Излезе, преди Чичек хатун да има възможност да отговори.

Вероятно отиваше да постави слънцето при полумесеца. Чичек знаеше, че го вижда за последен път. Без да осъзнава, помаха с ръка. "Бъди щастлив, Мехмед, моя любов!" – помисли си тя.

Вратата се затвори.

Чичек хатун стоеше в средата на стаята и не можеше да спре да шепне: "Пресвета Дево, Пресвета Дево…"

Нямаше сили за по-дълга молитва. От очите ѝ рукнаха сълзи. Усети дълбока празнина в душата си.


18


Харемът на султанския дворец Слугинското отделение

Момичето напрегнато се опитваше да види нещо през желязната решетка на прозореца. Знаеше, че е невъзможно, но въпреки това не се отказваше.

– По дяволите! – изруга тя наум.

Погледът ѝ не стигаше дотам. Но не защото беше ниска на ръст, а защото прозорецът бе разположен твърде високо.

Никак не беше ниска. Дори бе твърде висока за възрастта си. Майка ѝ непрекъснато повтаряше: "Метнала се е на татко си!". Вече не помнеше какво казваше баща ѝ по този въпрос. Може би нищо.

Прозорците в спалнята на слугините бяха разположени толкова високо само с една цел: да не могат обитателките ѝ да избягат.

Момичето не знаеше за другите, нито я интересуваше, но тя лично не смяташе да бяга. Имаше работа за вършене в султанския дворец.

Но дори да беше тръгнала да се спасява – нима би стигнала далеч? Щяха да я хванат още в двора. После – да ѝ хвърлят един хубав бой. Десет, двайсет или петдесет тояги. Колкото нареди главният евнух.

Тя бе влязла в харема не като наложница, а като пленница от войната, и нямаше отърване от боя. Тук налагаха с тоягата с повод и без повод.

Ако не държиш подноса достатъчно изправен – една тояга.

Ако постелята ти не е добре оправена – три тояги.

Ако под ноктите ти има черно – пет тояги.

Всъщност тези, които удряха, бяха слуги като нея. Само дето бяха по-висшестоящи. Постоянно се питаше: каква е причината да са толкова жестоки? Единственият отговор, който ѝ хрумваше, бе: желанието да се освободят от болката, натрупана от боя, който са изяли през живота си.

Тя беше в двореца от два месеца. Или може би три? Не повече. Досега не бе видяла да бият някое от момичетата, които обучаваха за наложници. Може би го правеха тайно, но едва ли. Някой ден пострадалата наложница можеше да привлече погледа на султана и да бъде поканена в покоите му. И тогава какво щяха да правят?

Всъщност наложниците, както неопитните, така и вече обучените, имаха много по-тежко наказание: постоянното очакване дали ще бъдат допуснати до покоите на султана.

За повечето очакването беше безкрайно. Всяка вечер си лягаха угнетени, че и през този ден не са били избрани. Заспиваха с надеждата през утрешния ден да настъпи техният час. Вечерта идваше и те отново пристъпваха към леглото разочаровани. Най-големият страх на всяка наложница бе да остане незабелязана. Но за да привлекат вниманието на султана, момичетата първо трябваше да спечелят благоразположението на главния евхух, на Кетюда калфа и още толкова служители в харема. Понякога дори се налагаше да се разделят с някое от скътаните акчета. Друг път зависеха от благоволението на някой везир, паша или ага.

Момичето направи няколко крачки и се опита да разбере дали навън се развиделява.

Зад металната решетка бе тъмно.

Нощта не си бе отишла.

Преди не обичаше нощите, но сега нямаше търпение да се спусне здрачът. Тъмнината бе нейното убежище. Тогава идваше времето за спомени и мечти.

Момичето се сви върху постелката си. Веднага усети студенината на каменната настилка. Имаше чувството, че лежи направо на пода. Постелката ѝ нямаше никакъв пълнеж и представляваше просто едно избеляло парче плат.

Отначало подът ѝ се струваше болезнено твърд. Въртеше се по цяла нощ. Лежането я уморяваше повече от неспирната работа през деня. Студът на камъните я пронизваше до кости. Сега не усещаше нито болка, нито мраз. "Защо вече не ме боли? – чудеше се тя. – Свикнах ли, или съвсем съм загубила чувствителност."

Погледна към останалите спящи момичета в стаята. Всяка се бе свила на постелята си. Изглеждаха толкова отчаяни и самотни. Лежаха неподвижно, сякаш бяха мъртви. Единствено лекото повдигане на гърдите им издаваше, че са живи.

Една от тях въздъхваше тежко от време на време. Друга бълнуваше насън на непознат език. Може би викаше майка си или годеника си. Не беше ясно какво казва, но със сигурност бе изпълнено с копнеж и болка.

От горния етаж, където живееха наложниците, се чу детски плач.

Някаква жена изшътка на детето да мълчи. После едно от момичетата в стаята се разхлипа. Тъмнината беше пълна с шепоти и стеналия. Всъщност плачът беше забранен. Считаше се за признак на слабост. По-лошото бе, че можеше да бъде изтълкуван като проява на неблагодарност. "Гледай я тази никаквица! – говореха зад гърба на плачещата. – Вместо да се радва, че е в харема, седнала да плаче!"

Тук тъжните плачеха вечер тайничко под завивките. Иначе щяха да полудеят. И наложниците, и слугините, и робините, и пленничките имаха само един лек за болките си: сълзите.

Тя обаче не плачеше. Беше дала клетва.

Внезапно се разнесе тихо топуркане. Някой вървеше по коридора. Сигурно бе някоя от прислужниците, които работеха в кухнята. Тях ги будеха по-рано. Но сега още не бе дошло времето за тяхното ставане.

Момичето наостри уши. Не! Стъпките идваха насам. Вече ги чуваше по-ясно. Спряха точно пред вратата на нейната спалня.

– Ей, момиче!

Кое ли момиче търсеха? Тя се престори, че не чува.

– На тебе говоря, момиче! – обади се гласът по-силно.

Кое беше момичето? Нямаше ли си име? И да имаше, тук не наричаха слугините по имена. На всички викаха просто "момиче":

"Ела, момиче!"

"Тичай, момиче!"

"Момиче… момиче… момиче…"

Към мъжете се обръщаха с "Хей, ти!"

В нощната тишина се разнесе звук от стържене на метал. Някой пъхна ключа в ключалката.




И деветте обитателки на стаята се събудиха. Уплашени се чудеха коя от всички тях викат.

– Ставай, момиче! Оглуша ли?

Вече нямаше как да се преструваш на заспал.

Ключът се завъртя в ключалката и вратата се разтвори. В стаята влезе огромна тъмна фигура. Макар че лицето ѝ не се виждаше, нямаше съмнение коя е тази жена. Помощничката на Кетюда – Зюмбюл калфа. Тя беше толкова едра и дебела, че когато стъпваше по пода, дъските скърцаха и се тресяха.

– Ставай, момиче!

Зюмбюл калфа разтърси рамото ѝ. Щом стана ясно кое е търсеното момиче, останалите прислужници си отдъхнаха с облекчение.

– Ставам, калфа. Не е ли още рано?

– Не е. Вземи си вещите. Заминаваш!

В първия момент не разбра какво ѝ казват. Без да се замисля, протегна ръка и взе торбичката, която държеше под възглавницата си. Когато се изправи, в главата ѝ отново отекнаха последните думи на Зюмбюл: "Заминаваш!".

"Не – помисли си тя, – никъде няма да ходя. Тук имам работа за вършене."

Остави торбичката върху постелята си и се обърна към калфата.

– Къде заминавам?

Зюмбюл сериозно се ядоса. Не беше прието най-низшите слугини да задават въпроси. Помощник-калфата я срита в корема.

– Гледай ти какво безочие! Щом съм казала, ставаш! Обличай се! По най-бързия начин.

Стана ясно, че ако попита пак, ще изяде още някой ритник. Взе си вещите и стана. "Чакай ти! – помисли си момичето. – Знам как да те накарам да проговориш!"

Зюмбюл калфа беше с едро тяло, но с малко мозък, А пък момичето, макар да бе слабо и крехко, бе хитро като лисица.

Престори се, че се разкайва за въпроса си.

– Извинявай, калфа. Бях сънена и не знаех какво говоря. Защо ще те питам иначе? Пък и ти откъде да знаеш? Кой ще ти каже!?

Зюмбюл калфа се затътри към вратата.

– Не са ми казали, разбира се. Но аз знам!

След като излязоха в коридора, Зюмбюл се обърна да затвори и заключи вратата. Преди това просъска на слугините в стаята:

– Заспивайте!

После се обърна към момичето:

– А ти тръгвай пред мен.

– Не вярвам, че знаеш къде ще ме пратят.

Едрата ръка на Зюмбюл я сграбчи за косата. Писъкът на момичето раздра тишината. Калфата приближи главата ѝ към лицето си. Момичето сякаш се озова пред устата на някакво приказно чудовище. Бе толкова близо, че усети зловонния ѝ дъх.

– Отървавам се от теб! Отиваш на едно много далечно място. Далеч от двореца, близо до ада!

Пусна косите ѝ. Започна да побутва с юмрук главата ѝ, за да я накара да върви напред. Момичето вече не стенеше. Болката от оскубването бе много по-силна от неприятното усещане, причинено от ударите, които получаваше сега.

"Край! – мислеше си отчаяно тя. – Няма да мога да изпълня клетвата си. Черната вещица каза, че ще ме пратят далеч от двореца."

Излязоха на двора. Момичето усети нощния хлад. "Къде ли ме води?" – зачуди се тя.

Пред нея изникна висока стена, обвита в бръшлян. Зюмбюл разтвори някаква желязна порта, закрита сред листата на растението. Озова се от другата страна на стената.

Боже Господи!

Навсякъде огньове!

Също като в кошмарите ѝ.

Нощта бе обагрена в червено от факлите, които стотина конници държаха в ръцете си.

Един войник с железен шлем на главата бързо се приближи към тях. През процепа на преграда, спусната върху лицето му, очите му изглеждаха ококорени.

– Ето! – каза Зюмбюл калфа и избута момичето към мъжа. – Кетюда калфа избра тази.

Погледна го с края на окото си.

– Както ще разбереш, тази вечер ще има трима заточеници.

Войникът сякаш присви очите си под шлема. Кимна с глава, но не каза нито дума.

"Трима ли? – зачуди се момичето. – Значи ще изпращат и други пленници като нея?"

Зюмбюл калфа се обърна към момичето и го изгледа свирепо. То недоумяваше с какво бе предизвикало злобата ѝ. Дали с въпроса си къде ще я водят? Едва ли. По-скоро Зюмбюл мразеше всички хора.

– Да видим дали ще им е до метежи, като се озоват сред вълците и мечките в планината!

Момичето съвсем се обърка.

Имаше толкова неяснота.

Не знаеше къде отива.

Отвеждаха трима заточеници от двореца. "Заточение ли? – мислеше си тя. – Та аз така или иначе съм пленница. Каква е разликата между плена и заточението? За мен е едно и също!"

Зюмбюл надрънка един куп глупости само за да я стресне. Но все пак кои бяха другите двама заточеници освен нея?

А и за какъв метеж говореше?

Кой се бе бунтувал? Нищо не разбираше.

Планина… мечки… вълци… Какви пък бяха тези приказки?

Може би щяха да я изпратят на място, което е в планината. Ако е така, значи Зюмбюл е права. Ще бъде далеч от двореца. Но защо пък да е близо до ада?

Момичето тръгна с войника. Трябваше почти да тича, за да може да върви до него. Толкова големи крачки правеше той.

– Не се мотай, а върви! – промърмори мъжът.

Момичето му хвърли един бърз поглед. Очите му сякаш горяха, тъй като в тях се отразяваха пламъците от факлите на конниците. Слугинчето не можа да се сдържи.

– Може ли да попитам нещо?

Очакваше мъжът да я скастри, но без да забавя крачка, той ѝ отвърна:

– Питай.

– Зюмбюл калфа каза, че има трима заточеници. Кои са другите двама?

– Не се връзвай на приказките ѝ. Няма никакво заточение.

– Къде отиваме тогава?

– Принцът се връща в санджака, който управлява. След малко тръгва на път заедно с майка си. Повелителят разпореди да отпуснат няколко слуги от новите пленници за свитата му. Кетюда калфа изпрати теб.

Сякаш ѝ пораснаха крила.

Щеше да служи в свитата на принца!

Значи всичко се подреждаше. Все още имаше шанс да изпълни клетвата си.

Цялото ѝ тяло потръпна от радост. Сякаш ѝ бяха казали, че отива в рая. Точно когато си бе помислила, че всичко е загубено, се появи нова възможност.

– Благодаря ви, ефенди.

Войникът се извърна учудено и за първи път я погледна.

– Защо ми благодариш?

На устата ѝ беше да отвърне: "Спасихте ми живота!", но вместо това каза само:

– Задето ми отговорихте.

След малко стигнаха мястото, където трябваше да изчакат.