Рицарят Пиер Д'Обюсон бе посъветвал Джем да не взема Мурат със себе си.

– И този свой наследник ли да зарежа? – възпротиви се османецът.

– Та той е още невръстно бебе. Нека остане тук с майка си. Като поотрасне, ще ви го изпратим. Имате думата на хоспиталиерите.

Джем осъзнаваше, че Великият магистър е прав. Ако вземеше Мурат със себе си, означаваше да го обрече на смърт. Трябваше да се примири. Така или иначе, когато рицарят му съобщи: "Утре заминавате!", принцът вече нямаше сили да се съпротивлява. Пък и защо да не остави момченцето, щом Пиер Д'Обюсон обеща да го изпрати по-късно?

Джем вече нямаше търпение да се отърве от този затвор.

– И закъде заминавам? – с трепет попита той.

– Към мястото, което пожелахте. Румелия.

Османецът изпита задоволство. Поне едно от желанията му щеше да се сбъдне.

След толкова болка, жертви и чакане най-после щеше да поеме в правилната посока.

"Идвам, Румелия! – провикна се мислено Джем. – Очаквай ме!"

Внезапно по лицето на Великия магистър се изписа загадъчно изражение. Огледа се наоколо и тихо зашепна на принца:

– Ваше Величество, ако се случи да изпаднете в беда, прошепнете на стражите: Non cantabit gallus. Запомнихте ли?

– Какво? – учуди се Джем. – да кажа "преди да се пропели петлите" ли? Това някаква парола ли е?

Пиер Д'Обюсон сниши гласа си още повече:

– Тихо! Ако той ви отвърне: donec ter me neges, може да сте спокоен, че рицарите хоспиталиери скоро ще ви дойдат на помощ.

Джем бе обхванат от радостно вълнение заради предстоящото си пътуване до Румелия. Думите на рицаря го разсмяха.

– Преди да са пропели петлите, ще се отречеш от мен три пъти… Какви са тези брътвежи?

– Не са брътвежи. Така е казано в Библията. – Пиер Д'Обюсон притвори очи. – Когато свети Петър казал на Исус, че е готов да даде душата си за него, Христос му отвърнал: "Не ще пропее днес петелът, преди три пъти да отречеш, че ме познаваш". Този стих е парола.

– А как да разпозная кой е от вашите хора, за да му кажа паролата?

– Рицарите хоспиталиери са навсякъде. Можете да ги срещнете, където и да отидете. Така е било и така ще бъде. Докато свят светува.

Джем не обърна сериозно внимание на думите на Великия магистър. Прие ги като самохвалство. Усмихна се и си каза: "Тези да ги разправя на някой друг!"

На тръгване от острова за принца най-трудно бе да се отдели от сина си. Прегърна го, целуна го и дългодълго се наслаждава на мириса му. "Скоро ще се видим" – прошепна той на гукащото бебе. Когато го погъделичка с мустаците си, то се разсмя.

Джем се закле никога да не забравя гукането и смеха на Мурат. Не бе имал щастието да усети мириса на Гевхер. Може би никога нямаше да има шанса дори да я зърне.

Принцът освободи Шаразад и Айше – две от трите момичета, които му бяха подарени за наложници от Каитбай.

Далила бе изненадана. Разплака се.

– Ти ще дойдеш при мен по-късно! – опита се да я успокои Джем. – Рицарите обещаха. Когато Мурат поотрасне, ще ви изпратят при мен.

– А ако не ни изпратят?

– Ще ви изпратят. Хоспиталиерите държат на думата си. Аллах всичко вижда. Пиер Д'Обюсон може да е неверник, но каквото обеща досега, го изпълни. Ето, заминавам за Румелия, както се бяхме разбрали.

Принцът предложи на мъжете от свитата си да останат на Родос, за да потърсят начин да се върнат в османските земи. Те предпочетоха да го последват. Когато обаче им обясни, че не може да вземе всички със себе си, някои сами избраха да останат на острова.

Когато пехливанинът Кадир ага чу, че ще заминават за Румелия, спонтанно възкликна:

– Благодаря ти, Аллах! Най-после ще мога да премеря сили в нормална борба както преди! Тук ми се протри кожата от хватките на тези рицари!

Всички избухнаха в смях.

Джем дори не попита Феримах дали иска да остане на Родос. Добре знаеше, че ще тръгне с него. Дори още преди бръснарят Мустафа ага да го попита:

– Господарю, онова момиче, прислужницата ви, си е стегнала багажа. Донесе ми го. Какво да го правя?

На принца му се прииска да каже: "Тя не ми е прислужница!". Само че не знаеше какво би отвърнал, ако бръснарят го попита: "А каква ви е тогава?"

Затова Джем само промърмори:

– Феримах идва с нас. Качи багажа ѝ на кораба, Мустафа ага.

Най-после поеха на път.

Корабът се плъзгаше по морето.

– Дръж се, Румелия! Идва султан Джем! – извика принцът, сякаш се надяваше вятърът да отнесе гласа му до хората на брега.




Джем наблюдаваше залязващото слънце. Потърси с очи Родос. Островът се бе превърнал в тънка виолетова линия. Още малко и съвсем щеше да изчезне от погледа му. Да остане в миналото.

Бъдещето го очакваше в Румелия.

Капитан Цезар мина покрай Джем и принцът се възползва да го попита:

– Как е, капитане? Всичко наред ли е?

Цезар сякаш се поколеба как точно да отвърне, но накрая отсече:

– Да!

Понечи да продължи обиколката си, но Джем не му позволи:

– Погледнете натам… – Османецът сочеше към хоризонта.

Естествено, там не се виждаше нищо освен море.

Капитанът кимна.

– Хайде! – възкликна весело принцът. – Признайте си! Не виждате нищо, нали?

– Така е, Ваше Величество.

– Само че аз виждам. Там е Румелия… Румелия!

– Ах, да, разбира се! – отвърна колебливо Цезар. – Мислех, че ми показвате нещо друго.

– Какво друго!? – разсмя се Джем. – Кога ще пристигнем?

Капитан Цезар очакваше този въпрос отдавна.

– Не мога да кажа – отвърна той с уверен глас. – Всичко зависи от морето.

– А ако напредваме с това темпо?

– Може би след около седмица.

"Значи новото начало ще бъде поставено след седмица!" – каза си принцът.




Джем вечеря в каютата си, а после отново излезе на палубата. Луната осветяваше кораба и морето.

Принцът забеляза, че на палубата вече има някой. Феримах.

Момичето гледаше съсредоточено месеца и звездите, облегнато на парапета на кораба.

На Джем му се стори, че е захладняло. А може би вятърът се бе усилил? Искаше му се да протегне ръце и да прегърне Феримах. Косата ѝ се развяваше лудо.

Приближи се тихо, без слугинята да го усети. Внезапен порив на вятъра подхвана косата ѝ и я залепи за лицето на Джем. Принцът почувства, че краката му се подкосяват от тази близост. Докато Феримах прибираше косата си, без да иска, удари лицето на господаря си с ръка и стреснато подскочи.

– Джем! – възкликна тя, но после бързо се поправи: – Господарю!

За втори път бе нарекла принца по име.

Джем можеше да се закълне, че никой друг не може да произнесе името му толкова красиво, колкото Феримах.

– Изплаших ли те?

Момичето му хвърли бърз поглед.

"Глупчо – помисли си тя, – ти никога не би могъл да ме изплашиш!"

– Неее, няма такова нещо! – обърна се с лице към принца. – Ударих ви, без да искам. Простете!

Това бе най-дългият им разговор от месеци насам.

– Може ли да те попитам нещо? – започна Джем.

Феримах се изненада, но не погледна принца.

– Защо искате позволение да зададете въпрос на една слугиня? Вие сте мой господар, питайте каквото искате! Правете каквото искате.

– Феримах!

Момичето обърна поглед към звездите, сякаш някой я викаше оттам.

– Сърдита ли си ми? – попита Джем.

– Султане

– Да не би да съм те наранил неволно с дума?

– Господарю Дали Джем следваше да приеме тези отговори за "не? Не беше сигурен.

– Да не би да се сърдиш, задето не исках да те взема с мен на Родос? Аз само Този път Феримах отговори ясно:

– Не!

– Тогава защо не ми говориш през последните месеци? Не идваш при мен, без да съм те повикал. Какво се е случило?

– Вие

– Какво аз? Не мисли, че не съм забелязал. След пиршеството в градината на двореца ти внезапно се промени.

Момичето мълчеше. Сведе глава и се загледа в морските вълни.

– Заради Елена от Родос ли е?

Феримах продължаваше да стои безмълвна.

– Но с нея… само… как да кажа… нищо не Не му достигнаха думите, за да обясни, че не е имал интимна връзка с родоската красавица.

Джем обаче не попита дали причината за отчуждението на Феримах не се крие в сближаването му с Далила. Съмняваше се, че може да е заради това, но не можеше да си обясни защо. С кого да спи един султан, освен с наложниците си?

Принцът помълча известно време. Не успя да събере смелост да попита Феримах за Далила направо. Вместо това каза:

– Оставих Мурат. Вече ми липсва Феримах кимна.

– И на мен ми липсва, султане.

– Нали знаеш, че и ти си много скъп за мен човек, но по друг начин?

Момичето не отговори.

– Ееее! – извика нетърпеливо Джем. – Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да говориш вече с мен, Феримах?

Момичето бавно се обърна към принца. Лунната светлина осветяваше лицето на Джем. То грееше също както в нощта, когато Феримах го бе видяла за първи път. Погледите им се срещнаха. Косата на момичето щеше отново да плесне принца по лицето, ако прислужницата не я бе хванала навреме. Двамата се усмихнаха един на друг. "Ще говоря – отвърна мислено Феримах. – Един ден ще ти разкажа всичко. Ще ти призная онова, което крия. Но не сега. Не сега."

– Какво искаш от мен?

И този въпрос на Джем остана без отговор.

– Знаеш ли, понякога се чудя коя си ти всъщност? Сякаш си от друг свят Феримах бързо постави длан върху устните на Джем, за да го накара да замълчи.

И двамата потръпнаха при неволното докосване.

Момичето бързо дръпна ръката си и отново впери поглед в звездното небе.

"Заради твоите игри – обърна се мислено Феримах към луната – замалко да разкрия тайната си."

Тогава щеше да стане още по-лошо.

Ако Огнения принц научеше за клетвата, която Феримах бе дала преди много години, но така и не бе изпълнила, със сигурност щеше да я намрази.

Със сигурност щеше да я пропъди.

А тя не би могла да понесе това.

– Щастлива съм просто да бъда до вас. Друго не ми трябва. Аз съм Феримах. Една пленничка. Отломка от войната. Ваша вярна слугиня. Единственото, което искам от вас, господарю, е да не ме изоставяте.

– Никога няма да те изоставя! – разтрепери се Джем. – Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.

– Докато смъртта ни раздели! – повтори като ехо момичето. Принцът се усмихна.

– Но при едно условие!

– Какво условие, господарю?

– Ще те попитам нещо и ти ще ми отговориш. Само един въпрос и един честен отговор. Става ли?

Феримах кимна.

– Кой подхвърли онази змийска глава пред шатрата ми?

– Аз.

Джем не изглеждаше изненадан.

– Ти ли я отряза?

– Аз.

– Последен въпрос. Кой пъхна кобрата в палатката ти?

Феримах погледна господаря си в очите.

– Ех, султане, преметнахте ме! Казахте един въпрос, а станаха три! После внезапно вдигна очи към звездите.

– И аз имам един въпрос – додаде тя след малко. – Накъде е Румелия? В коя посока се пада?

– На север! – посочи Джем напред.

– Защо тогава се движим накъдето залезе слънцето?


50


Виковете и крясъците на Джем не промениха нищо. Капитан Цезар отказа да промени курса на кораба и продължи да плава на запад, вместо на север.

– Невернико! – беснееше принцът. – Така ли изпълняваш дадената дума? Щом са ми казали, че отивам в Румелия, значи там трябва да ме отведеш.

Капитанът вдигна рамене. На лицето му нямаше и помен от предишното изражение, изпълнено с почит и възхита.

– Не крещи! – процеди през зъби Цезар. – Ако не престанеш да ми повишаваш тон, ще прекараш остатъка от пътуването в каютата си. А хората ти ще заключа в трюма.

Джем не можеше да си намери място от гняв. Идваше му да изкрещи: "Как смееш да ми говориш така?", но осъзнаваше, че вече нищо не е като вчера.

Отново го бяха изиграли.

Още по-лошо – отново го бяха продали.

Превърна се в никой. Капитанът можеше да му говори както пожелае.

– Аз съм само войник – обади се капитанът. – Изпълнявам поставените заповеди. Хората ви трябва да предадат оръжието си.