– Никога!

– Ако не го предадат, ще им го вземем насила.

Капитанът хвърли бърз поглед към кинжала, втъкнат в пояса на Джем.

– Разрешавам това да остане у вас. Всички останали оръжия трябва да се предадат.

Феримах подслушваше разговора между двамата мъже. Когато моряците чуха Джем да крещи на капитана им, се скупчиха около принца. Гледаха мрачно.

Огнения принц изведнъж се превърна в пленник.

И не само това. Сега животът му бе в опасност.

Сякаш осъзнал това, Джем отпусна рамене. Все пак се постара да запази гордата си осанка.

– Закъде пътуваме?

Ако бе задал този въпрос предния ден, капитан Цезар щеше да отговори: "Към желаното от вас място, Ваше Величество". Сега мъжът само се усмихна.

– Закъдето ми е наредено.




Джем събра всичките си хора в тясната си каюта. Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, субашията Давуд, Кара Касим, Мустафа ага и Феримах.

Преди да ги повика, мисли дълго, загледан през прозореца.

Крайно време бе да нарече съдбата си с истинското ѝ име. На практика изгнанието му започваше едва сега. Щяха да го отведат далеч, към незнайни земи.

А той нищо не можеше да направи.

Принцът изпрати Феримах да извика спътниците му по съдба. Постара се да изтрие от лицето си изражението на сломен и победен човек. Изпъна гърба си, повдигна рамене. Сложи маската на султан Джем, сина на Мехмед Завоевателя.

Обясни накратко на хората си в какво състояние са изпаднали.

Бяха ги изиграли. Водеха ги незнайно къде, не към Румелия. Капитанът бе поискал да изпълняват разпоредбите му.

– Какви разпоредби? – промърмори Кадир ага. – Какъв е този, че да дава заповеди на султана?

– Каза, че мога да се движа свободно на кораба.

– Що за наглост! – възмути се Кара Касим.

Останалите мъже също започнаха да мърморят, но когато чуха, че ще трябва да предадат оръжията си, избухна истинско брожение.

– Как така?! – възкликна субашията. – По-добре да ми вземат главата!

– Няма да ги дадем! – развикаха се и другите мъже.

– Само да дойдат! Във въздуха ще се разхвърчат ръце и крака.

Джем не се съмняваше, че спътниците му ще постъпят така, както той им нареди. Бяха готови да загинат, но не и да предадат оръжията си.

Всички впериха погледи в принца. Очакваха последната му дума.

– Ще дадете сабите си. Но не защото ви ги искат, а защото аз заповядвам така!

Пехливанинът Кадир ага разпръсна напрегнатото мълчание, което настъпи за момент.

– Какво се нацупихте бре, женчовци? За едни саби ли сте? – каза той и размаха юмрук във въздуха. – Ето го моето оръжие. Юмруците ми са здрави като стомана.

Другарите му също размахаха ръце.

– Ха така! – засмя се Кадир. – Имаме железни юмруци. С тях можем да пръснем главите на неверниците, както го е правил Хюсеин гази с боздугана си.

– Жив да си! – възкликна Али Чавуш. – Право казваш! Като няма мечове, имаме юмруци!

Джем реши да се възползва от внезапното разведряване на настроението.

– Кинжалът ми остава при мен. Капитанът ме помоли да се държа така, че да не го принуждавам да взема допълнителни мерки.

Внезапно вниманието на всички се насочи в друга посока.

– Виж, за това неверникът е прав – обади се Халил. – Трябва да се вземат мерки.

Мъжете започнаха да разговарят помежду си.

– Повече не трябва да оставяме султана сам – обади се Мустафа ага.

– Точно така! – подкрепи го Али Чавуш. – Няма да го оставяме и за секунда. Нито на палубата, нито в каютата му. От сега нататък, където е господарят – там сме и ние.

– И в каютата ли? – опита се да се усмихне Джем. – Тук с мен ли ще стоите? Бива ли такова нещо?

Мъжете се сепнаха. Султанът беше прав. Слугите нямаха работа при господаря. Пък и толкова хора нямаше как да се съберат в тясната каюта.

Спогледаха се смутено.

– Предполагам, че мъжете имаха предвид, че ще дежурят поред – обади се Феримах. – Ще се редуват.

Лицата на мъжете светнаха.

– Точно така – извикаха всички в един глас. – Ще дежурим!

– Това имахме предвид!

– Един по един, да!

– Няма да мръднем оттук!

Джем поклати неодобрително глава.

– Няма да стане! Уморих се да се страхувам. Нямам нужда от охрана. Мога да се пазя сам.

– В никакъв случай!

Всички впериха погледи в субашията, който си позволи да повиши тон на султана.

– Мери си приказките! – ядоса се Джем. – Кой има последната дума? Ти или аз?

– Аз! – отвърна Давуд.

Мъжете стояха смаяни от дързостта на субашията. Не можеха да повярват на ушите си.

– Ако искате, ме убийте – продължи Давуд и коленичи пред Джем, – но след случилото се днес няма да оставате сам. Няма да допусна неверниците отново да се държат грубо и непристойно с вас. Щом са го направили веднъж, могат да повторят.

Мъжът посочи към ъгъла зад вратата.

– Всеки ден тук ще ляга по един от нас, свит на кълбо.

– Да, тук ще се свиваме – развикаха се и другите.

– Не се бойте, няма да ви безпокоим. Въобще няма да ни забелязвате – обади се Кара Касим.

Всички се разсмяха при тези думи. Спомниха си първата нощ в двореца на хоспиталиерите в Родос. Тогава хъркането на Касим така бе стреснало рицарите в съня им, че те бяха помислили, че има вражеско нападение. На кораба сложиха османците да спят на дъното на трюма заради Касим.

Джем осъзнаваше, че спътниците му са прави. Вече не можеше да има никакво доверие на неверниците.

– Ами щом така смятате, правете каквото сте намислили – съгласи се той. – Който хърка, ще го ритам по кокалчетата.

Всички си разсмяха.

Само че смехът им прозвуча пресилено.

Спряха. Спогледаха се и отново се разкикотиха. Искаха да покажат на враговете си, че бойният им дух продължава да е висок, въпреки положението, в което бяха изпаднали.




Както и очакваха османците, смеховете им привлякоха вниманието на моряците.

Капитан Цезар разговаряше в каютата си с офицерите. Глъчката, която се разнесе от каютата на Джем, го подразни.

– Какви ги вършат тези? – измърмори той недоволно.

Офицерите недоумяваха какво става. Питаха се взаимно откъде долита този смях. По-досетливите обясняваха на другите:

– Османците са!

Капитанът изгледа смръщено хората си.

– Не разбирам как могат да се смеят, след като вече знаят каква е истината?!

Заслушаха се във веселата врява. Капитанът почувства, че го залива неудържим гняв.

– Ще приложим вариант две, Емануел! – обърна се той към помощник-капитана. – Нямам друг избор. Сами го пожелаха.

Емануел кимна утвърдително.

– Кой да бъде?

– Ти избери! А след два дни – още един.


51


Сицилия – Ница

– Господарю! Господарю!

Джем се изправи. Гласът идваше от долната палуба.

Феримах, която тъкмо оправяше леглото на принца, също наостри слух:

– Прилича ми на гласа на Абдулах ага.

– Господарю! – Викът вече идваше от по-близо. – Бързо! Елате! Голяма беда!

"Беда ли? – стресна се Джем. – Нима може да има по-голяма беда от сегашното положение?"

Феримах пребледня.

Трополенето по дървения под се засили. Вратата се разтвори с трясък. Халил, който дежуреше зад нея, свит на кълбо, едва успя да се дръпне.

На прага стоеше Абдулах. Личеше си, че не му е до поздрави. Дишаше учестено.

– Сул… – не можеше да си поеме въздух той. Очите му горяха. – Ка… Каси

– С Касим ага ли се е случило нещо? Кажи!

Абдулах кимна с глава.

– Касим… за съжаление Всички се втурнаха към долната палуба.

Останалите мъже от свитата на Джем се бяха скупчили около неподвижното тяло на Касим ага.

– Отдръпнете се! – извика принцът. – Жив ли е?

Всички мълчаха. Сякаш си бяха глътнали езиците. Халил си проби път и коленичи до главата на другаря си. Опита се да разбере дали диша.

– Касим! Чуваш ли ме? – попита той.

Мъжът не помръдваше. Халил отново провери дали Касим диша.

После се опита да напипа пулса му. След малко Халил вдигна глава към Джем.

– Предал е богу дух!

– Мъртъв е! – разшушукаха се мъжете. – Горкият!

Султан Джем клекна до безжизненото тяло.

– Приятелю! – промълви принцът с трудно сподавена болка в гласа. – Не успяхме дори да се сбогуваме. Не можах да направя нищо за теб, но ти направи толкова много за мен. Защо ме остави, Касим?

Всички коленичиха.

– Някой знае ли как се е случило? – попита Джем. – Кой го намери и къде?

– Аз знам! – обади се субашията Давуд. – Стана заради мен.

Всички изгледаха слисани Давуд.

– Сутринта се събудих и станах. Гледам – Касим още спи. "Ставай, мързеливецо!" – викнах и залюлях хамака му. А той падна на земята и повече не мръдна – разказа мъжът със съкрушен глас.

На никой не му се вярваше, че едно падане от хамак може да причини смърт. Особено на здравеняк като Касим ага. Субашията обаче бе убеден, че той е виновен за кончината на другаря си.

– Не! – прошепна Джем. – Не е умрял при падането. Ясно е, че е бил мъртъв преди това. Хамакът му Очите на Давуд светнаха с облекчение за момент, но после мъжът отново се натъжи.

– Не… – простена той. – Аз съм… Аз го Субашията замлъкна. Нямаше сили да продължи. Стана и се залута в сумрака на долната палуба.

Джем произнесе молитва пред тялото на верния си другар.




Веднага щом чу виковете, помощник-капитанът Емануел разпореди:

– Идете да видите какво става. Какви ли ги вършат пак тези?

Всъщност той много добре знаеше причината за крясъците.

Няколко въоръжени с пушки и саби моряци се затичаха към мястото, от което долиташе глъчката. Когато видяха приклекналите османци, един от тях кресна силно:

– Какво става тук?

Джем го изгледа навъсено през рамо и отвърна:

– Един от придружителите ми е починал.

Някои от моряците извадиха кръстовете, които носеха у себе си, и уплашено се дръпнаха назад.

– Отдръпнете се, отдръпнете се! – разпореди най-старшият от моряците. – Не го докосвайте. Да пази господ! Няма по-страшно нещо от мъртвец на кораба. Извикайте лекаря! Кажете му, че е загинал човек. Съобщете и на капитана.

Не стана нужда да му съобщават. Той вече се бе появил заедно с помощник-капитана. Лекарят също бе с тях.

– Отдалечете се от тялото – извика Цезар на Джем. – Не бива да го докосвате, преди да се изясни от какво е умрял.

Докторът побутна леко безжизненото тяло. Огледа го набързо. Угриженото му изражение веднага изчезна.

– Няма нищо страшно – обърна се към капитана. – Не е Черната смърт.

Престорената напрегнатост на Цезар също се разсея. Моряците се успокоиха. Усмихнаха се един на друг.

– Морска треска е – продължи лекарят. – От треска е умрял.

– Морска треска ли?

Докторът се обърна към Джем.

– Да, няма съмнение. Често се случва при хора, несвикнали с дълги морски пътешествия.

– Как така? – недоумяваше Джем. – Довчера беше съвсем здрав.

– Вие да не сте лекар? – попита го мъжът с насмешка. – Очевидно е, че е умрял от морска треска.

Джем осъзна, че няма смисъл да твърди обратното.

Цезар изпрати помощник-капитана заедно с няколко моряци към стълбите, а самият той се приближи към Джем.

– Трябва веднага да го погребем.

– Къде да го погребем?

Учуден от въпроса му, капитанът изгледа принца.

– Как къде? В морето, разбира се.

– Няма да позволя!

– Да позволите ли? Въобще няма да ви питам!

Спорът ставаше все по-ожесточен. Макар спътниците на Джем да не разбираха какво си казват двамата мъже, те се досещаха, че капитанът отново ще се опита да потъпче волята на господаря им. Стиснаха юмруци. Всеки си избра по един моряк, с когото да се заеме. Щяха да им теглят един хубав бой, но беше ясно какво ги очаква после. Една шепа мъже нямаше как да надвият цял кораб с въоръжени моряци. В крайна сметка султан Джем можеше да загуби живота си.

– Капитане! – процеди принцът през зъби. – Според нашите обичаи мъртвецът трябва да бъде заровен в земята.