– Ти му обясни, че смятаме споразумението за невалидно, нали?

– Обясних му!

– Е, ѝ? – поиска по-дълго обяснение папата.

– Санута цитира заключителната клауза от споразумението.

– Ха! – изсмя се Инокентий VIII, обърна се и пое към подиума. – Който наруши договореностите, ще заплати на другия петстотин килограма злато.

– Точно така, Ваше Сиятелство, Санута каза да приготвим златото, иначе

– Иначе какво? Защо все трябва да ти вадя думите с ченгел от устатата? – ядоса се папата. – Кажи ми всичко от начало до край!

– Ще ни сполети голяма беда!

Инокентий VIII погледна удивено Борджия.

– Беда ли ще ни сполети? Нима се е осмелил да заплашва Църквата? А ако анатемосам краля?

– Не бих го възприел като заплаха, а като предупреждение – отвърна Родриго Борджия. – Когато султанът научи, че брат му е избягал от Франция, може да насочи гнева си към Рим Инокентий VIII вдигна ръка, за да накара кардинала да замълчи. Отдавна бе обмислил тази възможност. Точно затова се тревожеше – дали не е направил грешка.

Османският султан можеше сериозно да се ядоса и да обяви война на Рим.

– Трябва да убедим Баязид, че при нас брат му ще е в по-сигурни ръце, Родриго.

Кардиналът кимна с разбиране.

– Естествено, всичко си има цена… – продължи папата.

– А ако султанът не приеме?

"Ето, точно по тази причина не всеки може да бъде папа!" – каза си Чибо. Само хората, които добре обмисляха действията си и планираха правилно постъпките си, ставаха глави на Римската църква. Естествено, имаше много папи, които се възгордяваха и се самозабравяха, но Инокентий VIII не се смяташе за един от тях.

Щом бе решил да участва в голямата игра, значи знаеше как да излезе победител. Усмихна се – за първи път през този ден.

– И той си има цена. Ако султанът не приеме предложението ни, ще си плати.

Борджия също се усмихна.

– Разбирам. Султанът плаща и в двата случая.

– Добре схващаш, Родриго. На практика е така. В единия случай Баязид плаща със злато, а в другия – с трона си.

Кардиналът не можа да прикрие учудването си.

– Е, това вече не го разбирам. Защо със злато или с трона си?

– Ако султанът не приеме предложението и ни обяви война, ние ще изправим срещу него друг султан. Двете войски ще се срещнат в Унгария или някъде на Балканите. Как мислиш? Дали османецът ще рискува трона си?

"Не е много ясно" – рече си Борджия, но тъй като не искаше да влиза в безсмислени спорове, каза само:

– Едва ли.

Инокентий VIII наблюдаваше внимателно кардинала. Опитваше се да разбере какво се крие зад отговора му.

Точно в този момент Родриго Борджия си припомни думите на Санута: "За християнския свят е истинско щастие, че Джем не е на османския престол". Ако папа Инокентий VIII разчистеше пътя на принца изгнаник към трона, Бог никога нямаше да му прости!

"Ако аз бях папа, никога нямаше да допусна Джем да стане султан" – каза си Борджия, но с нищо не издаде мислите си.

– Как върви подготовката? – попита Инокентий VIII.

– Напредва, Ваше Сиятелство, не се безпокойте!

– Пиер Д'Обюсон изпрати ли хората, които обеща?

– Да.

– Колко души са?

– Четиринадесет.

– Добре… Действат ли според инструкциите ми?

– Почти са приключили. До няколко дни ще са готови напълно.

– Непременно трябва да приключат навреме. Цял Рим трябва да види сина на Великия турчин, Родриго! Трябва.




Чибо усещаше, че вече едва се държи на краката си. Бавно се качи на платформата. Лицето му се изкриви от болка. Всяка костица на тялото ужасно го болеше. Отпусна се на престола. Жезълът падна от ръката му. Борджия се впусна да го вдигне, но папата го възпря:

– Остави! После ще го взема.

Погледна гневно кардинала.

– Синът ти… – сети се изведнъж папата, докато наблюдаваше Борджия. – Искам да му поставя една задача. Как му беше името?

– Джовани – отвърна Родриго Борджия с блеснал поглед.

– Не, не този. Средният.

Чибо улови разочарованието в погледа на кардинала.

– Чезаре ли?

– Да, точно той! Изглежда доста схватлив. Нека той да посрещне османеца. Подготви го.

После папата направи знак на Родриго да си върви. Борджия заотстъпва назад с наведена глава и когато достигна вратата, се обърна и излезе.

"Гледай ти! – замисли се Джовани Батиста Чибо. – Обича голямото си копеле повече от средното. А може би се страхува от Чезаре?"


60


На път за Рим

Молитвите на Джем се сбъднаха. По пътя неколкократно се натъкваха на кралски войници. Всеки път сърцето на принца се разтуптяваше лудо. За щастие нито веднъж не ги спряха, за да ги разпитват кои са. Точно обратното – Емануел заговаряше войниците:

– Хей, смелчаци, Бог да ви поживи!

Повечето ги подминаваха, без да обелят дума. Някои отвръщаха на поздрава им:

– И вас!

Джем се вбесяваше от поведението на капитана.

– Какви ги вършиш? Ами ако спрат и ни заговорят? Ще се усъмнят. Ако ни попитат нещо, аз все ще скалъпя някакъв отговор, но тя… Не знае езика.

– Просто се държа естествено. Що се отнася до момичето… – засмя се Емануел, – …все ще измислим някаква лъжа. Можем да кажем, че е нямо.

"Ех, да – въздъхна Джем, – в света няма по-големи лъжци от хоспиталиерите."

Никога не се отбиваха в крайпътните ханове. Спяха в колата. Един винаги оставаше буден да пази. Първоначално Емануел не искаше да включи Феримах в дежуренето. Тя обаче настоя:

– И аз ще пазя!

Капитанът беше сигурен, че ще успее да я разубеди. Джем не се съмняваше, че Феримах ще надделее. Така и стана.

– Вземам си думите назад – заяви Емануел. – Това момиче е по-инатливо и от генуезец. По-упорита е дори от папа Сикст IV.

Джем преведе на Феримах думите на капитана, за да разведри обстановката. Надяваше се, че слугинята ще се развесели, но тя дори не се усмихна.

– Точно така! – кимна момичето. – Щом става въпрос за господаря ми, мога да бъда по-твърда от камък и по-остра от сабя.

– Какво каза? – попита Емануел.

– Нищо особено – отвърна Джем. – Все още изглежда сърдита, но вече ѝ мина.

На третия ден се сблъскаха с голяма група войници. На копията им бяха завързани сини флагчета с червен кант и жълта лилия по средата – знакът на крал Шарл. Водачите на колоната носеха специални щитове.

За първи път Емануел изглеждаше разтревожен.

– Кои са тези?

– Шшшт! – прошепна капитанът и се изправи на крака. – Отряд на кралската гвардия.

Веднага спря колата. До тримата бегълци долетя тропотът на конски копита.

– Лягайте долу и нито дума! – обърна се Емануел към Джем и Феримах, а после се провикна силно: – да живее Франция! Да живее крал Шарл!

Изчака ездачите да се приближат още малко и изкрещя с пълно гърло:

– Да живее крал Шарл!

Конниците забавиха ход. Явно се канеха да спрат.

– Стооой! – извика водачът на отряда.

Емануел скочи от колата и се поклони доземи.

– Бог да е с вас, смелчаци!

Войникът отвърна нещо, но Джем не го разбра.

– Знаете ли дали някъде наблизо има кладенец? – попита Емануел капитана.

– Да. Има. Малко по-натам. От дясната страна. Накъде така?

– Не питайте, господине! – завайка се Емануел. – Един от братята умря от заразна болест

– Заразна ли?

Войниците, които бяха спрели по-близо до колата, веднага подкараха конете си назад.

– Абатът заръча да го заровя някъде далеч от манастира.

– Върви – каза му мъжът. – Погреби го по-дълбоко в земята.

– Така ще направя – увери го Емануел. – Само да намеря някой хълм.

– Напред! – даде заповед командирът.

Конете поеха в тръс.

– Хей! – провикна се внезапно мъжът. – Бъди нащрек. Издирваме трима бегълци. Ако видиш нещо съмнително по пътя, незабавно съобщи в най-близкия гарнизон. Това е кралска заповед!

– Бегълци! Леле, боже… ще съобщя, ако видя нещо Командирът пришпори коня си.

Емануел повдигна покривалото на колата.

– Хайде, можете да излизате!

Джем се учуди на хладнокръвието на капитана.

– Ами ако бяха решили да повдигнат платнището?

– Спокойно! Добре познавам кралските рицари. Много са храбри! От нищо не се страхуват, но щом чуят за заразна болест, бягат надалеч!




Следващите дни минаха без произшествия.

– Ето го и Тулон! – възкликна Емануел в края на третия ден след срещата им с рицарите от кралската гвардия.

Влязоха в града. Капитанът спря колата в една странична уличка близо до пристанището.

– Чакайте тук! – прошепна той на спътниците си и изчезна.

Мина повече от половин час, но Емануел не се появяваше. Джем започна да подозира, че отново е попаднал в клопка. Каква ли щеше да е поредната игра на хоспиталиерите?

Джем се чудеше какво щеше да обяснява, ако някой реши да надникне под покривалото на безстопанствената конска каруца. Наистина, малко преди да влязат в града, свалиха расата си и ги закопаха.

– Войниците на краля ще търсят трима монаси – бе казал Емануел.

Сега и тримата се бяха преоблекли като френски селяни. Когато Джем нахлупи каскета си, се обърна към Феримах и се усмихна под мустак.

Капитанът искаше да унищожи всички османски дрехи на принца, но Феримах не позволи. Момичето държеше най-много на кафтана. Джем се опита да я убеди, като ѝ каза, че в момента няма за кого да се прави на падишах.

– Ще го облечете, когато стигнем в Рим. Ще го закърпя и стегна. Докато не ви ушия нов, няма да хвърляме стария!

Сега Феримах и Джем стояха скрити в колата и ако минеше някой кралски войник, можеше да реши да ги претърси. Нямаше как да не намери османския кафтан. Със сигурност щяха да бъдат разкрити.

Измина почти цял час. Най-после по уличката се разнесоха стъпки. Покривалото се раздвижи и вътре надникна главата на Емануел.

– Забавих се!

Джем замълча.

– Хайде, слизайте и да тръгваме! Морето е малко бурно. Сигурно доста ще се измокрите, но нямаме друг изход. Не можем да чакаме. Когато се качим в лодката, трябва да се държите здраво! Не очаквайте, че някой ще се хвърли да ви спасява, ако паднете.

"Все много му знае устата на този!" – каза си Джем.

Емануел обаче ги предупреждаваше с основание.

Оказа се, че морето е не малко, а много бурно. Вълните постоянно пръскаха лицата на пътниците. Малката лодка се озоваваше ту на гребена, ту в подножието на някоя вълна.

Джем отчаяно се опитваше да прикрие колко му е зле. Към физическото неразположение се добавяше и болезненият спомен за Кадир ага, когото принцът бе принуден да погребе в морето. Пред очите на Джем отново изникна безжизненото тяло на другаря му, погълнато от водната стихия.

"Май ще съм дотук – каза си той. – И аз ще намеря края си сред морската пяна."

Корабът не беше далеч, но четиримата гребци трябваше да се борят с развилнялото се море. Тъкмо когато си мислеха, че са напреднали, някоя вълна ги запращаше обратно назад.

Най-после успяха да се приближат до кораба. Тук обаче също ги дебнеше опасност. Как да се изтеглиш по въжената стълба, когато лодката под теб се клати непрестанно? Джем се притесняваше, че Феримах няма да успее да се изкатери до палубата на кораба.

Оказа се, че момичето се справи много по-добре от него. Вкопчи се във въжето като котка. Капитан Цезар и моряците не можаха да повярват на очите си. Джем също бе удивен от пъргавината на Феримах.

– Хайде! Не се бавете! Качвайте се! – викаха мъжете, които наблюдаваха принца от палубата.

Джем затвори очи, изкрещя името на Аллах и с всичка сила се хвърли към въжената стълба. Сграбчи я. Успя да се набере и бързо постави крака си на първото стъпало. Започна да се катери. През цялото време се молеше да не го отнесе някоя вълна. Предишните пъти, когато се бе изкачвал по въжената стълба, палубата не му изглеждаше толкова високо.

Горе го посрещна капитан Цезар.

– Е, Ваше Величество – усмихна му се мъжът, – след седем години отново сме заедно.

Седем години!

Само толкова?

На Джем му се струваше, че е отминал цял един живот.