Тронната зала на султанския дворец Декември 1480 г.[21]

Един след друг везирите се разотидоха след поредното заседание на Дивана. Последен, както обикновено, остана великият везир Карамани Нишанджъ Мехмед паша. Той винаги изчакваше след съвещанията, за да получи заповеди от падишаха, ако има такива. Мехмед паша погледна крадешком към султана. Прониза го едно болезнено чувство. "Ех, велики завоевателю – помисли си той. – Не издържам да те гледам така." Падишахът се опитваше да прикрива физическата болка, която го измъчваше, но все по-ясно си личеше колко страда. Очите му го издаваха.

"Допуснахме голяма грешка" – помисли си везирът. След битката при Отлук Бели и победата над владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан прогониха всички персийски доктори от двореца. Придворните и везирите се бояха, че персийците могат да сторят зло на султан Мехмед. Вместо тях палатът се напълни с евреи. Сякаш те не биха извършили някое злодеяние.

На кого ли му бе хрумнала тази идея? Пръв от Венеция пристигна един доктор, известен като маестро Ладжапо. Бил страхотен специалист, направо магьосник! Изправял на крака дори мъртъвци. Превъзнасяха до небето този евреин. Ладжапо беше в двореца вече толкова години, но от лековете му нямаше никаква полза.

Мехмед паша се намръщи. "Един евреин може да бъде полезен единствено на себе си!" – помисли си везирът. Ладжапо веднага прие исляма и се прекръсти на Яхия. Падишахът го възнагради с титлата "паша". Докторът натрупа състояние и имоти, но сладките отвари и сокове, които приготвяше, въобще не помагаха на султана. Но явно само този евреин не беше достатъчен, защото от Венеция пристигна още един на име Валко. И той не остана по-назад от Яхия.

"Всъщност не! – разсъждаваше Мехмед паша. – Не трябва да съм несправедлив към човека. Неверникът Валко поне не напълня като Яхия!"

Везирът погледна към султана. Падишахът беше подпрял глава с ръка върху коляното си. Султан Мехмед винаги заемаше тази поза, когато потъваше в дълбоки размишления. "Или крои планове за нови завоевания, или се опитва да предугади следващия ход на враговете си – каза си великият везир. Естествено, имаше още много неща, за които повелителят можеше да мисли, но сега нямаше нужда всички те да минават и през ума на Мехмед паша. Вероятно падишахът беше загрижен за бъдещето на османската държава след смъртта му.

Кончината на принц Мустафа разтърси султана до дъното на душата му. Той беше възложил всичките си надежди на най-големия си син, когото възпита в завоевателски дух. След смъртта му обаче… всички планове на падишаха изглеждаха провалени. Баязид по нищо не приличаше нито на баща си, нито на големия си брат. Въобще не можеше да става и дума за сравнение. Наистина Баязид взе участие във войната срещу Узун Хасан, но почти не излизаше от шатрата си. До падишаха постоянно достигаха приказки, че вторият му син избягва да се качва на гърба на коня. Предпочиташе да прекарва дните си в молитви към Бога. В Амасия, където живееше Баязид, го наричаха "принцът суфи".

Великият везир въздъхна дълбоко. Джем беше много по-енергичен и деен от брат си. За съжаление бе твърде млад. А след грешката, която допусна, докато изпълняваше функцията на заместник главен везир, баща му бе дълбоко разочарован от него. Все пак отдаде стореното от Джем на младостта му и му прости.

Когато падишахът започнеше да разсъждава над въпроса на кого да остави османската държава, можеха да минат часове.

Мехмед паша беше убеден, че повелителят често си казва: "Ех, Мустафа, мой юначни сине, как можа да си отидеш толкова млад… Какво да правя сега без теб? По-добре да бях умрял аз".

Везирът хвърли един бърз поглед към султана. Той седеше, без да помръдва. Като разбра, че падишахът няма намерение да разговаря с него, кръстоса ръце пред гърдите си, поклони се дълбоко и пое към вратата.

– Нишанджъ Великият везир закова намясто.

– Остани.

Нишанджъ Мехмед паша се поклони в знак, че е готов да изпълни заповедта.

– Приближи се.

Везирът направи две крачки към султана.

– Още!

Мехмед паша се учуди.

– Султане, накъде повече?

Не беше прието някой да сяда толкова близо до падишаха.

– Още! – извика сърдито султанът. – Трябва да ти кажа нещо.

Пашата коленичи пред краката на повелителя. Султан Мехмед се наведе към ухото му.

– Кога за последно получихме вести от Гедик?

– Няма и месец – отвърна пашата, без да се замисля.

– И къде точно беше той?

– В Адриатическо море Падишахът слушаше внимателно.

– Венецианският флот не се е мяркал наоколо. И италианците, и албанците Султан Мехмед му направи знак да замълчи.

– Изпрати му вест: "Време е да се заемеш с онова, за което говорихме, преди да отплаваш. Действай според предварителните заповеди на повелителя!"

Падишахът замълча за момент. После прошепна със съвсем тих глас:

– Нареди да излъскат ботушите ми. И да подковат добре токовете им!

Великият везир вдигна глава и погледна колебливо към лицето на султана.

– Ясно ли е, Нишанджъ?

– Съвсем ясно, повелителю. Наближава времето да поставим слънцето до полумесеца.

Лицето на падишаха се озари. Сякаш забрави всичките си болежки.

– Ако са здрави токовете на ботушите ми, съм готов да вървя чак до слънцето.

Везирът кимна няколко пъти.

– Бих искал към края на март да подишам малко чист въздух. Ще се поразходя до Гебзе. Подготви всичко без много приказки.

Султанската разходка до Гебзе можеше да означава само едно: османската войска се готви за поход. Великият везир вече се бе досетил, че този път армията ще потегли на запад.

– Господарю, да повикаме ли принц Баязид от Амасия… да остане в столицата като заместник-везир?

– Не! Само това не! Имам си обеца на ухото от миналия път. Принцовете да си стоят там, където са. Ще минем без заместници. За тази работа ще знаят само трима души: аз, ти и Гедик.

– Заповедта ви ще бъде изпълнена.

Нишанджъ Мехмед паша се отдръпна назад с облекчение. Сега вече беше сигурен. Султан Мехмед предпочиташе да държи принц Баязид далеч от столицата. "Чичек хатун много би се зарадвала да научи това" – помисли си везирът. Но нямаше нужда да знае. Поне засега.

"Ех, султане! – възкликна мислено Мехмед паша. – Умираш от болка, но не спираш да мислиш за нови завоевания. Дано Аллах ти помогне да поставиш слънцето до полумесеца!"




Венецианецът Анджело, известен с името Ахвер в султанския харем, излезе припряно от портите на двореца. Вървеше сякаш бе тръгнал на разходка, защото не искаше да привлича излишно внимание. Щом се скри от погледа на дворцовите стражи, веднага хукна. Беше убеден, че днешната вест ще вдигне на крак цяла Европа.

Пристигна запъхтян при мъжа със зеления калпак.

– Хайде, къде се губиш? Чакам те от часове.

– Да не мислиш… че… е лесно… да се измъкнеш от… двореца – отвърна на пресекулки Анджело, докато си поемаше въздух.

– От колко време не си съобщавал нищо интересно. Ако продължаваш така, ще си намерим някой друг.

– Добре, щом е така, намерете си друг.

Ахвер му обърна гръб и се престори, че си тръгва.

Мъжът със зеления калпак се досети, че младежът само прави номера, но все пак подвикна след него:

– Е, хайде де! Казвай какви вести носиш този път.

– Няма. Намерете си по-добър. Аз бях дотук.

– Хайде, стига си важничил! Толкова акчета получи. Какво повече искаш? Сигурно си най-богатият човек в двореца след падишаха.

Ахвер се засмя.

– Така ли мислиш?

– Да чуя какво имаш да кажеш.

– Първо искам да получа малко повече от обичайното – отвърна кастратът и протегна разтворената си длан.

Мъжът незабелязано пъхна три монети в шепата му.

– Сребърни ли са? За тази новина искам три златни монети.

Мъжът го погледна сърдито.

– Златни?!

– Добре ме чу! Искам само три, защото съм в добро настроение, иначе щях да ти поискам пет.

Мъжът се обърна за малко към шадравана и извади от кесията си три златни монети. Подаде ги на Ахвер. Той захапа една от тях, за да провери дали е истинска.

– Е, казвай новината

– Голям поход

– Това ли ти е великата новина? И то след като натрупа цяло състояние благодарение на нас. Османците все на големи походи тръгват.

– Този път е различно.

– Миналия път заради теб Рим изпадна в паника. Папата вдигна всички крале на крак. Събраха се големи войски, изтекоха много пари. И какво излезе накрая? Вместо на запад, султанът пое на изток.

Изведнъж благото изражение на Ахвер бе заменено от суровия поглед на венецианеца Анджело.

– Тези работи ги забърка папата – просъска той в лицето на мъжа. – За мен няма значение дали султанът тръгва на изток или на запад. А тази голяма армия, която се беше събрала, защо не се възползва да удари османците в гръб? Толкова ли не можа да се сети вашият велик отец!

– Мери си приказките! Това е богохулство. Кажи сега за похода.

– Флотът. Османският флот е на вода.

Мъжът се смръщи.

– Това го знаем. Обсажда Адриатическото крайбрежие. От страх Венеция предложи споразумение на османците.

Ахвер се подсмихна ехидно.

– Флотът ще се насочи в друга посока.

– Така ли? Накъде?

– Ако бях на мястото на неаполитанския крал, щях да струпам всичките си войски в Отранто.

От изумление мъжът със зеления калпак изпусна кесията от ръцете си. Наведе се да я вдигне и в следващия момент сграбчи Ахвер за яката.

– От кого научи това? Източникът ти надежден ли е?

Младежът се усмихна.

– От един доктор с пробито ухо.

Мъжът здраво разтърси Ахвер.

– Ако ме лъжеш, ще те убия, венецианецо. И в най-скритото кътче на султанския дворец да се завреш, пак ще те намеря и ще те убия!


22


Рим Резиденцията на папа Сикст IV

– Пазете се! Отдръпнете се! Дайте път!

Хора, животни и каруци стреснато се разбягаха. Дори дебелите прасета разтревожено помръдваха навитите си опашки и се чудеха къде да се сврат. Четирима ездачи бясно влетяха през римските порти. Единият държеше знаме с герба на Негово Величество неаполитанския крал Феранте – жълта лилия на тъмносин фон. Конникът, който яздеше най-отпред, крещеше с пълно гърло:

– Дайте път! Отдръпнете се! Носим вести от Негово Величество Феранте, крал на Неапол!

Щом стигнаха пред двореца на папа Сикст IV, предводителят на вестоносците скочи от коня, без да губи време. Хукна нагоре по стълбите, като придържаше меча си с ръка. В същото време запъхтяно викаше:

– Турците… турците идат!

За Рим нямаше по-страшна вест от тази. Едно хилядолетие след нахлуването на хуните на Атила римляните продължаваха да се страхуват да не ги сполети отново подобно бедствие.

– Турците идват!

Кардиналите, които се бяха разпръснали из залата на групи по двама-трима и разговаряха, изтръпнаха от ужас.

– Турците?

Високопоставените духовници започнаха да се суетят наляво-надясно.

– Турците ли?

– Къде са?

– Исусе Христе!

Папата тъкмо говореше с архитектите и художниците, които работеха по Сикстинската капела. Щом чу виковете, пребледня като платно.

– Правилно ли чух?

Генуезецът Франческо дела Ровере приседна върху един сандък.

– Кой извика, че турците идват?

– Един вестоносец, Ваше Светейшество!

– Вестоносец на краля на Неапол.

Дъхът на папата секна от ужас.

– На Неапол? – простена той.

"О, Боже! – помисли си римският първосвещеник. – Та Неапол е на един хвърлей от Рим!"

– Бързо! Веднага го доведете тук! Тичайте!

Нямаше нужда да го довеждат. Мъжът вече бе застанал пред папата.

– Ваше Светейшество

– Остави сега официалностите – нареди припряно Сикст IV. – Говори по същество!

– Турците… – започна отначало задъханият вестител.

Папата се ядоса.

– Това вече го чухме. Казвай по-нататък. Къде са?

– В Отранто. Турците обсаждат Отранто[22]. Дошли са със стотици кораби.

– Какво?

– Негово Величество крал Феранте поръча да ви уведомя незабавно. Нуждае се от спешна помощ. Турските войници тъкмо започнаха да слизат на брега, когато тръгнах от крепостта.