Времето беше оставило следите си и върху двама им. Снажното и стройно тяло на Мехмед стоеше леко приведено с отпуснати рамена, въпреки опитите му да го държи изправено. Лицето му се гърчеше от болка, докато вървеше.

Чичек хатун отдавна не се поглеждаше в огледалото. Нямаше защо. Кой ли щеше да обърне внимание на хубостта ѝ?

Черните очи на любимия ѝ я наблюдаваха. Макар да изглеждаха уморени и притеснени, в тях проблясваха мълнии. Чичек хатун познаваше добре този поглед. "Ядосан е – досети се тя. – И то много!"

Султан Мехмед направи знак на Дилрюба и Гюлизар да излязат. И двете плачеха. Едната от болка, другата от страх.

– Кой спомена за някаква Адриана?

Чичек се стъписа. Мехмед настойчиво я гледаше в очите. Сякаш ѝ напомняше, че стои срещу падишаха, срещу един разгневен повелител, който щеше да реши съдбата ѝ и тази на сина ѝ. Поклони му се.

– Правилно ли чух? – настоя султанът. – Преди малко някаква жена крещеше, че името ѝ е Адриана.

Мехмед пристъпи прага на помещението. Чичек се отдръпна и сведе глава.

Султанът отиде до средата на стаята и се обърна.

– Коя е тази Адриана? Не я познавам.

Гласът на падишаха не издаваше никаква емоция.

Той много добре знаеше коя е Адриана. Без съмнение беше чул гневните ѝ викове. Защо питаше тогава?

Изведнъж Чичек хатун усети, че всичките ѝ страхове се изпариха. Или може би се стаиха в някои тъмен ъгъл?

Нямаше да стои с наведена глава. Трябваше да накара Мехмед да я изслуша.

Тя бе негова жена. Майка на сина му. Трябваше да се държи подобаващо.

Вдигна глава. Изправи рамене. Погледна смело падишаха в очите.

– Аз съм Адриана. Сръбската принцеса Адриана.

Лицето на султана не трепна. Той направи две крачки и се обърна към нея.

– А майката на сина ми? Тя къде е?

Мехмед приближи Чичек и хвана брадичката ѝ. Нежно я разтърси. Прокара показалец по бузите ѝ.

Чичек хатун почувства, че се разтапя. При първата им среща Мехмед я бе погалил по същия начин.

– Къде е любимото ми полско цвете? Какво е станало с него?

Гласът му бе мек и плътен. Чичек усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. "Само това не! – сепна се тя. – Не бива да се разплаквам точно сега!"

Султан Мехмед отдръпна дланта си от лицето ѝ. Постави ръце на кръста си и тръгна към прозореца.

– Да не би докато ме е нямало, както синът ми се е провъзгласил за падишах, така и майка му да се е обявила за кралица? – промълви султанът замислено.

"Ето – помисли си Чичек, – започва да ни съди."

Това бяха болезнени обвинения. И опасни. Може би щеше да е най-добре, ако падне ничком и помоли за прошка.

Но Чичек хатун не искаше да направи това. Нямаше да промени намерението си. След като я бе избрал за своя жена, тя щеше да се държи като жена на завоевател.

– Тук не съм виждала кралица, която да е извършила предателство.

Мехмед беше застанал с гръб към нея. Не трепваше. Чичек хатун не можеше да разбере дали султанът отдава някакво значение на думите ѝ. Всъщност не я бе грижа. Най-после осъзна, че повече не можеше да издържа на напрежението. Трябваше да се изправи срещу страха.

– Тук видях само една разтревожена жена, която нямаше избор.

Мехмед се извърна и я погледна през рамо.

– И за какво беше разтревожена тази жена?

– За мъжете си.

– За мъжете си, значи. И кои са тези късметлии?

– Единият е любимият ѝ, мъжът, когото обича до смърт.

– Само един мъж може да обича така.

Чичек ядовито тръсна глава.

– Една жена също може да обича до смърт.

Един поглед очи в очи с Мехмед ѝ бе достатъчен.

Чичек почувства, че у нея започна да напира гняв. Не беше сигурна докъде ще стигне, ако избухне. А трябваше да бъде изключително внимателна. Да послуша разума си, а не чувствата.

"Какво се опитваш да направиш, Мехмед? – питаше се тя. – Какви са тези подмятания? Казвай направо! Стига си ме измъчвал!"

– А другият?

Чичек хатун трепна:

– Какво, султане?

– Попитах за другия.

Гласът на султана прозвуча троснато и гневно. Но не това бе най-страшното.

– Нали каза, че жената се е тревожела за двама мъже. Както разбрах, единият е бил любимият ѝ. А другият?

Тонът на падишаха прозвуча заплашително.

Явно любезността му до момента е била само привидна. Чакал е подходящия момент, за да избухне.

"Е, щом това иска! – помисли си Чичек хатун. Погледна го предизвикателно и отвърна:

– Дарът от любимия ѝ.

– Какъв е този дар?

– Един син. Истински юнак.

Султан Мехмед направи няколко крачки. Върху лицето му бе изписана болка. Седна на дивана и едва чуто въздъхна.

– Добре, защо жената се е тревожела за тези двама мъже?

Решителният момент настъпи. Чичек знаеше, че от отговора ѝ зависи съдбата ѝ.

– Нямаше никакви вести за любимия си. Не беше ясно жив ли е, или мъртъв. Здрав ли е, или болен. Жената се страхуваше, че Господ може да ѝ го отнеме във всеки един момент.

– А защо жената се е тревожела за сина си? Той нали е бил до нея.

Чичек хатун отговори със спокоен, равномерен глас, който не издаваше никакви емоции:

– За живота му, разбира се. Ако с баща му се бе случило нещо, синът оставаше беззащитен, а има толкова много хора, готови да му сторят зло… Освен това

– И още нещо ли има?

Вече нямаше връщане назад. Чичек трябваше да каже всичко, което бе намислила.

– Жената се боеше да остави османската държава без управник.

Мехмед се изправи с подигравателна усмивка на лицето.

– Хаха! Значи жената се е тревожела за бъдещето на държавата?

Чичек замълча. Не обърна внимание на ироничната забележка на султана. Беше достатъчно да погледне лицето му. Там беше изписана болка.

– И какво? – продължи мисълта си Мехмед. – Реши да намери управник. Не ѝ ли хрумна, че по този начин излага на опасност сина, за чийто живот тъй много се страхува?

Чичек гордо повдигна рамене. Сръбската кръв във вените ѝ кипна.

– А какво трябваше да направи? – попита тя предизвикателно.

Самият факт, че противоречи и повишава тон на падишаха, беше достатъчен, за да ѝ вземат главата. Но поне после нямаше да разправят за нея, че коленичила и се е молила за живота си. Тя не бе една от многото наложници на султана. В жилите ѝ течеше царска кръв и тя щеше да се държи като истинска принцеса.

Чичек хатун застана пред султан Мехмед и го погледна изпитателно в очите. Искаше отговор. Въобще не беше очаквала, че ще стигне дотам. Внезапно страхът ѝ изчезна. Сърцето ѝ не трепваше.

– А какво трябваше да направи? – процеди тя през зъби.

Мехмед отбягваше погледа ѝ.

– Да изчака.

– Колко да чака? Един, два месеца? Цяла година? Колко, султане? Да чака, докато дойде някой и пререже гърлото на сина ѝ? Или докато разбунтувана тълпа обгради двореца? А може би докато някой от другите престолонаследници изпрати палач при сина ѝ?

Падишахът не отговори.

Страхът отново сграбчи Чичек. Емоциите повторно я завладяха. Вече не можеше да спре да говори. Трябваше да каже всичко докрай, каквито и да са последствията.

– Принцът няма никаква вина – гневно заяви тя.

– Знам – отвърна султанът.

Чичек хатун въобще не го чу.

– Нали постоянно го учат: "Вълците се нахвърлят върху държава без владетел".

– Така е.

– Той се изправи сам срещу вълците! – едва си пое въздух. – Но това не го е измислил той! Възпитателите и пашите

– Знам!

Чичек хатун отново не чу отговора на султана.

– Пък и кой друг да ръководи държавата, ако не синът ти? И въобще не е вярно, че се е самопровъзгласил за падишах! Това е клевета! Пълна лъжа! Той свика Дивана, но никога не е заемал мястото ти!

Султан Мехмед хвана Чичек за раменете и я разтърси.

– Знам!

Най-после Чичек хатун осъзна, че падишахът вече няколко пъти е казал: "Знам!".

– Знаеш ли?

– Да, молла Хюсрев ми разказа всичко. Защо и как се е случило. Кой е заплел интригата и е подтикнал Джем да постъпи така. Всичко знам.

"Пресвета Дево – помисли си Чичек, – нима има някаква надежда?" Постара се да не издаде вълнението и радостта си.

– Говори ли с принца? Позволи ли му да ти целуне ръка?

Султанът поклати глава.

– Нямаше нужда. Онова, което чух от Хюсрев ходжа, бе достатъчно.

– Тогава?

– Тогава, Чичек, взех следното решение. Главите на заговорниците ще паднат. Макар синът ми да не е имал лоши подбуди, е извършил престъпление. Нарушил е единоначалието в държавата.

Надеждата на Чичек хатун беше попарена. Краката ѝ се подкосиха. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Обърна гръб, за да прикрие съкрушението си.

– Издадох ферман, в който оповестявам – продължи султанът, – че всеки, който заговорничи срещу единоначалието в държавата, го очаква смъртно наказание.

Чичек хатун почувства, че вече нищо няма значение за нея. Повече не можеше да сдържа виковете си. Изстена с все сила:

– Не! Неееееееее!

– Случаят е приключен! Заговорниците си получиха заслуженото.

– Джеееем!

Чичек се срути в краката на султан Мехмед и започна да го удря с юмруци.

– Джем! Злочестият ми син!

Съвсем загуби разсъдъка си. Впи нокти в кафтана на падишаха.

– Какво си направил? Защо? Отнел си живота на един невинен, Мехмед! ...

Султанът се наведе и се опита да изправи Чичек хатун, за да я успокои. Тя се отдръпна с ужас.

– Не ме докосвай! Ръцете ти са изцапани с кръвта на рожбата ми. Хайде, извикай палача, да вземе и главата на принцеса Адриана!

Султан Мехмед я хвана здраво за раменете.

– Не съм изцапал ръцете си с кръвта на невинен. Нито някога ще го направя! Виновниците заслужават наказание.

Падишахът остави Чичек да лежи на земята и пое към вратата.

– Главата на Джем си е на раменете. Наказах онези, които са го подвели.

Чичек хатун не можа да повярва на ушите си. Веднага скочи на крака. Спусна се към султан Мехмед.

– Жив ли е? Джем е жив?

Мехмед се усмихна.

– Виж! – обърна той дланите си към нея. – Ръцете ми са чисти! Не са опръскани с кръвта на невинен!

Чичек с благоговение обгърна ръцете на падишаха. Започна да целува пръстите му.

– Повелителю мой… скъпи султане… любими

– Все пак синът ми е допуснал грешка, извършил е грях – прошепна султан Мехмед. – И няма да се размине без наказание.

Чичек хатун се отдръпна. Щастието ѝ се оказа твърде кратко.

– Какво означава това?

– Ти също си виновна… Допуснала си принцът да попадне в клопка. И ти ще си изтърпиш наказанието.

Чичек хатун се изправи срещу султана с непроницаемо лице.

– Убий мен, но пощади Джем! – проговори тя хладно.

Мехмед се обърна към вратата.

– Утре двама виновници ще напуснат двореца. Хубавото ми полско цвете и скъпият ми син. Великият везир вече е тук, така че нуждата от заместници отпада. Няма причина принц Джем да остане тук.

Чичек хатун се опитваше да си събере мислите.

– А аз

– Отиваш с принца.

Чичек се учуди.

– Няма ли да видиш Джем?

Падишахът сякаш не я чу.

– Погрижи се за принца, Чичек… Чух, че дъщерята на Исфендяроглу е голяма красавица. Разбрах, че отначало Джем не е бил впечатлен от нея, но сега не спира да ѝ посвещава стихове.

Чичек хатун почувства, че кръвта отново се връща в лицето ѝ. Сладостна тръпка се разля по тялото ѝ. Животът щеше да продължи.

– Да, така е, султане. Двамата са неразделни.

Мехмед с нищо не показа да е чул отговора ѝ, а продължи да говори:

– Принцът е млад още за държавни дела, но е достатъчно голям, за да изпита удоволствията на любовта.

Чичек понечи да продума, но усети, че на гърлото ѝ е заседнала горчива буца. Замълча.

– И запомни. Невинните невинаги се спасяват, Чичек хатун!

Падишахът се обърна към вратата и потропа два пъти.

Двете крила бавно се разтвориха. Отпред стояха двамата стражари.

Мехмед се извърна леко.

– И още нещо! – прошепна той. – Повече да не съм чул за Адриана. Ако има принцеса, която някога е запалила огън в сърцето ми, това е красивото полско цвете, майката на сина ми. Нея познавам и обичам.