– Изхвърлете го оттук! Той само петни Божия дом с присъствието си.

Двама стражари отвориха задната врата и затеглиха Джем натам. Принцът се изплъзна без усилие от ръцете им и пое със спокойна походка към изхода.

Ругатните и заплахите зад гърба му се усилиха.

Папата се изправи рязко. Излезе от залата, подпирайки се на един от слугите си. Кардинал Родриго Борджия дръпна сина си в един ъгъл.

– Чезаре – зашепна той трескаво. – Трябва да го спечелим! Разбра ли ме добре? Трябва да му влезеш под кожата заради мен.

После с бързи крачки се спусна след Инокентий VIII.


65


Крепостта Сант Анджело, 1492 г.

Джем наблюдаваше Феримах с периферното си зрение. Момичето сякаш се рееше в друг свят. Уж шеташе наоколо, но си личеше, че мислите ѝ са другаде.

От три години принцът живееше в една от каменните стаи на Сант Анджело.

Феримах отброяваше дните.

– Един месец – бе казала тя малко след като се нанесоха в крепостта. – Днес се навършва един месец, откакто сме тук, господарю!

– Скоро ще стане година и една седмица! – бе съобщила тя отнесено в друг ден.

Тази сутрин Феримах каза сякаш на себе си:

– Днес се изпълниха три години.

Джем отдавна бе загубил представа за времето. Дните, седмиците, месеците и годините се сливаха.

Вече нямаше път назад. Нямаше изход. Нямаше спасение. Нито надежда. Така че и времето нямаше значение за принца.

Той имаше усещането, че не е нито на земята, нито на небето, а се е свил някъде в пространството между тях. Щом погледнеше през тясното прозорче, виждаше само облаци. Както и два купола. Нищо повече. Джем си представяше, че ще потъне в облаците, ако я нямаше каменната стена, която го обграждаше. Един ден принцът се пошегува с Чезаре Борджия, който бе дошъл да го види: "Така нареченият от вас папа ми измисли такова наказание: да вися между земята и небето. Така не съм нито на този свят, нито в отвъдното".

Прозорецът на стаята му бе с метални решетки, така че Джем не можеше дори да провре глава, за да погледне към реката. Само знаеше, че реката е там, долу. Вечер чуваше шума ѝ.

Джем не бе споделял с Феримах, че има хора, които са чували нощем от подземието на крепостта да се разнасят стенания и вопли. "Дали сградата е била, наистина затвор?" – чудеше се той. Там със сигурност бяха умирали пленници, бяха измъчвани осъдени. Принцът никога не бе слизал на долните етажи. Не бе виждал друго помещение, освен стаята си, както и огромната разкошна градина в подножието на крепостта, в която го извеждаше Чезаре. Понякога Джем се ослушваше напрегнато, но не долавяше нито вопли, нито стенания. Една нощ до слуха му долетя единствено някакъв далечен женски смях. А може би дори не бе смях, а налудничав кикот. Или писъкът на някоя нощна птица?

Показното гостоприемство на папата приключи точно за двадесет и четири часа. Още следващия ден, след като Джем отказа да стане християнин, го преместиха от Сикстинската капела в Сант Анджело.

Една сянка, притаена зад стената, наблюдаваше как стражите извеждат Джем от папския дворец. Двама войници забелязаха възрастния съветник на френския крал Санута Лоран и се опитаха да го отпратят. Санута размаха ръце към Джем и извика с пълен глас:

– Франция няма да се откаже, Зизим! Ще се върнеш при нас. Ще изпълниш повелята на краля, или ще умреш!

Подобни заплахи вече изглеждаха смехотворни за Джем. Толкова пъти се бе разминавал на косъм от смъртта, че не се страхуваше да се раздели с живота. "Първо трябва да се разплатя за загубената душа на сина ми, пък после мога да умра спокоен" – казваше си принцът нощем.

Качиха го в една раздрънкана кола, за да го заведат от папския дворец до Сант Анджело. Зад нея се движеше покрита карета със спуснати завеси на прозорците.

Единия ден го посрещнаха тържествено, с многобройна публика, а на следващия го превозиха бързо и тихомълком. Над Тибър се извисяваше дълъг каменен мост, който свързваше крепостта Сант Анджело с пътя. Всъщност пътят свършваше пред портите на крепостта. Войниците от ескорта оставиха Джем и Феримах пред вратата.

Когато момичето вдигна глава към каменния зид, Джем бавно каза:

– Знаеш ли, Феримах, наричат тази гробница дворец.

– Гробница ли?

– Някога тук са държали робите на римския император.

"Какво значение има дали се нарича гробница или затвор" – мислеше си Джем, докато двамата чакаха тежката порта да се отвори.




Три години.

За тези три години му позволиха да излезе от крепостта само веднъж.

Докато се движеше по тесните улици, някои от минувачите го разпознаваха и казваха с безразличен глас: "Зизим".

Излязоха на някакъв площад. По средата му се издигаше висок обелиск. Очите на Джем изведнъж се напълниха със сълзи. Той обърна глава към Феримах и видя, че и тя е вперила поглед във високата колона. Личеше си, че едва удържа сълзите си. Явно и тя си бе спомнила за Египет и целия извървян път от Истанбул до тук. "Ех, злочеста съдба! – въздъхна принцът. – Защо ми причини това? С какво заслужих подобна участ?"

"Какво? – обади се дяволът. – Нима най-после се разбунтува срещу Аллах?"

"Не – отвърна Джем. – Това не е бунт. А скръб. Носталгия."

В този миг се разнесе силен вик:

– Смърт!

Принцът видя към него да тича мъж с кинжал в ръка.

– Смърт! Смърт! – крещеше тичащият и бързо скъсяваше разстоянието помежду им.

Феримах изпищя. Опита се да прикрие Джем с тялото си, но той я избута и застана пред нея. Четиримата стражи размахаха пиките си срещу нападателя.

– Разкарай се! Марш оттук!

Мъжът нямаше намерение да се отказва.

– Мъст! Мъст!

Единият от стражите го прободе с пиката си. Викове раздраха въздуха един след друг. Единият – на прободения нападател, а другият – на ужасената Феримах.

Мъжът се строполи на земята, целият облян в кръв.

– Константинопол! – извика той в предсмъртна агония. – Забра Към площада се завтекоха хора. Стражите натовариха Джем и Феримах на една кола и набързо ги прибраха.

След този случай забраниха на Джем да излиза от крепостта. Османецът вече не можеше да смята Сант Анджело за нещо друго, освен за затвор.


66


– Аллах да поживи Чезаре Борджия! – повтаряше често Джем. Когато младият римлянин идваше да види османеца, двамата излизаха да се разхождат в разкошната зелена градина на Сант Анджело. В нея растяха всевъзможни дървета, рози и пъстри цветя. В клоните чуруликаха птици.

Феримах също обожаваше това място в подножието на замъка. Наричаше го небесната градина.

Джем харесваше младия Чезаре. С него можеше да разговаря почти за всичко.

Борджия разпитваше принца за османската столица и Джем му разказваше надълго и нашироко.

– Липсва ли ти? – интересуваше се Чезаре.

– Много!

– Ако се върнеш, султанът ще нареди да те убият, нали?

Младият римлянин се усмихваше дори когато говореше за смъртта. Джем се взря в очите му.

– Със сигурност.

– И въпреки това искаш да се върнеш?

– Как ще се върна? Онзи поп не ме пуска.

– Да кажем, че ще те пусне! Би ли отишъл в Истанбул?

– Първо бих искал да видя децата си.

– Не се ли страхуваш?

– От смъртта ли? Това тук живот ли го наричаш, римлянино? Всеки изгнаник така или иначе е наполовина мъртвец. Палачът само ще ме довърши с едно движение.

После османецът започваше да разпитва Чезаре:

– Има ли някакви новини от папата?

– Поискал е от султана сто хиляди дуката за издръжката ти.

– Издръжка ли? Че какви разходи имам аз?

– Нищо не е безплатно! – разсмя се Борджия.

Джем също се усмихна.

– Нещо друго интересно?

– Пристигна нов пратеник от Шарл. Настоява да те изпратим обратно час по-скоро.

– Папата ще ме върне ли?

– Защо да те връща? Ти си неговата застраховка, Зизим. Сега султанът постоянно е под напрежение, че Светият отец може да те освободи. Освен това, не те иска само френският крал. Неаполитанският също предявява претенции.

– Той пък защо?

– Страхува се от Франция. Ако успее да те изкопни от папата, веднага ще те даде на французите. Естествено, срещу обещанието Шарл да не окупира земите му.

– Папата ще ме даде ли на Неапол?

– На никого не би те дал. Поне засега. Виж, ако златото, което получава за теб, секне

– Значи няма спасение оттук?

Чезаре Борджия сведе глава.




Един ден, от дума на дума, отново заговориха за спасение.

– Няма избавление за мен! – прошепна Джем отчаяно. Дори не погледна към римлянина. Знаеше, че той е свел мълчаливо глава.

– Има! – обади се Чезаре за изненада на принца.

– Как? Наистина ли има?

Борджия се приближи към Джем.

– Баща ми ще те спаси, Зизим. Папата е болен. Ще умре.

– И какво като умре? Освен това, как можеш да си сигурен?

– Сигурен съм. Борджиите знаят всичко. Инокентий VIII ще умре, а за нов папа ще бъде избран баща ми.

– Откъде си сигурен, че той ще стане папа?

Чезаре Борджия се разсмя весело.

– Все пак става въпрос за Родриго Ланкол Борджия, приятелю. Каквото той каже, това става. Щом е решил да бъде папа, значи ще бъде.

Джем не мигна цяла нощ.

Чезаре бе посял у него зрънце надежда. Дали можеше да вярва на думите му? Досега младият мъж не го бе лъгал, но животът бе научил османеца да няма вяра никому.

Когато Феримах видя господаря си толкова умислен, не издържа и попита:

– Какво ви каза римлянинът по време на днешната разходка?

– Папата бил тежко болен… – отвърна Джем, после добави: – …сякаш ме интересува. Баща му щял да стане папа.

– Е, ѝ? – погледна го втренчено момичето.

– Щял да ме спаси оттук.

Феримах също не заспа през нощта. Джем я чуваше как се разхожда из стаята си. Само дето не знаеше какво си мисли тя.

Феримах се тревожеше, че отново ще измамят господаря ѝ. "Кой знае какъв капан са му подготвили?!" – притеснено разсъждаваше тя.




Чезаре Борджия се появи отново три дни по-късно в приповдигнато настроение.

– Синьорита… – поклони се той на Феримах.

Очите му блестяха. Момичето му се усмихна:

– Синьор!

За три години слугинята бе успяла да понаучи италиански. Чезаре имаше немалка роля за това.

– Днес е прекрасен ден, Зизим!

– Не знам. Защо мислите така?

– Папата е тежко болен! – заяви той още по-уверено от миналия път. – Часовете му са преброени.

Повървяха безмълвно. Джем очакваше, че Борджия ще каже нещо за възможността османецът да се избави от папския плен. Веднъж вече го бе залъгал с обещание. Римлянинът обаче мълчеше.

Внезапно Чезаре спря пред една чешма.

– От вълнение съвсем забравих за какво съм дошъл! – Лицето му доби сериозен вид. – Знаеш ли, Зизим, сестра ми Лукреция много иска да се запознае с теб.

– С мен ли? И защо? Нима не е видяла как Рим ме посрещна с яйца и домати?

Всъщност самият Чезаре бе учуден от внезапното желание на сестра си да се срещне с османеца. Без да обръща внимание на забележката на Джем, той продължи:

– От един месец умолява баща ни да те покани на вечеря. Лукреция си е такава. Като си науми нещо – няма отказване. Все пак и тя е Борджия. Не пуска хванатото, взима желаното, прави онова, което си науми.

– Значи ви е заставила да изпълните желанието ѝ?

– И още как! Утре е рожденият ѝ ден. Ще навърши четиринадесет години. Баща ми дава прием в нейна чест. Музика, веселие, вино… Сестра ми кани и вас.

– Нас?

– Обясних ѝ, че Феримах не се отделя от вас – прошепна Чезаре в ухото на Джем.

– Значи утре ще излезем извън крепостта?

– Вие пък, Зизим… Борджиите живеят в Сант Анджело. Това е нашият дворец.

– Прав сте. За вас е рай, за мен – ад.


67


Крепостта Сант Анджело, 1492 г.

Лукреция Борджия очакваше нетърпеливо запознанството си с Джем.