Принцът хвърли бърз поглед към Феримах. Момичето плачеше.

– Донеси ми вино! – заповяда той.

Изгълта две чаши една след друга. После протегна ръка към доктора.

– Не се страхувам от болката. Привикнал съм с нея. Тя е мой вечен другар. Спокойно си вършете работата.

Джем не издаде нито стон, докато лекарят шиеше ръката му. Само от очите му се стичаха сълзи.

Феримах попиваше сълзите с копринена кърпичка. Внимателно избърса една от тях с пръст. Обърна се към прозореца и тайно целуна солената капка.

"Ех, ако можех аз да изтърпя болката вместо теб!" – въздъхна безмълвно момичето.




Един ден, когато раната на ръката на Джем бе почти заздравяла, от църквите се разнесе радостен камбанен звън.

Бимбамбум! Бимбамбум! ...

"Също като при посрещането ми на Родос! – помисли си принцът. – Камбаните бият празнично. Какъв ли е поводът за радост?"

– Шарл! – прошепна внезапно той. – Коронясали са го. Възкачил се е на престола!

"За някои животът е толкова лесен! – продължи да разсъждава Джем. – Вземат властта, без да полагат никакви усилия. Без да са принудени да заплащат висока цена."

В съзнанието му изникна един от стиховете, които му бе изпратил Баязид:


Тронът по право се полага на мен.

Защо иначе съдбата ти обръща гръб всеки ден?

"Какво чудно има, Баязид, че съдбата ми обръща гръб?" – помисли си иронично принцът. Всъщност той се присмиваше не на брат си, а на самия себе си. "Всичко стана заради рижия вълк. Дали Баязид се е срещал с него?" – зачуди се Джем.

Със сигурност не беше. И за него, както и за Шарл, бе предопределено да се възкачат на трона.

Джем се опитваше да промени онова, което му е отредила съдбата. Сам да напише историята на живота си. Толкова безсънни нощи бе прекарал в размисъл: "Нима това не е бунт срещу Аллах?!".

"Не е! – успокояваше го рижият вълк. – Тронът се полага на теб."

Сега вече вълкът го нямаше, но Джем продължаваше да плаща за бунта срещу съдбата си.




След коронацията на Шарл щастието най-после се усмихна на Джем.

Един ден Жак Д'Арманяк влетя през вратата с думите:

– Утре тръгваме!

Принцът се опита да прикрие въодушевлението си, но едва не подскочи от радост.

– Негово Превъзходителство Шарл е изпратил вестоносец до Лион преди два дни. "Приятелите на баща ми са и мои приятели. Нека Зизим ви погостува в Лион!" – написал кралят на господаря ми Марки Марсо.

Джем не можа да схване в първия момент.

– Кой е този Зизим?

Д'Арманяк не успя да сподави усмивката си.

– Вие, Ваше Величество. Народът ви нарича така – Зизим.

"Също като клоуните по панаирите" – додаде мислено французинът.

Джем не хареса това название. Долавяше някакъв скрит присмех и пренебрежение. Радостта му бе помрачена.

– Какво означава "Зизим"?

– Ааа, нищо! Просто име – обърна се към прозореца Д'Арманяк и приключи темата, като заяви: – Утре тръгваме рано.

На следващата сутрин голяма пищна карета очакваше Джем пред входа на кулата.

– Марки Марсо ви изпраща специалната си карета, Зизим – посрещна го Д'Арманяк и отвори вратата.

– Името ми е Джем, господине. Не го забравяйте!

Мъжът замълча, но се усмихна лъчезарно.

Принцът понечи да се качи в каретата, но внезапно спря. Отзад имаше още няколко коли. Всичките с черни тюлени пердета.

– В коя карета е Феримах?

Д'Арманяк не го разбра.

– Кой?

На Джем не му се искаше да нарича момичето "прислужница", затова само стисна устни.

Сигурен бе, че тя вече е в някоя от каретите, така че и той се качи в своята. Докато стоеше на стълбичката, се обърна към Д'Арманяк:

– А вие?

– Аз ще пътувам в задната кола, Ваше Величество.

– Защо? Нали нямаше да се отделяте от мен. Да не би опасността за живота ми да е отминала?

– Точно обратното. Повиши се. По пътя ще ви охранява цял отряд войници. А в каретата ви ще се возя не аз, а друг човек.

Джем нямаше време да попита кой ще бъде спътникът му. Другата врата на каретата се отвори и оттам се появи Феримах.

Момичето щеше да полудее от щастие, когато научи, че ще пътува заедно с принца. Където и да отиваха, тя щеше да е до него.

Това не ѝ се бе случвало, откакто заедно заведоха покойната Дилрюба на разходка в планината.

Пътят до Лион бе дълъг.

Няколко часа след като напуснаха Ница, пейзажът около тях напълно се промени. Миванаха през една дълбока долина, през която течеше буйна река. По реката плаваха салове. Всичко бе потънало в зеленина. А над извисяващите се дървета белееха заснежени хребети.

На Феримах ѝ се искаше пътуването никога да не свършва.

От дълги часове бяха на път, но тя продължаваше да седи със сведена глава, без да поглежда към Джем.

– Феримах! – повика я тихо принцът.

"О, боже! – развълнува се момичето. – Надявам се поне този път да не ми говори за рижия вълк."

Аллах чу молитвите ѝ.

Джем погледна за миг към покрива на каретата, сякаш се опитваше да се сети нещо. Устните му помръдваха едва-едва. Дали се молеше? Внезапно той прошепна:

– Дали е ясна месечина

– Какво има, господарю?

Джем я гледаше отнесено, сякаш не говореше на нея. Въпреки това не откъсваше очи от лицето ѝ.


Гайтанивежди, лице – ясна месечина,

душата си бих пожертвал, за да ви имам…

"О, господи! – едва не извика Феримах. Дали не ѝ се причуваше? Нима Джем редеше рими, докато я гледаше? Почувства се като замаяна. Принцът съчиняваше стихове за нея.

– Нежни устни… – промълви отнесено той. Замълча за миг, после изрече на един дъх:


А тези нежни устни отвеждат ме към вечността,

блестят страните ѝ, по-чисти и от утринна роса.

– Господарю Джем разтърси глава, сякаш се сепна от дълбок сън. Изгледа Феримах като че ли я видя едва сега.

– Дали има нещо за писане в каретата? – попита той с рязък глас, който нямаше нищо общо с нежния му шепот преди малко. – Ще взема да го забравя. Ти ще можеш ли да го запомниш, Феримах?

"Ще го помня цял живот! – помисли си момичето. – До последния си дъх!" Вдигна очи към принца.

– Ще мога, господарю! – отвърна тя, без да прикрива разочарованието си.




Джем не можеше да намери покой заради постоянните противоречия в поведението на домакините си. Засвидетелстваха му уважение като на падишах, но в същото време го държаха затворен като пленник. И точно когато виждаха, че той вече трудно понася това състояние, отново го караха да си мисли, че сам е господар на живота си. А после внезапно казваха или правеха нещо, което го караше да се чувства като натрапник.

Именно това беше истината. Той бе натрапник, попаднал в чужди ръце.

Марки Марсо посрещна османския си гост радушно. Но колко ли щеше да продължи това?

Марсо бе добродушен шишко, който се отнасяше бащински към Джем. Вървеше с малки стъпчици и жестикулираше бурно, докато разговаряше с някого. Бялата перука, която носеше, подчертаваше допълнително розовите му бузи. На лицето му грееше тъжната усмивка на човек, преживял много мъка.

– Добре дошли в Лион, мосю Зизим!

Марки Марсо подаде бузата си на Джем. Когато мустаците на принца го боцнаха, той подскочи с вик:

– Ой! Как гъделичкат мустаците ви, Зизим!

Мъжът се държеше толкова мило и непринудено с Джем, че той не можа да възнегодува срещу обръщението "Зизим". А му се искаше да каже: "Наричайте ме султан Джем или просто Джем, но не и Зизим!".

Марки Марсо даваше приеми в чест на османския си гост почти всяка вечер. Разхождаше го в разкошната градина на имението си. Организираше му плавания със сал по реката. Въпреки това никога не попита принца: "Какви са намеренията ви за бъдещето?". Няколко пъти Джем се опита да насочи разговора им към борбата за османския престол, но Марсо се преструваше, че не разбира.

В крайна сметка принцът се отказа да повдига тази тема. Какво ли щеше да постигне? Вече нямаше как да отиде в Румелия. Баязид се оказа победител.

Джем тъжеше за майка си и дъщеря си, останали в Египет, както и за сина си, когото бе оставил на Родос. Често се питаше дали Гевхер е красива, дали е русокоса като майка си Нада, или пък прилича повече на него. В първото си писмо Чичек хатун бе написала, че момиченцето прилича на току-що разцъфнало цвете и цялото ухае на рози.

Джем въобще не бе вдъхвал аромата ѝ. "Кой знае колко е пораснала" – казваше си той и се усмихваше тъжно. "А Мурат сигурно вече е започнал да свива ръце в юмручета!" – разнежваше се още повече той и очите му се пълнеха с влага. На кого ли приличаше синът му? Налягаше го тъга. Семейството му живееше разпръснато в чужди страни. Щеше ли да се събере някога? Само бъдещето щеше да покаже. А дали той и децата му щяха да останат живи, ако бе избрал да не напуска османските земи? Не беше сигурен.

Принцът обикна Лион. Заснежените върхове на Алпите, които се виждаха през прозореца, му напомняха за планината Кюре. Мечтаеше да доведе тук майка си, Гевхер, както и Мурат с Далила. Мисълта, че на света едва ли има по-хубаво място за изгнание, го успокояваше.

Феримах се чувстваше щастлива. Можеше да се разхожда в градината заедно с останалите османци от малобройната свита на Джем. Научи няколко думи на френски и охотно ги използваше, за да се шегува със слугините от двора на Марки Марсо. Приятно ѝ бе да разговаря с тях.

– Е, господа! – каза Джем един ден на другарите си. – Явно тук ще е крайната точка на пътуването ни. Това е най-далечното място, което е успял да намери Баязид за заточение.

На следващата сутрин Феримах извика развълнувано:

– Господарю!

Беше застанала до прозореца и наблюдаваше двора разтревожено.

Джем веднага изтича до нея.

– Какво има? Какво Не довърши изречението си. Разбра какво е обезпокоило Феримах веднага щом надникна през прозореца. В двора бяха спрели две карети. Четирима мъже с чалми разтоварваха някакви сандъци от задната карета. Френските слуги им помагаха. Внезапно Джем разпозна едната карета – същата, която го бе докарала от Ница до Лион. Тя служеше за превоз на специалните гости на Марки Марсо. Вратата ѝ беше затворена. Отвори се едва след като един от френските слуги спусна стълбичката пред нея.

Кой ли щеше да се покаже оттам?

"Да не би да е пратеник на Каитбай?" – запита се Феримах, но после бързо отхвърли тази мисъл. Мамелюците не носеха такива чалми. Тези мъже бяха османци.

Докато френският слуга наместваше стълбичката пред каретата, от изхода на двореца към новодошлите се спусна Жак Д'Арманяк – личният секретар на Марки Марсо. Държеше в ръце смешната си шапка с перо.

Малко след като вратата на каретата се отвори, от нея се показа кардинал Георгис Димитриус.

Джем и Феримах бяха смаяни.

Слугинята не успя да сподави възклицанието си.

Джем нямаше думи от изненада. Какво търсеше този човек тук?

Най-интересното обаче тепърва предстоеше. Кардиналът застана до Д'Арманяк, който вече се бе привел в нисък поклон. Очевидно важният човек щеше да слезе всеки момент от каретата.

Първо се показа един крак със заострена обувка, после – огромна черна чалма, и накрая – едрото тяло на някакъв мъж.

Д'Арманяк продължаваше да стои приведен. Кардиналът стоеше до него с безизразно лице.

Най-после високопоставеният гост стъпи на земята и вдигна глава.

– Ахмед паша! – прошепна слисано Джем.

Феримах го изгледа въпросително.

– Ахмед паша от Херцеговина. Главният шпионин на Баязид.

– Защо ли е дошъл тук?

– Едва ли е за нещо добро.

– Ами онзи, с червеното расо?

Джем повдигна рамене.

Феримах гледаше мъжа с ужас. Когато видя изражението ѝ, безпокойството на принца прерасна в уплаха.

– Да не би рицарите да са ме изиграли още от самото начало? – прошепна сякаш на себе си Джем.




Два дни по-късно един от служителите в двореца дойде да съобщи на Джем, че пратеник на султан Баязид би желал да се срещне с него.