Една сутрин Джем отвори сандъка с дрехите си. Феримах го наблюдаваше крадешком. Извади кафевия си кожен кафтан, който пазеше за специални случаи.

– Феримах! – обърна се той към момичето.

– Кажете, господарю!

Принцът разтвори кафтана.

– Ела да облечеш тази дреха.

Слугинята подскочи като ужилена. Първо се усмихна, но после бързо смръщи вежди.

– За нищо на света!

– Казах, ела и го облечи!

– В никакъв случай! – отвърна тихо, но решително момичето. – Как може аз да

– Ееее, какво ти?

– Аз да… – не можа да довърши момичето от възмущение.

Джем загуби търпение.

– Обличай го, като ти казвам! – провикна се той.

Момичето поклати отрицателно глава.

– Не бих могла! Какво ще облечете, когато се върнете в столицата и заемете престола?

Тези думи на Феримах стоплиха душата на Джем толкова силно, че той съвсем забрави за студа и влагата. Мечтите му сякаш изведнъж се бяха превърнали в действителност. Представи си, че се е върнал в Истанбул, детронирал е брат си и се подготвя за церемонията по обявяването му за султан. Кафтанът му бе готов за обличане. Вероятно в някой сандък Феримах бе скътала и чалмата, която Джем трябваше да сложи за тържествения случай.

Внезапно горчива буца заседна на гърлото на принца. Не можеше да преглътне. Закашля се.

В крайна сметка размаха кафтана във въздуха и заяви:

– Нищо! Ти сега го облечи. Като стигнем до коронясване, ще му мислим.

Като видя, че Феримах продължава да се колебае, Джем се ядоса не на шега:

– Веднага!

Думите му вече прозвучаха като истинска султанска заповед.

Слугинята сведе глава и се завтече към принца. Протегна ръка, за да поеме кафтана. Джем го дръпна.

– Обличай!

Разтвори кафтана, за да го подаде на Феримах, както бе виждал да го правят французите от двора на Марки Марсо за дамите си.

Феримах пламна от притеснение. Усмихна се. Лицето ѝ сияеше от щастие, благодарност и благоговение. Обърна се с гръб към принца и пъхна ръце в ръкавите. Веднага я обгърна топлина – толкова мека и дебела бе дрехата.

Внезапно слугинята се обърна и без да се замисля, хвана ръката на Джем и я целуна.

Засрами се. Излезе бързо през вратата и се завтече надолу по стълбата, като придържаше краищата на кафтана.

Джем се замисли. Погледна целунатата си от Феримах ръка.

"Лудо момиче!" – каза си той.




Една нощ Джем се събуди от дрънкането на вериги. Явно спускаха моста над рова.

Кой ли влизаше или излизаше по това време на денонощието?

Когато шумът от дрънкането на веригата секна, се чу отчетливото чаткане на подкови по мостика.

Принцът бързо стана. Надзърна през прозорчето. През него се виждаше само част от входа на замъка. Видя, че до портата са се скупчили няколко стражи с копия и факли.

Първоначално Джем различи на светлината на факлите силуетите на двама конници с копия. Лицата им не се виждаха. Спуснатите им шлемове блестяха като златни на огнената светлина.

После през портата влезе едър боен кон. Върху челото си имаше метален предпазител. Ездачът бе хванал здраво с кожената си ръкавица юздите, боядисани в червено, синьо и бяло.

Най-после и самият конник, който се беше изправил върху седлото, излезе на светлината. Тялото му бе загърнато в широка кожена пелерина с висока черна яка. Главата му бе закрита с качулка. Мократа пелерина хвърляше страховита сянка върху крепостната стена. След този мъж се зададоха още двама ездачи. После отново се разнесе дрънчене на верига и мостикът се вдигна зад гърбовете на конниците.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото шумолене на дъжда.

Джем се разсъни. Отиде до масата. Опита се да запали свещта, но не успя.

– По дяволите! – тихичко просъска той.

Поколеба се дали да не повика Феримах, но в крайна сметка се отказа. И тя със сигурност се бе събудила от силния шум, но вероятно си мислеше, че Джем спи, и затова не бе дошла при него.

Принцът седна на леглото и започна да се облича. Връхлетяха го хиляди въпроси.

Кой ли бе мъжът с черната пелерина?

Защо идваше по това време в крепостта?

Каква беше тази спешна работа, която не можеше да изчака до сутринта?

Рицар с четирима придружители.

Внезапно си припомни странната сбруя на коня на мъжа с пелерината. Металният оглавник. Шарената юзда. Вероятно бе някой важен човек.

После изведнъж осъзна, че върху копията на придружителите му бяха завързани раирани ленти в червено, синьо и бяло.

Кой ли бе този човек?

Защо бе дошъл тук?

От стълбището се разнесе трополене. Няколко души се изкачваха нагоре.

Носеха факли. В процепа под вратата на Джем проблясна светлина. Разнесе се дрънчене.

"От меч!" – досети се Джем.

Докато хората се изкачваха нагоре, мечовете им дрънчаха в ножниците.

В същото време се разнесе шум от други стъпки. Стражарят, който охраняваше стаята на принца, се затича надолу по стълбите. Защо?

Внезапно се възцари тишина. Разнесоха се гласове. После мъжете продължиха да се изкачват по стълбата.

В съзнанието на принца изплуваха вечните предупреждения на Жак Д'Арманяк за опасност и покушение. Ако сега някой се опиташе да нападне Джем, с какво ли щеше да се защити. С малкия кинжал, който държеше под възглавницата си? Османецът започна да се оглежда за нещо по-масивно. Единствено двата стола можеха да му послужат за отбрана. Като нямаше нищо друго, щеше да е принуден да си послужи с тях. Приближи се към единия стол.

– Господарю!

Джем се обърна рязко.

Феримах стоеше точно зад него с широко отворени очи и вдигната във въздуха ръка.

О, Аллах!

Тя стискаше здраво малък извит кинжал.

Принцът загуби ума и дума от ужас. Изби го студена пот. Въобще не беше усетил кога се е промъкнала слугинята. Сега стоеше срещу него, замахнала с кинжал. Дали не възнамеряваше да го убие?

Той така и не бе успял да разгадае тайната на момичето. Хранеше какви ли не съмнения за нея, но никога не му бе хрумвало, че може да е шпионка или убийца. Тя бе странна, неописуема жена. Никак не приличаше на слугиня. Ако съдеше по говора, осанката, походката и знанията ѝ, Феримах приличаше на дворцова дама. В същото време, когато бе воювала рамо до рамо с него на бойното поле, тя се сражаваше като истински войник.

Докато я гледаше застинала неподвижно с малкия кинжал в ръка, Джем се сети, че момичето е способно да се справи с кобра. Следователно би имала необходимата сила да забие острието достатъчно дълбоко в тялото му, за да го убие.

В следващия момент принцът осъзна, че досега Феримах бе имала хиляди възможности да го убие. Нямаше защо да избира точно тази злокобна нощ.

Джем си даде сметка, че заради напрежението си въобразява нереални неща. Все пак през мислите му премина едно последно съмнение: "Ами ако е съучастничка на мъжа с черната пелерина?" Мигновено отхвърли и него.

– Какво правиш тук? – просъска сърдито принцът, вперил поглед в кинжала. – Как се промъкна? Къде намери този нож?

Феримах му направи знак да замълчи.

– Минете зад мен. В опасност сте.

Стъпките спряха пред стаята. Подрънкването на мечовете вече се чуваше съвсем ясно. През процепа под вратата нахлуваше силна светлина.

– Няма да позволя на никого да ви докосне! – прошепна Феримах и се скри зад вратата. Приличаше на тигър, готов за скок. Очите ѝ горяха. Личеше си, че ще убие поне няколко души, преди да се предаде.

На вратата се почука.

– Зизим, отвори!

Джем разпозна гласа на стражаря, който пазеше пред вратата му. Мъжът, който обикновено говореше ясно и високо, сега шепнеше напрегнато. Феримах и принцът се спогледаха. Момичето застина, готово за нападение.

– За бога, Зизим, отвори! – отново прошепна мъжът.

Зад вратата се разнесе шепот. Някой сякаш се скара на стражаря. Почука силно на вратата.

– Зизим! Отваряй! – обади се един непознат глас. – Трябва да поговорим.

Сякаш говореше жена. Коя ли бе тя? Звучеше уверено и твърдо.

– Кой е?

За момент настъпи тишина. После същият глас каза:

– Кралят на Франция.


57


Джем почти се вцепени от учудване.

– Кралят ли? – извика удивен той.

После тихо прошепна към Феримах на турски:

– Френският крал Момичето също се изненада, но продължи да стои с високо вдигната ръка, готова за удар.

– Ще отворите ли най-после? – обади се отново онзи странен глас. Този човек или имаше някакво заболяване на гласните струни, или пък бе жена, която се преструва на мъж.

Джем наметна кафтана си.

– Не е заключено! – извика той.

Тежката врата се отвори със скърцане. Феримах остана зад нея.

Човекът с кожената пелерина стоеше срещу принца.

На светлината на факлите мъжът изглеждаше доста зловещо с нахлупената черна качулка, която притулваше лицето му.

Внезапно пелерината се раздвижи и кралят свали качулката си.

О, Аллах!

Та той бе почти дете.

Даже младеж не можеше да бъде наречен.

Джем не можеше да повярва, че под пелерината, която му придаваше вид на исполин, се криеше крехко и слабо детско тяло. Косите му като че ли бяха червени. Османецът не бе съвсем сигурен дали не се заблуждава заради играещата светлина на факлите.

– Мосю Зизим! Виждам, че сте изненадан.

Момчето напразно се опитваше да направи гласа си по-мъжествен и плътен. Стараеше се да говори носово, но нямаше как да промени детския си тембър.

– Така е! – отвърна Джем.

– Със сигурност сте си представяли френския крал много по-възрастен и улегнал. Не сте очаквали да видите срещу себе си дете.

Е, аз съм на тринадесет, но наистина съм крал на Франция. Син съм на Луи XI, който ви прие тук.

Джем бе поразен. "Само на тринадесет години, а вече е крал – замисли се той. – Някои хора наистина са родени с късмет!"

Припомни си времето, когато той самият бе на тази възраст. Непрекъснато се стряскаше насън от страх да не би в спалнята му да се промъкне убиец. Въобще не бе сигурен, че ще доживее до четиринадесетата си година.

А ето че синът на неверника Луи бе станал крал само на тринадесет. Без да му се привиждат убийци на всяка крачка.

Каква несправедливост!

"Ти беше малко по-голям, когато почти стана падишах!" – обади се един глас в главата му.

Джем си спомни как някои хора го бяха подлъгали да свика Дивана с надеждата да получат власт и облаги. "Хайде, принце, султан Мехмед вероятно е загинал в битка. Не може да оставите османската държава без управник" – убеждаваха го те. После, когато баща му се върна жив и здрав от похода, Джем преживя няколко ужасни нощи, докато съдбата му се изясни.

"А нима забрави Бурса? – звънна отново онзи глас в главата на принца. – Там се провъзгласи за падишах."

Джем се усмихна горчиво. В погледа му премина сянка.

– Отнесохте се, мосю! – Детският глас на краля върна османеца в настоящето. – И така, аз съм кралят на Франция Шарл VIII.

Дететокрал очевидно очакваше отговор и поздрав за добре дошъл.

Османецът кимна леко.

– Аз съм султан Джем, син на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол.

– Наричат ви Зизим.

– Никак не харесвам това прозвище, кралю.

Шарл се огледа за стол.

– Как да се обръщам към вас тогава? Все Зизим ми е на устата… Извинете… Не знам

– Можете да ме наричате Джем. Или да се обръщате към мен просто със "султане".

– Джем! – усмихна се. – Наистина звучи по-добре от Зизим.

Феримах, която продължаваше да стои зад вратата, не разбираше и дума френски, но се досети, че животът на господаря ѝ не е изложен на непосредствена опасност. Докато прибираше кинжала, бутна леко вратата и тя изскърца.

Шарл въобще не се обърна да погледне какво се случва зад гърба му. Върху лицето му заигра закачлива усмивка.

– Можете да кажете на човека, който се крие зад вратата, да излезе. Не сте застрашен. Поне засега.

– Излез, Феримах!

Момичето се показа. Шарл очакваше, че телохранителят на Джем е някой огромен османец. Когато видя крехката Феримах, която приличаше на фея от приказките, възкликна: