– Джем непрекъснато прави планове как ще замине за Румелия. Залъгвам го вече толкова месеци. И за да съм по-убедителен в лъжите, попитах капитан Цезар кое е най-близкото пристанище на Балканския полуостров. Оказа се Балона. Джем смята, след като достигне до него, да продължи към Сърбия. Вярва, че народът там ще го подкрепи, защото майка му и жена му са сръбкини.

– Мечти!

– Така е, но той е убеден, че ще успее. Тези неща не ги написах в писмото, но се надявам вие да ги разкажете на папата.

– А ако Джем откаже да поеме към място, различно от Румелия?

Великият магистър сви рамене.

– Той ще си мисли, че отива в Румелия.

– Според мен трябва и това да напишем на Светия отец.

Пиер Д'Обюсон не искаше да губи повече време. Изправи се.

Димитриус отново му подаде свитъка.

– Ще остане у теб. Ти ще го предадеш на папата.

Кардиналът остана като втрещен. Замисли се. После несигурно промълви:

– Аз?

– Да, ти! Рицарите хоспиталиери не биха могли да намерят по-добър посланик до папата от теб. Пък и само ти можеш да го накараш да разбере на каква голяма опасност сме изложени. Поради глупостта на кралете… – Тук Великият магистър мислено добави и Рим. – …Родос може да бъде нападнат всеки момент.

– Кога тръгвам?

– Веднага щом капитан Цезар съобщи, че корабът е готов да отплава.




Пиер Д'Обюсон стоеше загледан в лодката, която излизаше от тясното устие на пристанището Мандраки. Кардинал Димитриус седеше на кърмата, здраво стиснал перилата на плавателния съд. Четирима гребци го караха към кораба. След малко се разнесе дрънчене от тегленето на синджира, с който бе завързана котвата на галерата.

Корабът пое бавно на запад. Моряците опънаха главното платно.

Внезапно в съзнанието на Великия магистър изникна един спомен. Пиер Д'Обюсон сякаш отново чу Джем да го пита: "Как ще ми гарантирате, че няма да ме продадете? Брат ми пръска пари, за да се отърве от мен. Вие на колко ме оценявате?"

Спомни си и собствените си думи: "Единствената гаранция, която мога да ви дам, е думата на Великия магистър на Ордена на хоспиталиерите".

Рицарят се вгледа в бледото си отражение в стъклото на прозореца. Гледаше го лице на обигран хитрец.

"Какво да се прави, султан Джем? – помисли си Пиер Д'Обюсон. – Великият магистър толкова държи на думата си."


48


Дворецът в Истанбул Молитвената стая на султана

Великият везир Коджа Давуд паша изглеждаше угрижен, докато вървеше през двора към покоите на падишаха. Изкачи стълбите бежешком. Пешовете на кафтана му се развяваха, когато се мушна през вратата, която стражите разтвориха за него.

"Трябва да съобщя на султана час по-скоро!" – мислеше си везирът. Знаеше, че господарят му ще се развълнува от важната вест.

Днес от Родос бе пристигнал пратеник на хоспиталиерите. Най-после идваше развръзката на плана, измислен от Коджа Давуд паша. Именно негова бе идеята да предложат на рицарите йоанити да изведат Джем от острова си.

Сега вече пашата можеше да насочи вниманието на султана към една друга, много важна за везира тема. Така едновременно щеше да се представи като верен служител на държавата и да осуети предателство срещу падишаха.

Давуд бе твърдо решен най-после да се отърве от Гедик Ахмед паша. Султанът се лъжеше, като си мислеше, че старият пълководец само си почива. Великият везир бе убеден, че Гедик поддържа тайни контакти с Джем. И не само той. Исхак паша също скрито подкрепяше принца изгнаник. Давуд възнамеряваше най-после да повдигне този въпрос пред султана и да сложи край на вероломството срещу османската държава.

Докато вървеше по дългия коридор, великият везир внимателно обмисляше предстоящия разговор.

"Не мога да търпя повече тези заговори зад гърба ми, повелителю!" – щеше да каже на султана. А когато господарят го попита какво има предвид, щеше уверено да заяви:

– Надушвам, че подготвят удар срещу вас.

Баязид със сигурност щеше да подскочи:

– Какви ги говориш, паша? Кои са злосторниците? Казвай бързо, та да им взема главите!

Давуд осъзнаваше, че в никакъв случай не трябва да споменава конкретни лица. Ако произнесеше имената на Гедик и Исхак, падишахът веднага щеше да се досети, че великият везир се опитва да се отърве от съперниците си.

– Ясно е, че се гласи някакво предателство. Беглецът изменник със сигурност има свои хора в палата. Питате кой е? Всеки може да е. Дори най-верните ви слуги. Нямам доверие дори на самия себе си. Съмнявам се във всички, защото виждам сенки, чувам шепоти. Не се страхувам за себе си, а за вас. Аз ще бъда щастлив да загина, служейки на държавата.

"Брей! – учуди се сам на себе си Коджа Давуд, докато преговаряше речта, която се канеше да произнесе. – Какви високопарни слова!" Беше ги съчинявал цяла нощ. В същото време осъзнаваше, че няма да събере смелост да каже дори една от тези думи на Баязид. Султанът веднага щеше да разбере какво се крие зад тях. Всички смятаха, че падишахът дреме, докато слуша служителите си, полегнал на канапето. Давуд обаче знаеше, че не е така. Баязид виждаше и чуваше, даже четеше мислите на човека срещу него, дори когато бе със затворени очи.

Прислужникът, застанал пред молитвеното отделение на падишаха, видя великия везир и се мушна зад завесата, за да съобщи за идването му. След няколко секунди се показа отново и даде знак на Коджа Давуд да се приближи.

Пашата зае молитвена поза и застина в очакване.

Баязид сякаш въобще не забелязваше присъствието му. Продължаваше да отброява зърната на броеницата си.

Везирът знаеше, че султанът може да го остави да чака безкрайно. По нищо не личеше, че се кани да му обърне внимание. Устните на Баязид едва доловимо помръдваха. "Моли се" – досети се Давуд паша. Постоя мълчаливо още известно време. После се изкашля тихо, за да напомни за присъствието си.

– Вести ли ми носиш?

– Да. Дойдоха новини от Родос, повелителю! – моментално отвърна великият везир.

Както и очакваше, падишахът веднага отвори очи. Обърна се към служителя си.

– Нашият пратеник вече ми предаде отговора на рицарите. Нещо ново ли има?

– Да, господарю!

– Да не би неверниците да се опитват да ни изиграят?

– Дошъл е един от най-високопоставените рицари. Името му е Дескамп.

– И какво иска?

– Напомня за обещанието на падишаха да заплаща на хоспиталиерите 45 хиляди дуката годишно и пита кога ще бъде извършено първото плащане.

Баязид почервеня от гняв.

– Безсрамник! Нахалник! Ти с кого мислиш, че разговаряш, та повтаряш така директно въпроса на неверниците? Редно ли е да държиш такъв език на султана?

– Аз… – опита се да отвърне Коджа Давуд, но замлъкна и се разтрепери като лист.

– Ти! – Султанът се ядоса още повече. – Ти си седял и си слушал човека, който си е позволил най-безочливо да поставя въпроси на падишаха. Не можа ли да го прекъснеш и да го попиташ кога хоспиталиерите ще изпълнят обещанието си?

Когато усети, че падишахът е разгневен повече на пратеника, отколкото на него, Давуд паша коленичи пред Баязид.

– Естествено, че не слушах безучастно думите на неверника – промълви великият везир със съкрушен глас. – Ако беше така, щях да си заслужа бесилото, господарю.

Лицето на Баязид се разведри за миг, но после бързо се смръщи.

– Казвай, паша! Какво отговори на пратеника?

– Веднага го нахоках. Казах му: "Ако ти е мил животът, върви си!" Разкъсах писмото, което носеше, и му заявих: "Само човек, равен по могъщество и земи с османския падишах, има право да му задава въпроси. Богатството и силата на моя повелител не могат да се опишат с думи. Щом султанът е казал, че ще плати, значи така ще бъде. Може да го направи и като дойде лично на Родос, за да изпълни завета на покойния си баща султан Мехмед!".

"Хубаво го казах!" – зарадва се мислено великият везир.

Очите на Баязид блеснаха.

– Нахални неверници! За какви се мислят? Вместо да са благодарни, че не им разруших крепостта, задето подслониха брат ми, те ми напомнят какво съм бил обещал! Първо те да си изпълнят обещанието

– Ще го изпълнят, господарю! Вече всичко е подготвено. Ще махнат предателя от острова.

– Ааа! Ето това вече е новина! Значи вината е у теб. Съобщаваш най-важното последно! Напразно се ядосвах!

– Господарю, простете на роба си! Когато чух безочливия език на пратеника, забравих всичко друго.

Коджа Давуд усети, че подходящият момент е настъпил. Трябваше да повдигне въпроса сега или да продължи да живее в страх от Гедик Ахмед паша. Разбира се, ако Гедик го оставеше да живее.

– Освен това Султан Баязид отдавна бе разбрал, че когато някой започне изречението с "освен това", не следва нищо добро.

– Какво има, Давуд паша?

– Чудех се дали няма да е добре да вземем някои предпазни мерки.

В очите на Баязид пробягна сянка на тревога и съмнение.

– Предпазни мерки ли?

– Пратеникът на хоспиталиерите Дескамп съобщи, че Джем постоянно настоявал да го отведат в Румелия.

– В Румелия?

– Естествено, рицарите няма да изпълнят желанието му. Само ще се престорят, че го правят, но все пак… Снощи ми хрумна, че

– Паша, говори направо! Стига с тези недомлъвки.

– Напоследък интересът към Румелия се повиши. Много са тези, които искат назначение там Падишахът прекъсна Давуд:

– За Исхак ли намекваш?

"Точно за него!" – помисли си везирът, но замълча и само притвори очи.

– Нямам доказателства, за да обвинявам когото и да било, господарю. Но опазването на сигурността и спокойствието в империята е мое първо задължение. Тревожа се, че изменникът може би поддържа връзки с някого тук, в столицата.

– Изплюй камъчето, Давуд паша!

– Отстъпникът вероятно има поддръжници. Никой не знае. Може да има такива, които са опънали лъка и само чакат да пуснат стрелата.

Лицето на Баязид почервеня. Помисли малко и каза:

– За Исхак – нищо не мога да кажа. Все пак му дадох дъщеря си. Ако извърши предателство спрямо свекър си, значи да се отрече от себе си. Не мога да вдигна ръка срещу него без сигурни доказателства. Обаче Най важното бе каква заповед ще последва след султанското "обаче".

– Ако става въпрос за Гедик Ахмед паша – нямам възражения. И на мен не ми харесват поведението и приказките му. А след случая със стрелата вече имам едно наум. Веднага да го арестуват и да го хвърлят в тъмница Коджа Давуд паша едва се сдържа да не изръкопляска от радост. Вече очакваше, че султанът ще разпореди да отрежат главата на Гедик.

– Само че не можем да оставим Румелия така.

Баязид се взря в лицето на великия везир и добави:

– Не стой така! Свикай войската! Трябва да завършиш завоюването на босненските земи.

Давуд въобще не беше очаквал подобен развой.

"Сега ще трябва да измисля как да убия Гедик в затвора!" – каза си веднага той.


49


Някъде в Средиземно море

Джем бе облегнал ръце на перилото на родоската галера и наблюдаваше морето. Взираше се в невидимия бряг отсреща.

"Знам, че е там! – мислеше си принцът. – Румелийският бряг!" Силният вятър надуваше платната. Корабът летеше като птица към Румелия.

Там започваше пътят, който щеше да го отведе към престола.

Вятърът развяваше косата на Джем. Още по пътя от Халикарнас към Родос османецът бе научил, че няма как да стои на палубата с покрита глава.

Засмя се, като си спомни как вятърът бе грабнал чалмата му.

Беше в добро настроение, макар да бе оставил някои от най-близките си спътници и коня си Шимшек на Родос. На острова остана и вторият му син Мурат.

Далила бе родила прекрасно бебе с розови бузки. Джем тръгна на път още преди то да е навършило четиридесет дни. Кръсти момчето на дядо си.

Когато му даваше името, принцът тихо прошепна на сина си:

– Мурат хан, нека станеш като прадядо си – хан на хановете, като дядо си – велик юнак, като баща си Когато каза "като баща си", сякаш буца заседна в гърлото му. Какво ли можеше да добави за себе си? Несретник, изгнаник или беглец Най-вече Джем пожела на сина си да има дълъг живот. Молеше се с цялото си сърце да не го споходи съдбата на брат му Огуз. "Ако аз не успея, ти ще отмъстиш за по-големия си брат!" – каза си принцът.