Първоначално Джем си бе помислил, че султан Мехмед няма да му прости. Особено след като един от доверените му хора съобщи, че веднага щом се е прибрал в двореца, баща му е наредил да убият Сюлейман Челеби и Бурханетин Челеби, а после да отсекат главите им и да ги окачат на крепостната стена.

– Палачът изрита телата им в морето, без дори да си направи труда да ги пъхне в чували – разказваше придворният, треперейки от страх.

Джем вярваше, че и него го очаква подобна участ. Може би с тази разлика, че нямаше да разчленят тялото му. Палачът щеше да го удуши, а после щяха да заровят трупа му в двора на някоя джамия. Дори не беше сигурен дали върху надгробния камък щеше да бъде издялан надпис: "Принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя". Пред смъртта всички бяха равни.

Когато вратата се отвори, Джем вече бе решил, че няма да моли за прошка. Страхуваше се от смъртта, но не искаше палачът да разправя после на баща му: "Умря от страх още докато му поставяхме примката".

На прага обаче застана не смъртта, а майка му с Дилрюба. Двете зачуруликаха като птички от радост:

– Носим добри новини, принце!

Значи султан Мехмед му бе простил?

Дилрюба срамежливо и несръчно се хвърли в ръцете му. Джем за първи път почувства тялото ѝ толкова близо до неговото. Усети топлината ѝ, чу как бие сърцето ѝ.

Майка му се суетеше около него.

– Хайде, без да губим нито минута, да се стягаме за път. Утре потегляме на зазоряване.

– Къде ще ходим, майко?

Дилрюба отговори вместо Чичек хатун:

– Връщаме се в Кастамону. При нашите планини.

Още по тъмно осем карети се бяха подредили в застлания с каменни плочи заден двор на харема. Щяха да ги придружават един взвод еничари, още толкова спахии и двайсетина стражи.

Когато Джем видя облечените в метални ризници охранители, го налегнаха съмнения. Дали баща му не бе разпоредил да отрежат главата му по пътя към Кастамону?

Въпреки това принцът се радваше, че си тръгва от двореца. Една от осемте карети трябваше да е за него. Всички обаче знаеха, че Джем няма да слезе от гърба на Шимшек през целия път. В една от каретите настаниха майка му, в друга – Дилрюба. Прислужниците се побраха в две коли. Останалите натовариха с провизии за из път.

Принцът не помнеше да е виждал майка си по-щастлива. Поне през последните месеци. Чичек хатун изглеждаше много красива на светлината от факлите. Майка му ходеше насам-натам из двора, разпиташе, даваше заповеди. От време на време подвикваше:

– Гюлизар, да не забравим нещо!

"Дали баща ми наблюдава отнякъде тайничко?" – питаше се Джем. Почти бе убеден, че е така. "Ако ни гледа, със сигурност пак ще се влюби в Чичек хатун!"

А принцът загуби дар слово, щом зърна Дилрюба. Когато момичето слезе на двора, тъкмо гасяха факлите. Вече се зазоряваше. Преливащи от розово към жълто цветове обагряха хоризонта над Босфора. На фона на розовата зора и златните отблясъци на слънцето в морето Дилрюба приличаше на ангел. На устните ѝ грееше усмивка.

"Сега не ми е до баща ми – помисли си Джем. – По добре да мисля за себе си. Нима има по-голяма радост от Дилрюба?

Когато мина покрай нея, момичето вдигна глава и го погледна особено.

– Принце!

Дилрюба наблюдаваше приготовленията рамо до рамо с Чичек хатун. Джем забеляза нещо странно в изражението на любимата си. Сякаш бе натъжена. Дали болестта ѝ не се беше проявила за пръв път през онази сутрин?

От другата страна на Чичек бе застанало някакво непознато за престолонаследника момиче.

– Принце!

Джем скочи от коня, за да разбере защо го вика майка му. "Тъкмо ще се опитам да науча защо Дилрюба е така посърнала" – помисли си той.

– Кажете, майко!

– Готови сме. Щом заповядаш, можем да тръгваме. Искам да се махна час по-скоро оттук.

– И аз, майко.

Принцът погледна към Дилрюба. Тя като че ли се опита да се засмее, но усмивката ѝ излезе фалшива.

– Да ти представя новото момиче!

Чичек хатун побутна непознатата леко напред.

– Това е Нада.

Момичето коленичи пред престолонаследника.

– Принце!

"Ето тогава допуснах голяма грешка", размишляваше сега Джем. Той се усмихна на Нада, а после запита Дилрюба:

– Знаеш ли, че Нада означава "надежда" на сръбски?

– Не, принце, от вас го научавам.

Сякаш и сега чуваше гласа ѝ. Колко сломено и тъжно прозвуча той. А Джем просто искаше да ѝ разкрие смисъла на името. Нямаше намерение да я обижда или разстройва.

Принцът не спираше да се разкайва за постъпката си от онази сутрин. Толкова му се искаше да не бе изричал тези думи. Но вече бе късно за съжаления. Всъщност не думите бяха основната му грешка, а цялото му поведение. Той така бе зяпнал Нада, че не можеше да откъсне очи от нея. Вероятно тогава ревността бе пропълзяла в сърцето на Дилрюба.

"Но какво можех да сторя?" – запита се Джем, докато си спомняше тази случка. Не беше лесно да отместиш поглед от Нада. Дълги руси коси. Синьо-зелени загадъчни очи. Устни като напъпила роза. Румено лице. Крехка фигура и кръшна снага.

И двете с Дилрюба бяха красавици. Коя от коя по-хубава! Но Нада беше различна. У нея имаше нещо, което силно привличаше Джем.

"Няма какво да си търся извинение – разкайваше се принцът. – Беше много грубо от моя страна да оглеждам така Нада пред Дилрюба. Ако майка ми не се беше прокашляла, кой знае колко време щях да я зяпам!"

Тогава Чичек хатун му обясни:

– Нада е подарък от Негово Величество падишаха. Кетюда калфа я доведе късно снощи. Тъкмо е навършила четиринадесет години. Веднага ми хрумна, че може да ти помага да напредваш със сръбския език. Повелителят ни е изпратил и няколко пленнички. Още не съм ги виждала. Гюлизар се занимава с тях.

Когато слънцето се показа зад отсрещния хълм, Джем вдигна ръка с думите:

– Аллах да благослови пътуването ни!

Шимшек потегли с бавни стъпки. Еничари, войници, коняри, слуги и лакеи се подредиха, за да поздравят Джем. Принцът се опитваше да отгатне от кой ли прозорец ги наблюдава баща му. Може би затова не забеляза слугинчето, което бе втренчило изумен поглед в него и в последния момент се опита да му се поклони. Нито пък чу вика на Гюлизар: "Момиче, какви ги вършиш? Бива ли да зяпаш така принца?"




Джем се досети какво се е случило веднага щом влезе в двора на палата.

Скочи от коня си и се спусна към стълбите.

– Дилрюба! Дилрюбааа!

На чардака се бяха събрали много хора. Всички бяха с опечалени лица. Гюлизар плачеше в един ъгъл. Принцът отвори вратата към стаята на Дилрюба. Чичек хатун му препречи пътя.

– Не влизай! Приеми моите съболезнования.

Джем подпря главата си на стената и не можеше да помръдне.

– Такава ѝ била съдбата, чедо. Какво да се прави? Животът продължава.

Принцът вдигна глава.

– Как продължава, майко? Как?

– Хайде! – прошепна му Чичек хатун. – Успокой се! Недей така пред всички! Все пак си султански син!

"Стига с този султански син!" – помисли си Джем, но замълча.

– Ех, сине, защо ти трябваше да я водиш в планината?

С тези думи майка му тръгна по коридора.

"О, Господи! – въздъхна наум. – Нима е права? Наистина ли е моя вината за смъртта ѝ?"

– Не ѝ обръщайте внимание, принце!

Джем стреснато вдигна глава.

Пак онази слугиня. Същата, която изпусна гребена на Дилрюба, а после дойде с тях в планината.

– Какво казваш, момиче?

– Не обръщайте внимание на думите на майка ви!

Тъкмо се канеше да ѝ кресне, за да не се осмелява друг път да говори така, когато съзря очите ѝ. Бяха подпухнали от плач.

– Ти… – прошепна принцът с удивление.

– Хубаво бе, че я заведохте на разходка, господарю. Направихте я много щастлива.

– Беше ли до нея, когато издъхна? – с мъка попита Джем. Момичето мълчаливо сведе глава.

– Мъчи ли се много? Пита ли за мен?

Слугинчето направи една крачка напред. По едната ѝ буза се търкулна сълза.

– Поръча да ви кажа: Нека принцът занесе тялото ми на Къзълкая. Така завинаги ще мога да гледам долината от горе.

Джем почувства, че го задавя плач.

– Как се казваш?

– Феримах.

Принцът дълго гледа момичето в очите. После попита:

– На кого прислугваш?

– На майка ви. Когато Дилрюба се разболя

– От този момент нататък ще бъдеш моя прислужница.

Принцът понечи да влезе в стаята. Искаше да поседи до тялото на любимата си.

Феримах направи нещо нечувано. Препречи му пътя и каза:

– Не влизайте. Нека остане красива в спомените ви.

Джем не можеше да преглътне мъката си.

Обърна се и тръгна към чардака. Нада се опита да привлече вниманието му, докато минаваше покрай нея. Той сякаш не я забеляза. Имаше важни дела.




Джем нагласи всичко, както бе пожелала любимата му. На следващия ден пое към върха заедно с тялото на Дилрюба в обшитата с кози кожи кола. Този път обаче бяха свалили покривалото. Опитваха се да го вразумят, че това не е богоугодно, но Феримах го убеди, че е взел правилното решение. Момичето не сваляше очи от принца. Насърчи го:

– Не ги слушай! Какво лошо има в това да си до любимата си в последното ѝ пътуване? Ех, да можеха всички влюбени да са заедно!

Изкопаха гроба на Дилрюба на едно открито място точно под Къзълкая. Разкриваше се великолепна гледка към цялата долина. Джем със собствените си ръце положи тялото на любимата си в земята.

– Хайде, тръгваме! – прошепна ѝ той както през онзи ден, когато поеха на разходка към планината. Сега обаче всичко беше различно. Дилрюба вече не държеше ръката му.

Докато заравяха гроба, започна да прехвърча сняг.

– Спрете! – заповяда принцът. – Изчакайте снегът да покрие тялото ѝ.

Джем се прибра в двореца безкрайно опечален.

Вечно щеше да носи в сърцето си болката от загубата на любимата.

Нада излезе да го посрещне.

– Принце!

Джем беше свъсил вежди като буреносен облак.

– Какво? Какво? – просъска той.

Феримах го следваше плътно по петите. Двамата се изкачиха бързо по стълбите и влязоха в покоите на принца.

– Вино! – извика Джем. – Кажи им веднага да ми донесат вино!

Когато чу за желанието на сина си, Чичек хатун даде разрешение да изпълнят заповедта му.

– Нека му занесат. Така ще му олекне.

Феримах тръгна след виночерпеца и не видя знака, който направи Чичек хатун на Гюлизар.

– Клин клин избива – каза майката на Джем. – Кажи на онова момиче още тази вечер да отиде при сина ми.

Гюлизар понечи да отвърне нещо, но Чичек не ѝ даде възможност.

– Без излишни приказки. Направи каквото ти казах.




Феримах сама наля вино в чашата на принца. Хвана я с две ръце и я вдигна над главата си. Внимателно я поднесе.

– Принце!

Джем известно време стоя загледан в момичето. После се протегна и пое чашата. Пресуши я на един дъх. Подаде я отново на слугинята. Докато момичето я пълнеше, принцът нареди:

– Върви да си лягаш! Искам да остана сам.

Феримах напълни чашата за трети път, поклони се и тръгна към вратата. Излезе на чардака. Обърна се, за да затвори вратата, и погледна към Джем още веднъж.

"Няма да те оставя сам! – каза си тя. – Обещавам! Ако ще заради престъпването на клетвата ми да бъда прокълната и да горя в пламъците на ада, няма да те оставя, султански сине. Няма!"

Джем забеляза, че момичето го наблюдава през пролуката на вратата, и махна с ръка.

– Върви! Казах, че искам да остана сам!

Феримах затвори вратата.

Принцът обаче не остана сам. Късно вечерта през вратата се прокрадна един силует. Първоначално Джем помисли, че вижда призрак под въздействието на виното.

На прага стоеше момиче. Стройно като топола.

– Дилрюба! – простена принцът и протегна ръка към фигурата. – Дилрюбааа?

– Аз съм Нада – отвърна привидението от прага.

Джем се опита да се изправи, но не успя. Момичето свлече копринения си кафтан на земята и тръгна съвсем голо към леглото на принца.

Умът на Джем обаче отдавна витаеше в други светове.

Навън се сипеше пухкав сняг.


21