тази мисъл ѝ стана още по-студено. Стори ѝ се, че замръзва. Сгуши се в шала си.

– Господарке! – промълви зад нея Гюлизар. – Ще настинете. Ако искате, да се прибираме вече.

Прислужницата ѝ беше права. Но на Чичек хатун не ѝ се прибираше.

Въобще не искаше да се среща с наложниците от харема и новите фаворитки на Мехмед. Правеше всичко възможно, за да ги избягва, но невинаги се получаваше.

Съвсем ясно виждаше страха в очите на онези момичета, които още не бяха прекарвали и една нощ в покоите на султана. Те със сигурност се питаха: "Какво ще стане с нас? Дали ще ни продадат на пазара за роби?"

Новите любимки на падишаха гледаха Чичек с едва скрито презрение. Ако можеха, щяха да я разкъсат с нокти. Султанът и принцовете загинаха. Единственият син на Чичек хатун остана жив.

Съвсем скоро той щеше да стане падишах.

Чичек беше убедена, че сега по-младите наложници се чудят как да бъдат забелязани от Джем и тайно си шушукат по ъглите на коридорите: "Онова момиче от планината е омагьосало принца. Не поглежда друга".

Разбираше страховете им. Тези, които новият султан харесаше, щяха да останат в харема, а другите щяха да бъдат принудени да го напуснат. А нима беше лесно да си представиш живота извън двореца, след като веднъж вече си влязъл в него? Никой по-добре от Чичек не знаеше какво е да те заточат далеч от султанския палат.

Тя бе напуснала двореца, но ето че отново се върна. Съвсем скоро щеше да се превърне от бивша любимка на падишаха в майката на султан Джем.

Валиде султан Чичек!

Тази мисъл стопли треперещото ѝ тяло.

Тогава защо не спираше да се тревожи? Защо я измъчваха страхове?

– Всичко е заради молла Хюсрев! – изрече Чичек хатун, без да се усети.

– Какво казахте, господарке? – обади се Гюлизар.

Чичек се стресна от гласа на прислужницата си.

– Нищо не съм казвала, момиче. Откъде ти хрумна?

– Сторило ми се е.

Най-после Чичек хатун се досети, че е изрекла мислите си на глас.

"Този човек ми разваля спокойствието" – продължи да размишлява тя вече наум.

Молла Хюсрев така и не се появи на Дивана. Джем два пъти изпраща хора при него. Той все се извиняваше, че е болен.

Чичек хатун въобще не му вярваше.

Съставът на Държавния съвет се смяташе за непълен, ако шейх юлислямът не вземе участие в него. Той беше човекът, който издаваше фетвите след решенията на Дивана.

Молла Хюсрев не оздравяваше. И фетви не издаваше. Заради това се бавеше и обявяването на Джем за султан.




– Майко!

Чичек хатун въобще не чу, че синът ѝ я вика. Така се бе унесла в мисли. Принц Джем бе излязъл от коридора на харема в градината и вървеше с бърза крачка към майка си. Кафтанът му се развяваше на вятъра. Личеше си, че бе силно разтревожен. Прислужницата, която бе на няколко крачки от господарката си, се чудеше как да постъпи.

– Майко!

Потънала в размисли, Чичек отново не чу зовящия я глас. Тъкмо кроеше планове как да умилостиви молла Хюсрев. Ако се налагаше, тя лично щеше да го посети и да падне в краката му.

"Ами ако отново не склони да подкрепи Джем? – разсъждаваше Чичек хатун. – Дали ще имам смелостта да стигна до края? Дали ще имам сили да му кажа: Махни се от пътя на сина ми или аз ще те поместя."

Не беше убедена, че това е правилният начин.

– Майко!

Гюлизар, която виждаше, че Чичек хатун продължава да не чува вика на Джем, се прокашля шумно.

– Господарке, идва Негово Височество принцът.

– Какво?

Едва сега тя чу хрущенето на камъчетата от приближаващи стъпки по чакълената пътека. Щом видя тичащия между розите Джем, първото, което ѝ хрумна, бе: "Странно! Защо Дилрюба не е със сина ми? Та те са почти неразделни".