Пред тях имаше осем покрити карети. Слуги и лакеи мъкнеха сандъци. Сред колите изникна една жена и тръгна към момичето и войника.

– Поздрави я – подшушна мъжът на слугинчето.

– Коя е тя?

– Личната прислужница на Чичек хатун.

Момичето го погледна озадачено. Мустаците на войника се отъркаха в шлема му и изшумоляха. Вероятно се бе усмихнал, но нямаше как да се види.

– Няма как да знаеш коя е Чичек хатун. Тя е майката на принца.

Момичето не попита кой е принцът. "Който и да е – разсъждаваше то, – той е син на султан Мехмед. А пък майка му е една от наложниците на падишаха. Повече не ми трябва да знам."

Жената вече бе стигнала до тях.

– Тази ли е?

Мъжът кимна с глава и едва чуто измърмори нещо.

Жената протегна благоуханната си ръка към брадичката на момичето и изправи главата ѝ. Нежният аромат пробуди хиляди спомени в съзнанието на слугинчето.

– Името ми е Гюлизар. А ти как се казваш?

Въобще не знаеше какво да отвърне от изненада. Вече толкова бе свикнала с обръщението "момиче".

Погледна жената изпод мърлявата си забрадка. Усмивката ѝ бе толкова мила.

– Аз съм Не можа да довърши.

Внезапно дъхът ѝ секна.

Малко зад Гюлизар съгледа един младеж. Прекрасен и величествен. Приличаше на приказен герой.

Беше възседнал ален жребец, който на отблясъците от факлите сякаш пламтеше. Самият ездач излъчваше огнена светлина. Все едно беше същество от някакъв друг свят. Не бе възможно на тази земя да съществува подобна прелест. Младежът стоеше изправен върху коня си. Раменете му бяха широки, но осанката фина. Белите му дрехи изглеждаха червени на пламъците от факлите. Чалмата похлупваше цялото му чело. Дали веждите му бяха сключени? Не беше ясно от пръв поглед. Сключените вежди не биха му отивали. Може би трепкащата светлина на факлите само подлъгваше окото ѝ. Момичето се отвращаваше и страхуваше от мъже с големи бради. Младежът имаше едва набола брада. Червена, огнена брада. Момичето добре осъзнаваше, че всъщност цветът ѝ е черен.

"О, Аллах!" – възкликна наум слугинчето.

Не помнеше да е виждала през живота си по-красив и впечатляващ мъж. Той се разхождаше сред останалите конници и от време на време галеше жребеца си по врата. Момичето съвсем забрави къде се намира.

Гюлизар проследи погледа ѝ. После прошепна:

– Това е принцът.

– Принцът ли? Как се казва?

Слугинчето се уплаши, че силните удари на сърцето ѝ могат да бъдат чути от Гюлизар.

– Джем.

"Не – помисли си момичето. – Не е Джем. Това е Огнения принц."

– А ти как се казваш? Така и не ми каза.

Името, което ѝ хрумна, се изтръгна като стон от устните ѝ.

– Феримах.

– Няма време, Феримах.

После Гюлизар се обърна към слугинята, която бе дошла с нея.

– Веднага я заведете да се измие. Бързо! Не се бавете. Дайте ѝ да облече нещо… После ще видим Феримах не чу остатъка от нарежданията на Гюлизар. Забрави за дадената дума, за клетвата си.

Да, трябваше веднага да се измие! Тръгна със слугинята, както бе разпоредила благоуханната жена.

Огнения принц не трябваше да я вижда в това състояние.




Съвсем скоро процесията бе готова за потегляне. Един от еничарите се провикна: "Аллах напред, ние след него!" Гюлизар и останалите слугини помахаха на Феримах да побърза. Но точно тогава времето спря. Момичето не виждаше нищо друго, освен прекрасния момък.

Сякаш в двора бяха само тя и Огнения принц.

Дъхът ѝ секна. Не можеше да помръдне от мястото си. Не, веждите му не бяха сключени. Да, брадата му беше черна. А очите му, и те ли бяха черни? Да, да, да, наистина беше много красив.

От бялата му чалма стърчеше пауново перо, а под него на светлината на изгряващото слънце проблясваше синьо-зелен смарагд. Принцът стоеше изправен върху коня си и държеше сърмените юзди в лявата си ръка. Дясната му ръка стоеше отпусната върху бедрото му.

Той въобще не я виждаше. Премина покрай нея, без да я забележи. Въпреки това в нейните очи той продължаваше да бъде Огнения принц.

– Феримах!

Момичето въобще не чуваше, че я викат. Принцът заминаваше, а тя бе в неговата свита. Кой знае още колко пъти щяха да се срещнат, без той да я забележи.

– Феримах! Момиче!

Нечия ръка я дръпна силно. Най-после Феримах се опомни.

– Момиче, полудя ли? Не е позволено да зяпаш така принца. Хайде, върви! Вече тръгваме – каза Гюлизар.

Докато колата, в която я натовариха, подскачаше по каменната настилка на двора, Феримах си мислеше: "О, небеса! Защо ми причинявате това? Няма да играя тази игра. Няма да попадна в този капан!".


19


Кастамону Февруари 1474 г.

Студ сковаваше земята. Джем беше притеснен. Боеше се. Страхът от смъртта отново се бе настанил в сърцето му. Този път обаче не съществуването му бе в опасност, а животът на много скъп за него човек.

Принцът припряно се сви в кожуха, който бе наметнал над кафтана си. Пътуването от столицата до Кастамону им бе отнело цели два месеца. Дилрюба боледуваше и бяха принудени да правят чести почивки.

Момичето се топеше пред очите му, а той не знаеше какво да направи. По време на пътя Гюлизар и другите слугини варяха какви ли не отвари, за да я излекуват – но напразно. Влошаваше се от ден на ден.

Когато стигнаха двореца в Кастамону, всяка надежда, че ще оздравее, беше загубена. Едва вдишала местния въздух, Дилрюба съвсем залиня. По време на пътя поне ставаше и правеше по няколко крачки с помощта на слугините. После се опитваше да спи в подскачащата по неравните планински пътища карета.

Откакто пристигнаха, въобще не излизаше от стаята си в двореца. Единственото ѝ удоволствие бе да наблюдава през прозореца боровата гора, скалите и заснежените върхове на планината Кюре, излегната върху една висока кушетка.

Лежеше и ден, и нощ в полусвяст, а когато от време на време идваше на себе си, едва чуто промълвяваше:

– Къде е принцът?

– Тук съм, скъпа – прошепваше Джем в ухото ѝ.

– Простете, принце. Не ви Кашлица удавяше останалите думи.

Един ден Джем не издържа:

– Не може да продължава така. Дилрюба е като затворник в онази стая. Ще я изведа навън.

– Господи! Къде ще я водиш?

– В планината, майко. В планината. Към Къзълкая.

– Принце

– Без възражения. Ще видиш. Планинският въздух ще я изправи на крака.

Приготвиха специална кола. Поставиха два дюшека на дъното. Покриха колата с козя кожа, за да не влиза студ. Обвиха колелата с няколко чувала, за да намалят друсането. Когато всичко бе готово, Джем се запъти към стаята на болната.

Не ѝ беше казал какво е намислил, за да не я вълнува излишно.

Дилрюба седеше на кушетката до прозореца, потънала сред възглавници. Когато Джем влезе, някаква прислужница стана рязко и изпусна дървения гребен на господарката си. Дилрюба се стресна от шума на падналия предмет. Джем се ядоса.

– Внимавай, момиче! Виж как изплаши господарката си.

Дилрюба се опита да се усмихне.

– Не се сърдете, принце.

Гневът му сякаш стихна, но когато видя, че слугинята не откъсва очи от него, отново се наежи.

– Хайде, омитай се оттук!

После се наведе и прегърна Дилрюба.

– Принце!

Джем вдигна любимата си на ръце. Тя така се развълнува, че бузите ѝ леко поруменяха.

– Повелителю мой, какво правите?

– Отвеждам те.

– Пак ли на заточение? Този път къде?

– На Къзълкая. В планината.

Дилрюба се оживи. Притисна ръце към гърдите си.

– В планината ли казахте? В моята планина? – развълнувано избърбори тя.

– В твоята планина, Дилрюба. В нашата планина.

Слугите бяха готови да я поемат от ръцете му, но Джем не позволи. Момичето бе истински щастливо. Когато излязоха на чардака, тя помаха на прислужниците и подвикна:

– Ние тръгваме. Принцът ме отвежда.

Джем яздеше коня си до колата и постоянно надничаше, за да пита Дилрюба как е. Тя му се усмихваше в отговор.

– Много съм щастлива Понечи да каже още нещо, но се отказа.

– Какво има? Не се притеснявай! Казвай!

– Една малка молба – отвърна момичето със закачлива усмивка. – Тези кожи ми пречат да виждам. Може ли да ги разтворим леко.

– Студено е. Ще настинеш.

– Няма да допусна да изстине.

Обади се една от прислужниците – онази, която изпусна гребена. Наблюдаваше го, вперила поглед в него от края на колата.

– Да отгърнем покривалото. Не се тревожете, принце Момичето беше право. Каква полза, че беше извел Дилрюба навън, като така болната не виждаше нищо. Сякаш беше в кожен кафез.

– Да спрем за малко и да открехнем покривалото от тази страна – предложи Джем.

Преди да разтворят кожите, принцът се обърна към слугинята:

– Момиче, внимавай да не ѝ стане студено. Грижи се добре за нея.

Щом зърна Къзълкая, Дилрюба щеше да полети от радост.

– Господи, каква красота!

Снегът бе накичил дърветата с бяла премяна. Отдолу долиташе тътенът на планинския поток, който течеше в долината под тях.

Дилрюба сякаш не бе виждала по-прекрасно нещо на света.

– Благодаря ти! – шепнеше тя. – Благодаря, че ме доведе да погледам планината още веднъж.

Тогава Джем не осъзна, че с тези думи момичето искаше да се сбогува с него. Когато го разбра, вече бе твърде късно. От гърба на коня си принцът наблюдаваше дали слугинята завива достатъчно добре Дилрюба.

– Момиче, увий добре главата ѝ. Да не настине – даваше нареждания той. – Покрий я добре с кожуха. Тухлите, които си сложила под постелята, достатъчно топли ли бяха?

Дилрюба му се усмихна чаровно, също както в дните, през които пътуваха за Одрин.

– Принце, не се тревожете! Не ми е студено. А вие какво сте се покачили върху коня? Елате до мен.

Двамата седнаха върху постелята. Джем хвана ръката на Дилрюба в шепите си. Усети как любимата му лекичко потръпва. Но не от студ!

От щастие. Лицето ѝ порозовя. Очите ѝ заблестяха. Когато започнаха да прехвърчат снежинки, не се сдържа и извика ентусиазирано:

– Виж, Джем!

После осъзна, че го е нарекла по име, и тихо прошепна:

– Извинете, принце. Като видях снега Двамата се разсмяха. Момичето се смееше за пръв път от седмици насам.

– Принце, ще ми помогнете ли? Искам да пипна снега.

Джем подхвана Дилрюба за подмишниците, а слугинята повдигна краката ѝ. Заедно внимателно я примъкнаха към единия край на колата.

Момичето протегна ръка. Напълни шепата си със сняг. Когато усети падащите снежинки върху лицето си, нададе радостен вик.

После внезапно се разтрепери. Лицето ѝ пребледня. Джем веднага подвикна на слугинята:

– Момиче, бързо я покрий с кечето. Действай! Не се мотай!

Увиха я добре.

– Не се притеснявайте! – опита да се усмихне Дилрюба, без да повдига глава от възглавницата. – Мина ми. Вече съм добре.

Известно време двамата мълчаха, вперили поглед един в друг, унесени от клатушкането на колата.

Изведнъж Дилрюба прошушна:

– Е, как е? Напредвате ли със сръбския?

– Със сръбския ли?

– Да, Нада не ви ли помага да учите сръбски?

Едва тогава Джем си даде сметка, че любимата му ревнува от Нада.

Чаткането на копитата на Шимшек го изтръгна от мислите му.

Принцът погледна субашията, който водеше коня му. Лицето му бе зачервено от студ. Черните му вежди и мустаци опасваха един кървавочервен кръг.

– Аллах помага на този, който е на път, принце!

"Дали са верни думите му? – замисли се Джем. – Ако са истина, защо тогава красивата Дилрюба падна на легло?

Момичето се влоши още повече след разходката до Къзълкая. Изгаряше я треска.

Чичек хатун често възкликваше:

– Ех, принце, защо ти трябваше да я водиш в планината?

Джем изживяваше истински кошмар. Все се надяваше, че ще се събуди и ще чуе смеха на Дилрюба на двора.

Надеждите му не се сбъднаха.


20


Февруари 1475 г.

А всичко бе започнало толкова хубаво! Като в един щастлив и светъл сън.