– Ти луд ли си, челеби? От султан Мехмед не можаха да се отърват нито владетелите на византийците, нито на Аккоюнлу, нито на Каракоюнлу, та двама голтаци като нас ли ще успеят да избягат?

Бурханетин ядосано махна с ръка и се изправи. Безмълвно започна да се разхожда из стаята.

– А какво направихме ние? Сами почукахме на вратата му. И сега чакаме да ни убие.

Сюлейман Челеби погледна през прозореца.

– Да избягаме е все едно да признаем вината си. А пък така

– Така! Така чакаме палачът да дойде.

– Ааа, какво е нашето прегрешение? Нима няма да ни попитат защо сме постъпили така? И какво толкова сме направили, Бурханетин? Погрижили сме се държавата да не стои без управител.

– На кого ще го обясниш това?

– На падишаха.

– Султан Мехмед си няма друга работа и ще седне да слуша двамата възпитатели на сина си.

– Ще ни изслуша, Бурханетин. Това е султан Мехмед. Бива ли да разпоредиш смъртта на някого, без да си сигурен каква е работата? А ако ние сме виновни, значи и принцът е виновен. Ами майката на принца? Нима тя няма вина? И техните глави ще паднат.

Бурханетин Челеби понечи да каже нещо, но после се отказа. Отиде до вратата и се ослуша. Направи знак на Сюлейман да мълчи.

Хладнокръвието на Сюлейман Челеби внезапно се изпари. Възпитателят пребледня от страх. Прошепна с разтреперан глас:

– Господи!

– Шшшт!

– Идва ли някой?

Бурханетин рязко махна с ръка.

– Шшт!

Долепи ухо до вратата.

Краката на Сюлейман Челеби се подкосиха. Почувства, че вече съжалява за избора си. "Бурханетин беше прав! – замисли се той. – Не трябваше да пропускаме възможността да избягаме. Може би щяхме да извадим късмет… А сега…"

Сюлейман не издържа и се свлече на колене на пода. Когато Бурханетин се приближи към него, той едва намери сили да го попита:

– Какво чу?

Приятелят му сви рамене.

– Нищо.

– Кажи ми! Там имаше някой, нали?

Бурханетин Челеби не измъчва дълго приятеля си.

– Помниш ли дали еничарят, който ни доведе, заключи вратата?

– Неее! – Сюлейман сякаш се поколеба за момент. – Поне не чух да се превърта ключът в ключалката.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм.

Внезапно Бурханетин Челеби застина намясто и даде знак на Сюлейман да мълчи.

– Шшт!

Отиде отново до вратата. Допря ухо и се ослуша.

Тихичко хвана топката на вратата. Изчака няколко секунди.

Сюлейман Челеби едва си поемаше въздух от вълнение и не откъсваше поглед от ръката на Бурханетин.

Възпитателят завъртя внимателно топката на вратата. Направи пауза. После завъртя още малко. Спря. Ослуша се за пореден път.

На Сюлейман Челеби му идваше да извика: "Бурханетин, ако се помотаеш още малко, ще ми се пръсне сърцето!"

И ето че най-после мъжът завъртя топката докрай и вратата се отвори.

"Слава на Аллах!" – помислиха си двамата възпитатели едновременно.

В преддверието нямаше никого.

Изведнъж Сюлейман Челеби се оживи. Втурна се към вратата. Подаде глава и огледа коридора.

Беше съвсем празен.

– Ето че не сме затворници, Бурханетин – прошепна Сюлейман радостно. Съвсем забрави, че преди малко щеше да припадне от страх. – Видя ли? Напразно се кахъреше.

– Да бягаме!

– Няма нужда да бягаме. Ако ни смятаха за престъпници, щяха да поставят стражар пред вратата. Тук няма жива душа. – Сюлейман Челеби замълча за момент и после развълнувано продължи: – Както ти казах преди малко, неслучайно са нарекли падишаха Мехмед Завоевателя. Разбрал е, че нямаме вина. Можем да ходим където си искаме.

Бурханетин излезе в коридора.

– Да тръгваме тогава! – просъска той.

Сюлейман се поколеба.

– Да тръгваме, но накъде?

– Да видим принца. А после накъдето ни видят очите. За теб не знам, но аз няма да остана тук нито минута повече.

Поеха по дългия коридор, без да говорят. Трябваше да подминат четири врати. Да завият надясно, после наляво и щяха да излязат на двора. Оттам мислеха да влязат в резиденцията на султана и да тръгнат по коридора, който водеше към покоите на принц Джем.

Когато завиха надясно, установиха, че коридорът е съвсем тъмен. Не светеше нито една факла.

– Да се върнем и да опитаме от другата страна – предложи Сюлейман Челеби с треперещ глас.

– Няма да се връщаме! – възрази Бурханетин Челеби. – Какво като е тъмно? Ще се движим, като се придържаме към стената. Като преброим пет врати, значи трябва да завием наляво.

И възпитателят чевръсто пое по коридора.

– Чакай ме! Идвам – прошепна Сюлейман.

Отминаха първата врата. После втората. Очите им вече привикнаха към тъмното. Само две крачки ги деляха от третата врата.

Внезапно Сюлейман Челеби усети нечий дъх. Замръзна намясто. Облегна се на вратата.

– Тук има някого – прошепна той.

Бурханетин Челеби нямаше време да отговори. От третата врата изникнаха няколко силуета и му се нахвърлиха. Надянаха примка на врата му.

Сюлейман понечи да избяга, но вече бе твърде късно. Една силна ръка го сграбчи за гърлото. Последният звук, който чу, бе изхрущяването на адамовата си ябълка.


16


Харемът на султанския дворец

Когато Чичек хатун разтвори клепачи, пред премрежения ѝ поглед изникна красива женска глава. Дилрюба. Момичето я наблюдаваше с големите си нежни очи.

– Слава на Аллах! – прошепна момичето. – Идва на себе си!

Чичек се досети, че лежи в леглото си.

– Джем! – простена тя.

Почувства пронизваща болка в тила. Опита да се надигне. Дилрюба ѝ поднесе чаша вода.

Чичек усети ужасна горчивина в устата си. Сърцето ѝ се разтуптя лудо. "Какво ли са ми давали да пия? – запита се тя. – Дали не са ме отровили? Защо пулсът ми е толкова ускорен?"

Въпреки че уплахата ѝ нарастваше с всяка измината секунда, Чичек хатун отпи от чашата, която ѝ подаде Дилрюба.

Постара се да овладее треперещия си глас и попита:

– Припаднала ли съм? Помня, че изведнъж ми причерня.

Дилрюба кимна с глава.

– Много ни уплашихте.

– Кой ме донесе до стаята ми?

– Гюлизар.

Всъщност един друг въпрос вълнуваше Чичек.

– Повикахте ли лекар?

Над припадналата се наведе още една женска фигура.

– Е, хайде, господарке, нима има по-добър лекар от Гюлизар?

Прислужницата коленичи до ложето на Чичек хатун. Лицето ѝ бе бледо. Беше уплашена, но се стараеше да не го показва. "Има защо да се страхува – помисли си Чичек. – Ако падишахът е решил да ми вземе главата, и нейната ще падне." Но дори и да ѝ простят, Чичек беше убедена, че Гюлизар сама ще сложи край на живота си, ако загуби господарката си.

Кой знае още колко хора тръпнеха в ужас тази вечер в двореца! Единственият, който със сигурност не изпитваше страх, бе султан Мехмед. Може би в този миг той издаваше смъртни присъди.

Смърт!

Мисълта за смъртта веднага накара Чичек хатун да се изправи. С помощта на Дилрюба и Гюлизар тя успя да седне в леглото си.

– Принцът! – промълви тя. – Джем! Къде е Джем? Беше с мен в градината, а после изведнъж изчезна. Къде е?

Дилрюба запази мълчание.

Гюлизар доближи устните си до ухото на Чичек.

– В стаята си е.

Прислужницата се досещаше какво най-много иска да знае господарката ѝ, но се страхува да попита. Затова добави:

– Добре е.

– Има ли някой при него?

Гюлизар отрицателно поклати глава.

– Някой от везирите да го е посещавал?

Момичето отново отговори отрицателно.

– А някой от братята на принца?

– Никой.

Липсата на посетители можеше да означава само едно: султан Мехмед все още не бе решил съдбата на Джем. Нито нейната.

– Арестуван ли е?

Гюлизар сведе глава. Дилрюба заплака.

– Пред вратата му има стражи.

– Значи е арестуван. Принцът е арестуван.

Внезапно Чичек се сети:

– Отиди да го видиш, Дилрюба. Сега той има нужда от теб.

Момичето сведе поглед към земята.

– Ходих.

– И? Как е Джем?

– Не ме пуснаха при него – изхлипа Дилрюба.

Чичек почувства как у нея напира непреодолим гняв. Изправи се на крака.

– Гюлизар – разпореди тя, – дай ми да наметна нещо.

– Господарке

– Замълчи… Каква майка съм, ако не съм до сина си в такъв момент! На какво прилича това? Защо са го поставили под стража? Какво толкова е сторил? Можеше ли да предприеме нещо друго, след като нямаше вест от султана близо петдесет дни. Нима е престъпление, че е оглавил османската държава, когато нямаше никой друг? Като наследник Джем трябваше да се погрижи за бащините земи.

Дилрюба и Гюлизар напразно се опитваха да я спрат.

– Стойте, не излизайте! – умоляваха я те.

Чичек бе твърдо решена да отиде при сина си. Нямаше да го остави сам, каквото и да ставаше.

Щеше да е до него, независимо дали султанът смяташе да го оправдае, или да отнеме живота му.

Чичек хатун рязко отвори тежката врата. Стоящите отпред стражари препречиха пътя ѝ с пиките си.

Гюлизар я издърпа обратно в стаята и затвори вратата.

– Не ме ли чухте… Не ни разрешават да излизаме.




В първия момент Чичек хатун не можа да схване какво ѝ казва прислужницата.

Не разрешават ли?

Нещо жегна Чичек хатун отвътре. Лицето ѝ пламна.

"Какво означава това? – ядовито си помисли тя. – Защо султан Мехмед е поставил тези досадници пред вратата на жена си?"

В следващия момент един вътрешен глас ѝ подсказа: "Ти отдавна не си полското цвете на падишаха! Осъзнай се!".

Чичек обаче не беше готова да приеме тази истина. "Такава ли е благодарността на Мехмед за всичките ни интимни мигове? За това, че му родих прекрасен син?"

После премисли: "Какво ли съм очаквала? И аз, и Джем се държахме като метежници. Нима не е грях да посягаш към трона, докато падишахът е жив?"

Внезапно се разнесе силен женски писък.

– Оставете ме!

Чичек хатун бе изкрещяла, без да усети. Дори не позна гласа си. Викът ѝ бе луд, див, животински. Виеше като ранен звяр.

Изтръгна се от ръцете на Дилрюба и Гюлизар, които се опитваха да я успокоят.

– Няма да търпя това! Не мога просто да стоя и да чакам да ме убият.

Втурна се към вратата.

– Веднага трябва да видя падишаха!

Гюлизар се спусна след нея. Избута я, облегна се на вратата и разпери ръце пред Чичек.

– Моля ви, господарке! Недейте, мила господарке! Не позволяват да се излиза!

– Махни се от пътя ми!

– Господарке Чичек

– Няма я вече Чичек! Умря! Аз съм пленената сръбска принцеса Адриана!

Дилрюба се разплака от отчаяние.

Гюлизар не се отместваше от вратата, но Чичек хатун нямаше ни най-малко намерение да се откаже.

– Казах ти да се махнеш!

Хвана момичето за косите и я издърпа с все сила. Стенанията на Гюлизар накараха Чичек да спре за момент. Погледна ръцете си. От пръстите ѝ стърчаха два кичура коса.

Веднага след това тя посегна към дръжките на голямата двукрила врата.

– Излизам! – извика силно, за да я чуят стражите. – Не се опитвайте да ме спрете! Ще трябва да ме убиете!

Чичек с мъка издърпа тежките крила. Вратата се разтвори. Не можа да въздържи вика си при гледката, която се разкри пред очите ѝ.

– О, боже!

От учудване, радост и страх тя отново бе произнесла името божие на майчиния си език след толкова много години.

– Ти! – прошепна тя и сви ръце към гърдите си. – Ти!


17


Стаята на Чичек хатун

Застанал неподвижно между двамата стражи, безмълвно я наблюдаваше султан Мехмед.

Известно време двамата се взираха един в друг, без да мигват. Сякаш времето бе спряло, а пространството бе загубило значение.

Всъщност и Чичек, и Мехмед осъзнаваха много добре важността на настоящия момент и обстоятелствата, които ги доведоха дотук.

Намираха се в двореца. А в него освен с величествен блясък бе пълно с коварни капани. От всеки ъгъл дебнеше опасност. Не беше ясно кой ти е приятел и кой враг.