Когато принцът приближи, Чичек съзря разтревоженото изражение върху лицето му.

– Цвете мое! – протегна тя ръце към него. – Какво се е случило?

Джем спря пред нея запъхтян.

– Ма… мо… вой… – опита се да каже нещо той.

Пое си въздух няколко пъти, преди да успее да изрече:

– Войската се завръща.




Принцът продължаваше да диша тежко. Беше пребледнял като платно. Не можеше да повярва, че майка му не реагира при тази вест.

– Майко, не ме ли чуваш? Войската… Султанската войска се прибира.

Изведнъж градината се изпълни с хора. Всички слуги се завтекоха от хълма към морето.

Чичек хатун сякаш искаше да продума, но нямаше сили да помръдне с устни. Гледаше, но не виждаше. Слушаше, но не чуваше.

Принц Джем хвана майка си за раменете и силно я разтърси:

– Чуваш ли? Дойде си.

"Дойде ли си? – мислеше като насън Чичек. – Кой си дойде? Султан Мехмед ли?

Най-после съзря ужаса в очите на Джем. Най-накрая усети разтърсването на тялото си. Долови паниката в гласа на сина си.

– Кой? Кой се върна?

– Кой… кой ли? – заекна Джем. – Кой?!

Чичек хатун продължаваше да гледа сина си, без да разбира. "Какво му става на това дете?" – дори си помисли тя за момент. После лека-полека съзнанието ѝ започна да се връща в реалността. "Войската, бе казал Джем, войската се връща!"

Господи Боже!

Първоначално сърцето ѝ подскочи от радост, но миг по-късно се сви на топка. Чичек не беше сигурна дали да плаче, или да се радва.

Това щастливо завръщане вероятно вещаеше смърт за Джем, за нея, както и за още много хора.

Особено ако султан Мехмед бе загинал и Мустафа или пък Баязид бе станал новият падишах. Нямаше значение кой от двамата ще приложи закона и ще изправи сина ѝ пред палача. Сега имаше и повод. Синът, майката и възпитателите бяха свикали Дивана.

Ами ако и тримата бяха загинали по време на похода?

Тогава като по чудо Джем щеше да заеме престола. Чичек хатун отпусна рамене. Всъщност не я бе грижа особено за трона. Боеше се за живота на сина си.

Секундите се точеха бавно като часове.

– Не вярвам! – стъписана и ужасена, прошепна Чичек хатун.

Джем избухна:

– Не вярваш, така ли? – Дръпна я за ръката. – Застани до тази беседка и погледни към отсрещния хълм, майко! Виж! Виж!

Чичек хатун вдигна поглед. Дъхът ѝ секна.

Пътят, който пресичаше боровата гора и се спускаше към морето, сякаш гореше. Хиляди факли се движеха към брега.

Земята се тресеше от силните ритмични удари на стотици тъпани.

Барабаните известяваха, че падишахът идва.

Да, но кой беше падишахът сега?

– Господи! – възкликна Чичек.

– Господи, да! – язвително заяви Джем. – От сега нататък Аллах да ни е на помощ!

Ярките червени пламъци внезапно се размазаха пред погледа на Чичек хатун. От очите ѝ бяха рукнали сълзи. Сълзи, изобилни като реки.

За първи път Джем виждаше майка си да плаче. Гюлизар, която наблюдаваше господарката си, също се обля в сълзи.

Принцът погледна безпомощно двете жени. Понечи да каже нещо, но се отказа. Какво ли имаше значение вече? Сълзите на майка му отмиха гнева му. Какъв грях бе извършила тя? Бе направила всичко заради него.

"Сам съм си виновен – каза си Джем. – Аз повиках вълка."




Факлената процесия нямаше край. Първите редици вече бяха достигнали брега.

Внезапно в съзнанието на Чичек хатун пропълзя една надежда.

– Принце, ами ако и тримата са загинали?

– И тримата ли?

– Защо не? Като по чудо.

Джем се усмихна горчиво.

– Чудеса не съществуват, майко!

Докато изричаше тези думи, осъзна, че не е прав. Какво, ако не чудо, бе онова, което преживя в планината преди две години? Как Къзълкая бе изчезнал тогава? Кой бе гласът, който го призова? Откъде бе изникнал онзи дервиш? Нима Джем не бе успял да прониже звяра точно преди да се хвърли върху стареца? Как после дервишът изчезна така внезапно? Нима цялата тази история не бе чудо? Мъртвият вълк го доказваше.

Защо тогава да не се случи чудото, на което се надяваше майка му и за което вероятно се бе молила на Аллах всяка нощ?

Джем обаче не беше убеден, че иска точно това чудо.

Внезапно принцът съгледа някакво раздвижване на отсрещния хълм.

– Майко, виж!

Чичек хатун погледна в посоката, към която сочеше Джем.

От отсрещния бряг се отдели един сал, осветен от ярки факли. Това беше султанският сал. Само падишахът се качваше на него, когато искаше да премине на другия бряг.

Джем се досети какво вълнува най-много майка му в момента.

Кой е падишахът на сала?

Всъщност нямаше значение кой е султанът.

Към тях плаваше смъртта.

Салът се носеше по вълните. Факлите на борда му хвърляха червенооранжевата си светлина върху морската вода и основите на Къз кулеси[20], чийто връх чезнеше в тъмнината.

В двата края на плавателния съд се очертаваха силуетите на снажните момци, които теглеха веслата със силните си ръце.

Салът се насочи наляво, по посока на двореца.

Тогава сред многобройните придружители и лакеите, държащи тугове, Чичек хатун съзря падишаха. Позна го въпреки голямото разстояние.

Господи Боже! Това бе той. Мехмед.

Султан Мехмед стоеше върху коня си неподвижно като статуя.

Чичек хатун се обърна към Джем, но той бе изчезнал.

– Принце?

Не беше сигурна дали прошепна или изстена.

Изведнъж ѝ причерня. Пламъците на факлите се размазаха пред очите ѝ. Сякаш от много далеч до нея долетя един глас.

– Господарке!

Последното, което видя, бяха протегнатите ръце на Гюлизар. Отпусна се в тях. Не разбра дали я хванаха ръцете на прислужницата, или попадна в прегръдката на смъртта.


15


Стаята на принц Джем

Джем беше съвсем сам в полутъмната стая. Само в една от нишите на стената гореше свещ.

Съзнанието на принца беше празно. Не можеше да измисли никакво оправдание.

– Господи, посочи ми изход! – молеше Джем, без да спира.

Внезапно в главата му звънна един глас. Гласът на дервиша, когото бе спасил в гората: "Няма изход. Няма! Вълкът се върна, Джем. Ти го повика".

"Стига глупости! – опитваше се сам да се окуражи принцът. – Няма го вълка. Трябва да се успокоя. Аз съм принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя. Спокойно трябва да обмисля как да обясня постъпката си пред баща ми."

Да, но какво можеше да му каже? "Направих грешка, татко… Нямахме вести и си помислих, че…"

Колко глупаво оправдание!

Може би по-добре беше да падне в краката му?

Баща му със сигурност щеше да го погледне с презрение, ако малкият му син стигне до подобно унижение.

Тогава нямаше да има значение дали е виновен или невинен, дали е сгрешил, или е постъпил правилно, дали е бил подведен или не.

Султан Мехмед щеше да каже:

– Не подобава на сина ми да коленичи, дори за да спаси живота си. Един истински султански син трябва да бъде готов да заплати цената на постъпката си.

Джем реши да се изправи срещу страховете си.

– Готов съм да платя цената! – прошепна той. – Щом трябва да умра, ще умра. Ще заплатя с живота си. Ако баща ми иска душата ми, нека я вземе. Готов съм да умра.

Разтрепери се. Не, не беше готов да умре. Стряскаше се всеки път, щом чуеше шум в коридора. Целият облян в пот, чакаше гласовете да се отдалечат. Сякаш се пържеше на огъня на ада.

Джем не искаше да умира.

Какво бе видял от живота? Нямаше още петнадесет лета. Едва се беше научил да ловува. Не бе минало много време, откакто бе убил рижия вълк. Още не бе полагал главата си в женски скут. Трябваше ли да умре само защото на тази невръстна възраст се бе наложило да взема решения като управник?

Дали баща му наистина искаше неговата смърт?

Сърцето му казваше: "Не я иска", но разумът му се съмняваше, че султанът ще го остави жив.

"Дали въобще има смисъл да го моля да ми прости?" – размишляваше Джем и сякаш чуваше отговора на баща си: "Да беше помислил, преди да свикваш Дивана. Сега вече е късно. Ако ти простя, какво ще си кажат хората? Султан Мехмед не може да надвие над сина си, как тогава ще се справи с поданиците си?"

Джем се изправи. Приближи се до запалената свещ и се загледа в сянката си върху стената.

Нима трепереше?

Опита се да застане неподвижно, но не успя.

От коридора се дочу скърцане.

Дали беше палачът?

Днес поне за петдесети път си задаваше този въпрос: Дали идва палачът? При всеки шум от стъпки това бе първата му мисъл.

Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Джем се сви на канапето. Впери поглед във вратата. Може би всеки момент палачът безшумно щеше да влезе през вратата и да го окове във вериги.

Как трябваше да реагира?

Да се остави без съпротива в ръцете му?

Да го умолява да не го погубва?

Или да се разкрещи: "Невинен съм! Заведете ме при баща ми. Той никога не би сторил зло на малкия си син. Изправете ме пред султан Мехмед!".

При всички положения нямаше да го заведат при султана.

Когато Джем видя баща си да слиза от сала, се завтече да го посрещне, но четирима яки като канари еничари му препречиха пътя.

– Преминаването е забранено!

Джем се стъписа.

– Не ме ли познавате! Аз съм принц Джем. Заместник на великия везир.

Мъжете не се помръднаха.

– Великият везир се върна. Вече няма нужда от заместник.

– Искаш да кажеш, че е забранено да целуна ръка на баща си за добре дошъл?

Очевидно беше забранено.

В този момент Джем осъзна, че ще трябва да се бори за живота си.

Двама еничари го хванаха за ръцете и го отведоха в покоите му.

Джем се чувстваше като в затвор. Откакто еничарите затвориха вратата зад гърба си, никой не дойде да посети принца. А той се страхуваше да излезе навън.

Джем притвори очи. Представи си как се бори за живота си. Все пак бе здрав и силен. С един човек щеше да се справи. Но как щеше да надвие останалите стражари? Кой знае колко души щяха да му се нахвърлят. Накрая щеше да се изтощи и някой щеше да постави примката на шията му.

Принцът несъзнателно обви шията си с ръце. Пое си дълбоко въздух.

Щяха да го заловят така, както си седеше на дивана. Щяха да стегнат въжето около врата му. Джем сякаш вече усещаше грапавината на примката върху кожата си, пристягането около гърлото. Постепенно виковете му щяха да започнат да заглъхват. Щеше да остане без въздух… Може би щеше да успее да се освободи за момент, за да си поеме въздух… Щяха да завържат тялото му с вериги, за да не мърда.

Постепенно силите му щяха да го напуснат. Последен стон… Край.

Принцът наостри уши. От коридора се дочуха гласове. Сърцето му заудря лудо.

– Ето ги! Идват! – простена Джем.

Насочи поглед към дръжката на вратата. Тази част на стаята бе толкова тъмна, че дръжката въобще не се виждаше. "Когато вратата се отвори – помисли си принцът, – отвън ще нахлуе светлина и ще мога да видя убийците си."

От коридора се разнесе човешки говор. Джем не можеше да чуе за какво говорят, тъй като ушите му бяха заглъхнали от силните удари на сърцето му. Затаи дъх.

Като че ли си отиваха. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки.

"Да не би само да ми се струва? – съсредоточи се принцът. – Да, отиват си! Топуркането заглъхва!"

Джем почти извика от облекчение.

– Простил ми е! Простил ми е! Баща ми няма да ме накаже! Почувства как гърдите му се отпускат и започва да диша по-леко. "Ще живея!"

Но така ли беше наистина? Може би щеше да продължи да живее само за кратко.

Поне засега палачите не бяха дошли при него. А може би щяха да отнемат живота на някой друг?




– Казах ти, че не трябваше да се връщаме в двореца! – промърмори Бурханетин Челеби.

– А какво да правим иначе? – попита го остро Сюлейман Челеби.

– Да помислим как да избягаме!

– Да бягаме ли? И къде ще отидем?

– Знам ли? Държавата е огромна. Все ще намерим някое скришно място. Докато отмине гневът на падишаха