Демет Алтънйелеклиоглу - Джем султан – Степното цвете

Вече му бе омръзнало да премисля миналото си, както и да прави планове за бъдещето си. Зад гърба си бе натрупал толкова болка, страхове, загуби и беди. Очаквания вече нямаше. "Какво ми остава, освен да се наслаждавам на изгнанието си?" – въздъхна той.

– Не искам нищо друго, освен спокойствие – сподели един ден Джем на Феримах. – Сега разбирам, че най-голямото щастие за човека е спокойствието.

Вгледа се в момичето.

– Какво се умълча пак? – попита той. – Нима не си на същото мнение?

– Разбира се – прошепна Феримах, но вътрешно си каза, че най-голямото щастие за нея е да бъде до любимия си.

Феримах отново се чувстваше щастлива. Все по-често сияеше. Усмивката, която изплуваше на лицето ѝ, ясно показваше, че тръпчинките на бузите ѝ са на мястото си.

Настаниха момичето в малка стая в подпокривното пространство на кулата. Таванът беше доста нисък. Човек трудно можеше да стои изправен. Феримах обаче не се оплакваше. Стаята имаше два прозореца. Единият гледаше към безкрайната морска шир, а другият – към красива зелена горичка. Момичето обичаше да се настанява на един фотьойл пред по-големия прозорец и с часове наблюдаваше прилива и отлива на морето. В ума ѝ се въртяха всякакви щуротии. Мислеше за Нада. За кобрата. Понякога ѝ се струваше, че отново чува кискането на Елена от Родос. Спомняше си нощта, в която Джем тихо бе прошепнал на Далила: "Шшт! Не се бой! Аз съм!". После в съзнанието ѝ изплува раждането на Мурат. Тогава, заради безкрайните страхове и напрежение, не бе успяла да оцени значимостта на това важно събитие. Но сега, когато имаше време да размишлява, загледана в морските вълни, споменът за появата на бебето предизвикваше у нея различни емоции. Припомни си как бе поела в ръцете си мокрото голо телце на момченцето. То ревна с пълен глас. Сякаш искаше да ѝ каже: "Това е животът, мило лелче! Да поемеш въздух! Да отвориш очи! Да видиш света. Когато някой ти изгука, да му се усмихнеш. А когато ти хрумне, да изревеш с всичка сила, без да се притесняваш и срамуваш! Да си поплачеш!"

В Ница Феримах намери време да помисли за преживяното дотук. Усмихна се горчиво. С какво ли не се бе сблъскала! ... Страх. Война. Битки. Кръв. Интриги. Лъжи. Предателства. Съперничество и любов Несподелена, невъзможна, луда, зашеметяваща, безмилостна, безплодна любов.

Една нощ шум от стъпки събуди Феримах. Някой се качваше по стълбата към стаята ѝ.

Момичето бързо протегна ръка към кинжала под възглавницата си.

Последното стъпало изскърца по-силно от останалите.

Сърцето на момичето щеше да се пръсне от ужас.

Кой ли я дебнеше отвън?

Разнесе се тихо почукване.

– Кой е? – попита Феримах със задавен глас.

– Шшш! Аз съм. Не се бой!

Джем!

Момичето отново си спомни нощта в Родос, когато принцът бе избрал вратата на една от наложниците си. Сякаш все още чуваше уплашения глас на Далила: "Кой е?", отговора на Джем: "Аз съм. Не се бой!", почти безшумното открехване на вратата… Този път Огнения принц стоеше на нейния праг. А тя не му отваряше! Но все пак не беше заключено.

"Каква глупачка съм! – сепна се Феримах. – Редно е аз да му отворя!"

Момичето се притесни още повече, когато се досети, че е почти голо. Опита се да намери някаква дреха в тъмното, но не успя заради обхваналото я вълнение. Спусна се към вратата.

– Султане?

– Аз съм, Феримах. Отвори!

Слугинята изтича до леглото и взе горния чаршаф. Уви го около тялото си.

Имаше чувството, че ще припадне от притеснение.

– Господарю, не е заключено.

Бравата се завъртя надолу. Вратата се открехна и Джем подаде глава.

Сърцето на Феримах биеше като лудо. Сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите ѝ. Тя сведе глава.

Огнения принц вече бе в стаята ѝ.

Като се изключи чаршафът, с който се бе прикрила, Феримах стоеше съвсем гола пред него.

Момичето повдигна леко глава, за да види как е облечен Джем.

Той стоеше гологлав и разрошен, само по дълга бяла риза. Под нея прозираха мъжествената му гръд и силните му рамене.

– Феримах! – прошепна принцът.

– Господарю! – отвърна тя и в същия миг се прокле. Трябваше просто да извика "Джем!" и да се хвърли в обятията му.

За щастие принцът направи онова, което Феримах не можа. Приближи се към момичето и постави ръце върху двете ѝ рамене. А тя все още не можеше да събере смелост да вдигне глава и да го погледне в очите. Усети дъха му. Доиска ѝ се да отпусне глава върху рамото му. Да вдъхне от мириса му Само след миг обаче опиянението ѝ се изпари.

– Феримах! – заяви тържествено Джем. – Вълкът си отиде!

Сякаш някой поля Феримах със студена вода. Внезапно принцът я пусна и се отдалечи от нея.

– Вълкът ли, господарю? – едва намери сили да отвърне тя.

– Да! – въздъхна щастливо Джем. – Нали ти разказвах. Рижият вълк, който постоянно смущаваше мислите и сънищата ми.

"Каква глупачка съм! – каза си момичето. – Как можах да си помисля, че султанът ще ме вземе в обятията си като Далила.

– Въ… вълкът – започна да пелтечи слугинята. – Как стана?

– Не знам. Просто си тръгна. Изостави ме. Няма го.

Джем бе толкова развълнуван, че въобще не забелязваше разочарованието на момичето.

– Преди малко си дадох сметка, че откакто съм в Ница, рижият вълк не се е мяркал нито в сънищата ми, нито в представите ми. Направо не мога да повярвам! Дори затворих очи и го повиках. Но него го няма и няма. Сега никой не ме подстрекава да се боря за трона и короната.

На принца му идваше да заподскача от щастие.

Дори за миг не му направи впечатление, че чаршафът, с който се бе прикрила Феримах, се е смъкнал и тя стои съвсем гола.

Джем изтича до прозореца и извика към морето:

– Чуйте, вълни! Събудете чайките! Нека станат свидетели на чудото! Султан Джем се раздели с жаждата за власт. Отърва се от рижия вълк!

Принцът излезе от стаята на Феримах така ненадейно, както се бе появил.

– Спасих се! Отървах се! Рижкото си отиде! – припяваше си доволно Джем, докато слизаше надолу по стълбите.

Джем нямаше време да се порадва на освобождаването си от вълка, защото върху него се стовари тежестта на друг плен. Жак Д'Арманяк бе казал, че престоят на принца в Ница няма да продължи дълго, но ето че минаваха дни, седмици и месеци, а заповед за отпътуване към Лион все не идваше. На всичко отгоре Д'Арманяк пазеше причината за забавянето в дълбока тайна.

Принцът се опитваше да забрави миналото и да се отърси от плановете си за бъдещето. В Ница почти нищо не му липсваше, но все пак имаше право да знае какво се случва. Постоянната неизвестност го изнервяше.

Най-вече го измъчваше това, че не му позволяваха дори да се поразходи по морския бряг. За излизане на балкона – не можеше и да помисли. Когато Джем възропта срещу тези ограничения, Д'Арманяк предложи да му организира разходка с карета.

– Естествено, аз ще дойда с вас! – заяви мъжът и постави допълнително условие: Джем в никакъв случай да не слиза от каретата.

– Нали знаете! – прошепна французинът. – Пълно е с шпиони и убийци.

Когато видя каретата за разходка, Джем се усмихна тъжно. Прозорците ѝ бяха закрити с пердета от черен тюл. Д'Арманяк го предупреди, че завесите трябва да бъдат спуснати през цялото време. Принцът се подчини и на това изискване.

"Така или иначе през целия си живот гледам света през черен тюл" – помисли си той.

– Да тръгваме! Час по-скоро! – извика нетърпеливо.

Потеглиха, охранявани от няколко конници. През целия път Д'Арманяк не млъкна. Обясняваше на Джем откъде минават. Това се повтори и през следващите разходки. Присъствието на французина се превърна в истинско изтезание за принца.

Той обаче търпеше.

Веднъж Джем се възползва от разсеяността на спътника си и дръпна леко перденцето на прозореца. Докато Д'Арманяк забележи и спусне отново завеската, няколко случайни минувачи съзряха височайшия пътник.

– Джем! Джем! – спуснаха се след каретата те.

– Злото е сторено! – възкликна Д'Арманяк разтревожено.

– Какво толкова е станало?

– Вече знаят, че вие се разхождате с тази карета. От сега нататък при всяко излизане ще ни се лепват всички просяци и бедняци в Ница.

– Защо?

– Ще се надяват да им подхвърлите някоя монета.

– Но аз нямам пари!

Секретарят на Марки Марсо се взря в Джем, но замълча.

Това бе последната разходка на Джем. Д'Арманяк не му позволи да излезе повече.

С всеки изминал ден османецът все повече и повече придобиваше усещането, че е пленник.

Единствената разлика между него и един обикновен затворник бе, че Джем спеше в пухени завивки, пиеше отбрани вина и хапваше скъпи ястия.

Явно във Франция така се грижеха за кралските пленници.

Една вечер по залез-слънце от близката катедрала се разнесе силен и плътен звън.

Бим! ...

Звукът отекна наоколо. Малко преди да заглъхне напълно, последва втори удар.

Бим! ...

Джем вече бе свикнал с камбанния звън. Не му обърна внимание.

След малко се чу звън от камбаната на друга, по-далечна църква.

Бум!

Не след дълго целият град се разтресе от ехото на десетки камбани.

Бим!

Бам!

Бууум!

Джем си спомни, че когато хоспиталиерите го посрещаха на Родос, всички църкви удариха камбаните си в негова чест.

Техният звън обаче беше жизнерадостен, мелодичен и екзалтиран. А този бе бавен, тежък и страховит.

Хората се стичаха към църквите.

– Май нещо лошо се е случило – промълви Джем.

– Да отида ли да проверя какво става? – веднага попита Феримах.

Принцът поклати отрицателно глава.

Беше му омръзнало от лоши новини.

Жак Д'Арманяк се появи чак след три дни. Поздрави Джем с посърнало лице.

– Най-сетне! След дългото ви отсъствие дали най-после ще поемем към Лион?

– Не – отвърна рязко Д'Арманяк.

– Защо?

– Крал Луи е умрял. Нима не чухте камбанния звън?

Феримах, която се преструваше, че бърше праха в стаята, веднага долови, че нещо не е наред. Не разбираше френски, но по изражението на Джем се досети, че французинът му съобщи неприятна вест.

– И сега?

– Ще чакаме заповед от новия крал.

– Докога?

– Няма как да стане преди церемонията по коронясването на принц Шарл Церемония Коронясване Тези думи отекнаха в съзнанието на Джем.

– Значи името на новия ми собственик е Шарл. И кога ще бъде церемонията?

– Още не е обявена датата. Предполагам, че до месец

– Омръзна ми вече!

От силния вик на Джем стъклата на прозорците зазвънтяха. Принцът скочи на крака. С опакото на ръката си събори няколко чаши, подредени на една полица. Те се разбиха със звън на земята.

– Успокойте се, Ваше Величество! – разтревожено извика Д'Арманяк.

– Няма да се успокоя! – просъска османецът. – Вече ми писна да чакам, да стоя в неизвестност и да не мога да си подам дори носа през прозореца!

– Ваше ве

– И престанете с тази престорена любезност! Аз не съм никакво величество! Дори гост не съм. Бях пленник на починалия крал. Сега ще бъда пленник на новия крал!

В очите на Джем светеха гневни пламъци. Внезапно пред погледа му попадна една здрава чаша. Беше ясно, че се кани да я разбие в стената.

– Господарю! – простена Феримах.

Принцът се обърна към нея.

– Какво има?

– Кървите.

Джем не успя да разбере какво се опитва да му каже слугинята. Тя уплашено се спусна към него.

– Ръката ви кърви.

Османецът погледна дясната си длан. От нея бликаше кръв.

Лион, Франция

След като прегледа ръката на Джем, повиканият по спешност лекар прошепна на Жак Д'Арманяк:

– Веднага трябва да го зашия. В противен случай може да умре от загуба на кръв.

После се обърна към пациента си:

– Мосю Джем, ще трябва да зашия раната ви. Ще боли. Дали ще можете да изтърпите?

– Ще боли ли? Колко ще боли? Дали едно дете би могло да издържи?