Когато видя капитана, го завладя странно усещане. Гневът и жаждата за отмъщение се бяха изпарили. Имаше чувството, че се среща със стар приятел. Двамата мъже се прегърнаха. Цезар приветства топло принца:

– Добре дошли на борда! Поздравявам ви от името на Великия магистър Пиер Д'Обюсон. Синът ви Мурат е при него в отлично здраве.

"Ех, Мурат! – едва не простена Джем. – Скъпи синко, дали ще те видя някога? Дали ще мога да те прегърна?"




Бурята сякаш само бе чакала да стъпят на палубата, за да утихне. Морето изведнъж стана гладко като езеро. Вятърът не бе достатъчно силен, за да издуе платната, и се наложи да се намесят гребците. Спуснаха веслата от двете страни на кораба и започнаха да гребат.

Десет дни по-късно достигнаха до италианските брегове. Този път капитан Цезар щеше да придружи Джем и Феримах на сушата.

Сбогуваха се с Емануел. Джем го потупа по гърба.

На раздяла помощник-капитанът прошепна на принца:

– Зизим, кой каквото ще да казва, но не съм срещал по-сърцати хора от теб и това момиче. Родос никога няма да те забрави.

– И аз няма да забравя острова – отвърна Джем.



Рим, 14 март 1489 г.

След десетдневно пътуване най-после съзряха хълмовете на Рим.

– Ето го! – каза капитанът. – Градът на великия Юлий Цезар, човека, сполетян от най-голямото предателство в историята.

"Дали наистина срещу Цезар е било извършено най-голямото предателство? – замисли се Джем. – Дали не е срещу мен или срещу Баязид ага?"

Принцът осъзна, че досега не се бе замислял как ще бъде запомнен в историята.

Като изменник?

Като предател?

Или герой?

А може би просто като един неуспял султански потомък, станал жертва на дворцови интриги?

Нищо чудно името му да остане неизвестно.

Капитанът посочи извиващата се през града река.

– Това е Тибър. Пъпната връв на Рим.

Джем си спомни, че бе чул подобни приказки в Кайро от главния везир на Каитбай. "Ако са минали седем години, откакто заминах от Родос, значи съм напуснал мамелюшките земи преди повече от осем години" – изчисли наум принцът.

"Боже мой! – възкликна мислено той. – Ако Огуз беше жив, сега щеше да е на единадесет години."

Мурат бе на осем години, а дъщеря му Гевхер почти на девет.

После Джем си спомни и за Чичек хатун. Очите му се наляха със сълзи. "Дали майка ми е все още жива?" – запита се той.

На света нямаше по-голямо наказание от раздялата.

Джем погледна към Феримах. Косите ѝ се развяваха на вятъра. Изглеждаше много уморена, но на лицето ѝ грееше щастлива усмивка. Някакъв купол в града привлече вниманието ѝ. Тя посочи с ръка към него.

– Пантеонът – обясни веднага капитан Цезар. – Много стара постройка. Спомен от древните римляни. Храм на всички божества Нямаше смисъл от повече обяснения, тя така или иначе не разбираше езика.

– Ами другата сграда? – прекъсна го Джем. – По-високата.

– Това е Сикстинската капела. Съвсем нова е. Миналата година приключиха строежа ѝ. Както личи от името, тя е творение на предишния папа – Сикст IV.

– Аха, онзи, който не искаше да ме приеме в Рим толкова време – измърмори принцът.

Капитанът вдигна рамене.

– Великият магистър дълго го моли да ви вземе в Рим. Постоянно изпращаше посланици. Пишеше му писма… – изрече почти шепнешком Цезар, сякаш се боеше някой да не го чуе. – Но онзи беше генуезец… Нали се сещате. Няма по-големи инати от генуезците. Освен това Джем се отегчи. Сега не му бе до подобни приказки. "Вече съм в Рим. Било каквото било – каза си той. – Тук е последният ми шанс."

От известно време принцът наблюдаваше една огромна кръгла кула, която се издигаше точно на брега на реката.

– А онова какво е? – посочи я той на Цезар. – Крепост или затвор?

– И двете – разсмя се капитанът.

– Оттук изглежда доста страховита.

– Казват, че отвътре е много красива. Аз не съм влизал. Бил съм в Рим само веднъж досега, заедно с един от посланиците, който имаше среща с папата по вашия въпрос. Отец Георгис, ако го помните. Сградата на Сант Анджело е толкова голяма, че никой не е сигурен за какво точно може да бъде използвана. Не е ясно дали е дворец, крепост или затвор.

Капитанът погледна Джем в очите.

– Вие сам ще решите.

– Защо?

– Там ще ви настанят, Зизим.


61


Колата подскачаше по камъните надолу по хълма към полето. Джем се молеше някое от колелата да не се строши. Търпението му съвсем се бе изчерпало. Вече всяко изкачване на пътя му изглеждаше като непреодолима планина. Искаше му се час по-скоро да стигнат до Рим, за да разбере какво го очаква.

Личеше си, че и капитан Цезар, който управляваше конския впряг, също е напрегнат. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от силното стискане на юздите. Когато се налагаше, дърпаше рязко повода.

– Дръжте се здраво! – изкрещя внезапно капитанът.

– Какво? – не разбра Феримах, която се возеше най-отзад.

– Дръж се!

Всеки се хвана здраво, където можеше.

– Стооой! – извика Цезар на конете.

Джем забеляза, че двата коня летят право към голям камък. Едно от предните колела се блъсна в него, въпреки всички усилия на капитана да предотврати удара. Цялата кола се разтресе. Принцът замалко да се прекатури на една страна. Феримах се търкулна назад.

– Феримааах! – изкрещя Джем.

В последния момент момичето се хвана за покривалото на колата и така се спаси от падане.

"Този път наистина ще се разбием" – помисли си принцът.

Колата буквално полетя във въздуха. Джем очакваше, че всеки момент ще се разбият в някоя скала.

"По дяволите! – ядоса се той. – Ще бъде нелепо да загина на една крачка от Рим."

Ако оцелееше след удара, щеше да тича, да върви и ако се наложи, дори да се влачи до града.

Колата се приземи на четирите си колелета. Тримата пътници подскочиха на седалките. Всички дъски и сглобки на возилото изскърцаха страховито. Слава богу, колата не се разпадна, а продължи да се движи напред. Капитан Цезар си отдъхна.

– Продължавате ли да смятате, че пътуването по суша е по-безопасно от това по вода? Предпочитам най-свирепата морска буря на кораба пред придвижването по този неравен път с кола.

Джем замълча. Трудно му бе да реши кое е по-лошо. Все пак предпочиташе да има твърда почва под краката си. Когато човек бе яхнал жребец, поне имаше за какво да се хване. Така смъртта сякаш настъпваше по-леко. А в морето… Цялата празнота наоколо подсилваше усещането за ужас и безизходица.

Най-после поеха по добре отъпкан път сред равни зелени поляни. С всяка крачка на конете сградите на Рим се виждаха все по-ясно.

Джем обърна поглед назад. Феримах разтриваше рамото си. Беше се ударила в едно от железата, които държаха покривалото.

– Добре ли си? – попита я принцът.

Момичето кимна.

– А вие, господарю, как сте?

– Аз съм добре, но неверникът е доста зле.

– Какво му е? Да не би да се е наранил?

– Дръжте се, дръжте се здраво! ... – изимитира Джем капитана.

Двамата с Феримах избухнаха в смях. Не се бяха смели така спонтанно от години.

– На какво се смеете? – попита Цезар.

– На теб!

– Защо?

– Блъсна се в два камъка и вдигна врява до бога. А нас морските вълни ни люляха толкова време, но нито гък не казахме.

Капитанът също щеше да се разсмее, но внезапно нещо привлече вниманието му. Изправи се. Загледа се в далечината.

– Какво има? – попита Джем.

– От Рим се задава голяма група конници.

– Какви според теб са тези хора?

– Войници. Чуй как дрънчат мечовете им.

Джем се заслуша. Цезар беше прав.

– Трябва да сме внимателни – рече капитанът, докато се настаняваше обратно на седалката.

"По дяволите!" – каза си принцът. Френските войници надали щяха да го причакват пред портите на Рим, но кои тогава бяха въоръжените ездачи?




След един завой на пътя се озоваха почти лице в лице с идващите отсреща войници.

Цезар беше видял правилно. Конниците бяха около двадесет души. Зад тях се задаваше някаква странна каляска.

Войниците бяха предвождани от младеж на бял кон. Униформата на водача блестеше от чистота. На главата му стоеше натруфена шапка. Останалите мъже носеха нагръдници. Вниманието на Джем веднага бе привлечено от жълтото триъгълно знаме с изображение на червен бик, което се вееше от върха на дългото копие на един от войниците. Дали това бе флагът на Рим?

Младият мъж с натруфената шапка даде знак на ездачите зад него да спрат. Той продължи напред сам. Младежът изглеждаше красив и лъчезарен. "Колко прилича на мен!" – каза си принцът. За последните осем години се бе срещал с толкова много хора, но за пръв път виждаше мъж, който така поразително да прилича на него. Подобно нещо не му се бе случвало нито по мамелюшките земи, нито на Родос, още по-малко във Франция.

Присъствието на този човек го предразположи по някакъв странен начин.

Феримах и капитанът също изучаваха с любопитство приближаващия ги конник.

Младежът спря почти пред самата кола. На свой ред капитанът дръпна юздите на конете. Римлянинът огледа внимателно и тримата. Поколеба се за момент, но в крайна сметка уверено се усмихна на Джем.

– Велики султане, добре дошли в Рим.

Султан!

Младият мъж не го нарече нито Зизим, нито Джем, а султан.

Османецът хвърли бегъл поглед към Феримах. Въпреки силния акцент на римлянина, момичето го бе разбрало и се усмихваше доволно.

След толкова години най-после отново го нарекоха султан.

Джем все още беше предрешен като френски селянин и затова много се учуди, че младежът го разпозна. Сега обаче нямаше смисъл да повдига въпроса. Посрещачът му явно бе проявил прозорливост. Принцът кимна за поздрав.

– Позволете да ви се представя. Аз съм син на кардинал Родриго Ланкол Борджия. Името ми е Чезаре.

Джем отново кимна леко.

– Дойдох да ви поздравя от името на нашия духовен баща Инокентий VIII. Папата ме натовари с високата чест да ви посрещна и придружа до Рим. Надявам се, Ваше Величество, че няма да имате нищо против.

По принцип Джем не харесваше високопарните речи, но незнайно защо думите и гласът на младежа му допаднаха. Поведението му вдъхваше доверие. Изглеждаше искрен. Словата му не звучаха като предварително заучени фрази. Изглежда, Борджия наистина смяташе Джем за султан.

Османецът се усмихна. Сега бе негов ред да се представи като истински владетел.

– Оценявам, че сте дошли чак дотук заради мен.

В очите на младежа проблесна пламъче.

– Признавам, че когато Светият отец ме натовари с тази задача, се колебаех как да постъпя, но сега, когато ви видях, не се съмнявам, че службата ми при наследника на Великия турчин ще бъде най-голямата чест в живота ми.

– Великият турчин ли?

– Баща ви така е известен в Рим.

В този момент се разнесе оглушителен звън.




Камбанен звън.

Камбаните на Рим биеха с всичка сила.

Бум!

В ушите на Джем първо отекна тътенът на големите камбани.

После принцът разпозна и гласовете на по-малките.

Най-многобройни и звънливи бяха най-малките камбани.

Бим! Бам! Бум!

Всички римски камбани пееха.

Някои от конете се уплашиха и започнаха да цвилят.

Да не би някой да е умрял?

Или бе коронован нов крал?

Внезапно Джем бе завладян от страх. Ами ако папата, който го бе поканил в Рим, ненадейно е починал? Какво ли щеше да се случи Чезаре се усмихваше щастливо и гордо, въпреки че виждаше притеснените лица на Джем и Феримах.

– Какво става? – попита разтревожено принцът.

В първия момент Чезаре Борджия не го чу заради оглушителния ехтеж.

– Случило ли се е нещо? – провикна се османецът по-силно. – Защо бият камбаните?

Римлянинът го посочи с ръка.

– Във ваша чест. Рим ви поздравява.

С уверено движение Борджия заобиколи колата. Даде знак на войниците. Те сториха път на странната каляска, която в началото бе привлякла погледа на Джем.

Четири черни коня, накичени с многобройни пискюли, теглеха странното превозно средство. То представляваше открита платформа, оградена с перила от три страни. За перилата бяха завързани жълти и червени панделки.